Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (35)

Гуадалканал

Кампанията в Гуадалканал е последица от желанието на генерал Макартър и адмирал Нимиц да се възползват от победата при Мидуей за бързо преми-наване от отбранителна към настъпателна стратегия в Тихия океан. Те са под-крепени от шефовете си във Вашингтон генерал Маршал и адмирал Кинг дотолкова, доколкото тази офанзива не пречи на голямата стратегия, по която имат съгласието на Великобритания: „Първо трябва да бъде сразена Гер-мания“. Всички са единодушни, че най-подходящият район за скорошна кон-траофанзива е югозападната част на Тихия океан. Но има разногласия, и те са съвсем естествени, по въпроса, кой да я командва. След като натискът на врага срещу Хавайските острови в централната част на Тихия океан не само е намалял, а и изобщо е ликвидиран, военноморските сили все по-настойчиво изразяват желание да играят първостепенна роля в операция, която да бъде извършена предимно с амфибийни средства. Адмирал Кинг с голямо нежела-ние се съгласява с курса, според който първо трябва да бъде победена Герма-ния и за тази цел главните американски сили да бъдат съсредоточени във Великобритания. Аргументите на британците срещу скорошна атака през Ламанша през 1942 г. принуждават Маршал да се замисли върху идеята да се даде приоритет на Тихия океан и адмирал Кинг с възторг приема тази смяна на възгледите му, независимо че е само временна и има малка вероятност този решителен завой в политиката да бъде подкрепен от президента Рузвелт. Но аргументите в полза на офанзивата в югозападната част на Тихия океан веднага изострят споровете, кой да я ръководи, и в края на юни те стават много разгорещени. Резултатът е компромис, който се съдържа в директивата на Съвета на началник-щабовете от 2 юли и е приет по настояване на Маршал. Офанзивата трябва да бъде реализирана в три етапа, като първият трябва да бъде окупирането на островите Санта Крус и източната част на Соломоновите острови, по-специално Тулаги и Гуадалканал. За целта границата между зоните е променена така, че този район да премине към Нимиц, и потази причина той трябва да ръководи първия етап на операцията. Вторият етап е завземането на останалата част от Соломоновите острови и крайбрежието на Нова Гвинея до полуостров Хуон непосредствено след Лае, а третият е превземането на Рабаул — главната японска база в югозападната част на Тихия океан, и останалата част на Бисмарковия архипелаг. Според новото разпределение на зоните тези два етапа ще се ръководят от генерал Макартър.

В този компромисен вариант планът не задоволява Макартър, който веднага след победата при Мидуей настоява за бързо широкомащабно нападение срещу Рабаул, като самоуверено предрича, че ще го завладее бързо заедно с останалата част от островите на Бисмарковия архипелаг, като изтласка японците до Трук (в отдалечените на 1100 км Каролински острови). Той обаче е принуден да признае, че не може да се надява да получи силите, които смята за нужни — една дивизия морски пехотинци и 2 самолетоносача в допълнение към вече дадените на негово разположение 3 пехотни дивизии. Така компромисният триетапен план е приет. За реализирането му е необходимо много повече време, отколкото военачалниците са очаквали.

Планът на съюзниците за завземане на Източните Соломонови острови е осуетен, както това става в Папуа. На 15 юли разузнавателни самолети съоб-щават, че японците са прехвърлили известни сили от Тулаги на намиращия се наблизо по-голям остров Гуадалканал (дълъг 140 и широк 40 км) и строят летище при Лунга Пойнт (по-късно това място е наречено Хендерсън Фийлд). Поради очевидната опасност японските бомбардировачи да действат оттам, американската стратегия незабавно е преосмислена и основната цел става самият Гуадалканал. С преминаващата по средата му покрита с гори планина, с проливните си дъждове и нездравословен климат той не е подходящо място за каквато и да било военна операция.

Общото стратегическо ръководство на акцията, за която отговаря Нимиц, е поверено на вицеадмирал Робърт Л. Гормли, а контраадмирал Флетчър поема тактическото й командване. Той контролира и трите групи самолетоносачи, събрани около самолетоносачите „Ентърпрайз“, „Саратога“ и „Уосп“ които осигуряват защитата на операцията. Подкрепата на самолети от бази на сушата идва от Порт Морсби, Куинсланд и летища, намиращи се на различни острови. Десантните сили, командвани от генерал-майор Александър А. Вандегрифт, се състоят от 1-ва дивизия на морската пехота и един полк от 2-ра дивизия на морската пехота — общо 19 000 морски пехотинци, натоварени на 19 транспортни кораба плюс ескорт. Приближаващата армада не забелязва вражеско присъствие и на 7 август рано сутринта започва бомбардировката от въздуха и от корабите, а началото на самите десанти е в 9,00 часа. До вечерта на брега слизат 11 000 морски пехотинци, а летището, което почти е завършено, е превзето на следващата сутрин. От близо 2200 японци в Гуадалканал, повечето от които са строителни работници, голяма част са сеизпокрили в джунглата. Японският гарнизон в Тулаги оказва по-силна съпро-тива, сломена едва вечерта на втория ден, а защитниците са унищожени от слезлите там 6000 морски пехотинци.

Японците реагират бързо заради сведенията, че американските десантчици са само малка част от действителните сили. Затова не отделят време да се подготвят за по-достоен отговор, а последователно изпращат подсилващи отбраната групи и така предвиденият от двете страни удар и контраудар се превръщат в едно продължително, изтощително сражение, Японските морски ескорти са по-силни и при непрекъснатите им атаки се завързват поредица от кратки морски схватки. Първата от тях, която завършва най-зле за американците, е битката за остров Саво, който се намира срещу северозападния бряг на Гуадалканал. Вечерта на 7 август вицеадмирал Микава, командващ японските сили в Рабаул, събира група от 5 тежки и 2 леки крайцера и се отправя към Гуадалканал. Като се промъква незабелязано на следващия ден през т.нар. Цепнатина — тясно водно пространство между двете вериги на Соломоновите острови, вечерта той приближава остров Саво точно след като Флетчър е изтеглил американските самолетоносачи заради недостиг на гориво и изтребители. Въпреки че крайцерите и разрушителите на съюзниците са взели предохранителни мерки за през нощта, координацията между тях и разузнаването не е на ниво. В ранните утринни часове Микава изненадва последователно техните южни и северни групи и след един час бързо се връща обратно през Цепнатината, като оставя след себе си 4 потопени тежки и един сериозно повреден крайцер на съюзниците, т.е. поразява пет от пет докато неговите кораби са почти незасегнати.

Японците се възползват в значителна степен от по-доброто си умение да се сражават през нощта, подпомагани от по-усъвършенстваните им оптически уреди и особено от 610-милиметровите им „дългоноси“ торпеда. Това е едно от най-тежките поражения, които американският флот търпи в морето за цялата война. За щастие на съюзниците Микава не успява да свърши докрай работата си, като унищожи струпалите се и беззащитни транспортни и спомагателни кораби в Лунга Роудс. Той не знае, че съюзническите самолетоносачи са изтеглени, поради което очаква скоро да бъде нападнат от въздуха, ако не потърси бързо подслон в Цепнатината, както и че американският десант в Гуадалканал е толкова голям. Един командир взема решенията си в зависимост от информацията, с която разполага.

Този следобед всички съюзнически сили се изтеглят на юг, за да избегнат ново нападение, въпреки че до момента са разтоварени по-малко от половината от запасите на морските пехотинци от храни и муниции. Дажбите на войниците са намалени до две яденета на ден и през следващите две седмици те са оставени в изолация без подкрепа от корабите и без охрана от въздуха. На 20 юни летище Хендерсън Фийлд започва да функционира и на него пристигат първите ескадрили на военноморската авиация. Но дори и тогава за-щитата от въздуха не е на ниво.

Японците не се възползват от предоставилата им се възможност до голяма степен и поради това, че подценяват силите на морските пехотници, стоварени в Гуадалканал. Те смятат, че са около 2000 души, и решавайки, че 6000 души ще бъдат достатъчни да си върнат острова, изпращат напред 2 подразделения от общо 1500 души, натоварени на разрушители, които слизат на брега източно и западно от Лунга Пойнт на 18 август. Хвърлят се в атака, без да дочакат следващия конвой, и бързо са унищожени от морските пехотинци. Следващият конвой, в който има само 2000 души, отплава от Рабаул на 19 август. Макар и малък, той получава силна помощ от флота, тъй като трябва да подмами американския флот да влезе в капан както при Мидуей. Групата се води от лекия самолетоносач „Рюдзьо“, който също е част от примамката, следван от 2 линейни кораба и 3 крайцера под командването на адмирал Кондо, а след тях са тежките самолетоносачи „Дзуйкаку“ и „Шокаку“, командвани от адмирал Нагумо.

Този план води до битка за Източните Соломонови острови, но не и до капана, подготвен от японците. Причината е, че адмирал Гормли е предупреден навреме за приближаването им от бреговата охрана — организация, която се състои главно от разузнавачи на австралийските военноморски сили и местни заселници. Той съсредоточава 3 отделни морски съединения югоизточно от Гуадалканал, групирани около самолетоносачите „Ентърпрайз“, „Саратога“ и „Уосп“. На 24 август сутринта самолетоносачът „Рюдзьо“ е забелязан и е потопен следобед от самолети, излетели от американските самолетоносачи. През това време двата тежки японски самолетоносача също са забелязани, така че, когато техните самолети пристигат, всички самолети на американските самолетоносачи са във въздуха, за да ги посрещнат, и им нанасят тежки поражения, като свалят над 70 от 80-те атакуващи вражески самолета. Съюзниците губят само 17 самолета. „Ентърпрайз“ е единственият кораб, получил сериозни повреди. След тази не особено решителна битка японският флот се оттегля за през нощта и американците правят същото.

После настъпва затишие, макар че на сушата слабите японски сили правят отчаяни усилия да стигнат до Хендерсън Фийлд. Отблъснати от морските пехотинци, те се бият така яростно, че всички са избити. Падналите в боя се заменят от малки подразделения, докарвани от разрушителите на такива равни интервали, че американските морски пехотинци ги наричат „Токио експрес“. Японските сухопътни части в Гуадалканал са значително подсилени, след като в началото на септември там са прехвърлени още 6000 души. В нощта на 13 срещу 14 септември тази сила яростно атакува позицията на морската пехота, която е наречена „Кървавия хребет“, но атаките и са отблъснати и загубите й надхвърлят 1200 души.

Междувременно със загубата на самолетоносачите „Саратога“ и „Уосп“, атакувани от японски подводници, американският флот рязко отслабва. „Уосп“ е тежко повреден и по-късно потъва. Тъй като „Ентърпрайз“ е още на ремонт, защитата на американските сили от въздуха се осигурява само от самолето-носача „Хорнет“.

След провала на първите японски опити да превземат отново Гуадалканал на 18 септември Имперският генерален щаб спуска нова директива, която дава приоритет на тази кампания пред кампанията в Нова Гвинея. Японците много подценяват размера на намиращите се там сили, като предполагат, че са не повече от 7500 души, и според тези преценки решават, че една дивизия в сътрудничество с временното използване на техния обединен флот ще бъде достатъчна. Предварителното прехвърляне на първото подкрепление по море води до друга морска битка срещу крайбрежието на Гуадалканал на 11 и 12 октомври. В това сражение, наречено битката при нос Есперанса, загубите на двете страни не са големи, но равносметката е в полза на американците, което повдига бойния им дух. По време на сражението на брега успяват да де-баркират подкрепления за японците, с които общата численост на силите им достига 22 000 души. През това време силите на американците достигат 23 000 души плюс още 4500 в Тулаги.

Дори и при това положение за американците средата на октомври е най-критичният период, особено след като при бомбардировка от 2 японски ли-нейни кораба летище Хендерсън Фийлд е разорано, складовете с гориво са подпалени и намиращите се там самолети намаляват от 90 на 42. Това при-нуждава американските тежки бомбардировачи да се върнат обратно в архи-пелага Нови Хебриди. Непрекъснатите японски бомбардировки утежняват положението, а влагата и горещината, както и недостигът на хранителни про-дукти увеличават значително жертвите.

На 24 октомври след забавяне поради проливните дъждове и придвижването в гъстата джунгла японската офанзива по суша започва. Главната атака е предприета от юг, обаче морските пехотинци са заели добри отбранителни позиции и артилерията им действа отлично. Японците са отблъснати, а загу-бите им са повече от 1000 убити срещу неколкостотин за американската стра-на. На 26 октомври те са принудени да се оттеглят, като оставят около 2000 убити на бойното поле.

Междувременно обединеният флот под командването на адмирал Ямамото настъпва с 2 тежки самолетоносача, 2 леки самолетоносача, 4 линейни кораба, 14 крайцера и 44 разрушителя. Тази армада чака на североизток от Соломоновите острови новината за превземането на Хендерсън Фийлд от сухопътните части. Американската страна разполага едва с половината от тези сили въпреки пристигането на новия линеен кораб „Южна Дакота“ и няколко крайцера. По брой на линейните кораби съотношението е 4 : 1 в полза на японците. Но на помощ на самолетоносача „Хорнет“ пристига ремон-тираният „Ентърпрайз“, а това е по-важно при условията, в които се води битката в морето. Окуражаващ момент е и назначаването на адмирал Хелси на мястото на преуморения Гормли. Двата флота се сблъскват на 26 октомври в т.нар. битка за островите Санта Крус, в която авиацията отново играе първостепенна роля. „Хорнет“ е потопен, а „Ентърпрайз“ е повреден, докато от другата страна сериозно повредени са тежкият самолетоносач „Шокаку“ и лекият самолетоносач „Дзуйхо“. Двата флота се оттеглят от полесражението на 27 октомври. По брой на свалените самолети загубите на японците са много по-тежки: 70 техни самолета не се завръщат, а през десетте дни, през които се води битката, те губят общо над 200 самолета плюс други 300, загубени от последната седмица на август. Освен това американците скоро получават подкрепление от над 200 самолета, както и останалата част от 2-ра дивизия на морската пехота и част от Американската дивизия.

Въпреки това японците също получават подкрепления, с които да продължат борбата, подтиквани от гордостта си и заблудени от абсурдно оптимистичните доклади за загубите, които са нанесли на противника. Това продължение води до две схватки, известни като Морската битка за Гуадалканал. Първата се разразява в ранните часове на 13 ноември, петък, и макар да продължава само половин час, са потопени 2 американски крайцера, а японският линеен кораб „Хией“ е така тежко повреден, че на следващия ден е потопен от собствения му екипаж. Това е първият загубен във войната японски линеен кораб.

Втората част на тази морска битка е в нощта на 14 срещу 15 ноември. Тя се води с променлив успех. Японците се опитват да докарат подкрепление от 11 000 души с един конвой, ескортиран от голям брой разрушители под ко-мандването на неуморния контраадмирал Танака. Охраняват ги по-тежките кораби на адмирал Кондо. 7 от транспортните кораби са потопени и макар останалите 4 да стигат до Гуадалканал, те са разрушени от една въздушна бомбардировка на следващата сутрин, така че на брега дебаркират само 400 души с много малко от така нужните запаси.

Във водената през това време морска битка американските разрушители търпят тежки загуби. След това обаче другият линеен кораб на адмирал Кондо — „Киришима“, е сериозно повреден. В полунощ насочваните с радар оръдия на американския линеен кораб „Уошингтон“ откриват огън от около 4 км и му нанасят такива големи повреди, че след няколко минути той излиза от строя, а скоро след това е потопен от екипажа.

Междувременно на сушата морските пехотинци и другите американски части, които вече имат повече запаси от муниции, предприемат контраатака и разширяват периметъра на заеманите от тях позиции. До края на месеца аме-риканската авиация на острова разполага със 188 самолета и японците вечене се осмеляват да докарват с кораби подкрепления от войници и муниции, През декември те вършат това само с подводници, и то на малки партиди. Японският флот търпи такива големи загуби, че ръководителите му настояват Гуадалканал да бъде изоставен, обаче военачалниците, които са струпали в Рабаул 50 000 войници, все още се надяват да могат да ги изпратят на помощ на намиращите се на острова 25 000 души. Междувременно до 7 януари 1943 г. американците успяват да увеличат числеността на силите си в Гуадалканал на 50 000 души, които нямат проблеми със снабдяването, докато японците, които получават едва една трета от нормалните си дажби, са така изтощени от глада и маларията, че нямат сили да поемат инициативата, въпреки че продължават упорито да се отбраняват.

Така на 4 януари Имперският генерален щаб е принуден с нежелание да се съобрази с реалността и дава заповед за постепенна евакуация. Без да знаят за това решение, американците напредват предпазливо, което дава възможност на японците да изтеглят на три етапа всичките си войници, като започват тази операция в нощта на 1 февруари и я завършват в нощта на 7 февруари, губейки в нея само един разрушител.

Общата равносметка от продължителната битка за Гуадалканал показва много сериозно поражение за Япония. Тя губи около 25 000 души, между които 9000 от глад и болести, докато загубите на американците са много по-малки. По-лошото е, че японците губят около 600 самолета заедно с опитните им екипажи. Същевременно силите на американците във всички области продължават да се увеличават с ускорената мобилизация и форсирането на американската индустрия на пълни обороти.