Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (15)

Четиринайсета глава
Навлизането на Ромел в Африка

През 1941 г. ходът на войната в Африка преминава през поредица от изненад-ващи обрати които последователно объркват плановете на всяка от страните, но нямат решаващ характер. Това е война с бързи придвижвания, но те са колебливи, с чести смени на настъпленията с отстъпления. Годината започва с изтласкването на италианците от Киренайка от англичаните, но след това на бойното поле пристигат германски части, водени от генерал Ервин Ромел. Само след два месеца англичаните са изгонени от Киренайка, като се изключи една незчителна територия, която те успяват да задържат при малкото пристанище Тобрук. На свой ред Ромел е отблъснат при две последователни атаки срещу Тобрук, обаче след това англичаните търпят неуспех в два последователни опита да помогнат на обсадения гарнизон. След петмесечно затишие за набиране на сили те правят по-голямо усилие през ноември, от което се стига до война на настъпления и отстъпления, продължила един месец, като везните се накланят ту на едната, ту на другата страна, преди изтощените останки на противниковата армия да бъдат принудени да се оттеглят отново към западната граница на Киренайка. Но дори и тогава Ромел нанася бърз контраудар в последната седмица на годината, която се оказва предвестник на нов драматичен обрат в настъплението на англичаните.

Първоначалната атака на Ромел в края на март 1941 г. и разширяването и са твърде изненадващи, тъй като британската страна изключва възможността за скорошно настъпление на противника. В една оценка на ситуацията, която изпраща до Съвета на началник-щабовете в Лондон на 2 март след предупредително съобщение, че в Триполи са започнали да пристигат гер-мански части, Уейвъл изтъква, че те ще трябва да съберат най-малко две дивизии преди да направят опит за сериозна атака. Той стига до заключението, че поради съществуващите трудности не е вероятно подобно настъпление да започне преди края на лятото. За разлика от тази преценка в изпращаните от Чърчил телеграми се изразяват опасения, че германците няма да изчакат нужното за случая струпване на сили, и се акцентира върху необходимостта от нападателни контрадействия, въпреки че той е прекалено опти-мистично настроен за реалните възможности на британските сили. На 26 март Чърчил изпраща следната телеграма на Уейвъл: „Естествено, сме обезпокоени от бързото германско настъпление към Агейла. Те са свикнали да продължават да настъпват, ако не им се оказва съпротива. Предполагам, че вие само чакате костенурката да си покаже достатъчно главата, за да я отрежете. Струва ми се изключително важно да им покажем нашето качество още от самото начало“.

Качеството не е достатъчно обаче нито в техническо, нито в тактическо отношение. Въпреки че изтощената 2-ра танкова дивизия, която е разположена на предни позиции, все още има три танкови поделения срещу две на Ромел и числено превъзходство във въоръжените с оръдия танкове, голяма част от тях са пленени италиански танкове М-135. На тях са качени британски екипажи, за да се компенсира недостигът на британски тежки танкове но почти всички са в лошо състояние. Възможностите на тази зле окомплектувана сила са намалени и от нарежданията на Уейвъл, „ако бъде нападната“, „да отстъпи с бой“. Като изоставя позицията си в дефиле източно от Агейла при първата атака на Ромел на 31 март, тя му открива път за навлизане в широко пространство в пустинята, където му се откриват разнообразни възможности за придвижване и различни обекти за нападение. Това обърква още повече англичаните, тъй като не са в състояние да извършват толкова трудни маневри. През следващите дни Ромел не им позволява да си поемат дъх. Англичаните загубват повечето от танковете си, и то не в сражение, а поради повреди или недостиг на гориво при продължителните и некоординирани отстъпления.

За по-малко от седмица те отстъпват повече от 300 км от позициите си по западната граница на Киренайка. За по-малко от две седмици отстъпват 600 км по източната граница на Киренайка и западната граница на Египет като се изключи частта, разположена при Тобрук. Решението да се задържи това малко пристанище и запазването му като „трън в задника на врага“ имат дълготрайно въздействие върху развоя на войната в Африка през следващите дванайсет месеца.

Бързо разпростиращият се разгром, естествено, разклаща увереността на британските командири и войници и ги кара да преувеличават силата на напа-дателите. Отдалеч е по-лесно да се държи реална сметка за ограничените сили на врага и за стратегическите препятствия пред него. След като прави това от Лондон, на 7 април Чърчил телеграфира на Уейвъл: „Трябва със сигурност да задържим Тобрук с неговите трайни италиански отбранителни съоръжения поне докато или ако противникът докара мощни артилерийски сили. Трудно е да се повярва, че той може да направи това до няколко седмици. Ще рискува много, ако подмине Тобрук и напредне към Египет, като има предвид, че ниеможем да изпратим там подкрепления по море и можем да застрашим кому-никациите му. Затова трябва да се бием за Тобрук до смърт, без да мислим за отстъпление. Ще се радвам да узная какви са Вашите намерения“.

Уейвъл вече е решил, ако е възможно, да задържи Тобрук, но когато на 8 април пристига там със самолет от Кайро, съобщава, че ситуацията значително се е влошила, и изразява съмнение за възможностите да го защитава. Това кара Чърчил в съгласие с началник-щабовете да подготви едно много по-настоятелно послание, в което заявява, че „е немислимо крепостта Тобрук да бъде изоставена“. Но преди посланието да бъде изпратено, от Уейвъл идва съобщение, че е решил засега да продължи да се държи там и да събере една мобилна част на границата, за да отклони вниманието на врага и да отслаби натиска, като същевременно се опита да реализира стария план за защита на района Марса Матрух — на 300 км по-назад. Благодарение на упоритата от-брана на Тобрук не се стига до по-нататъшно отстъпление, въпреки че изми-нават почти осем месеца до облекчаване на положението. Главната част от гарнизона се състои от 9-а австралийска дивизия, командвана от генерал Морсхед, която е успяла да се завърне невредима от района на Бенгази. В допълнение по море пристига 18-а пехотна бригада (на 7-а австралийска дивизия), последвана от подразделение на 1-ви и 7-и кралски танков полк, с чиято помощ е събрана малка танкова група от 50 танка.

Атаката на Ромел започва на Разпети петък — 11 април, с проучващи удари. Главното настъпление започва рано в понеделник на Великден срещу средата на ивицата земя в южната част на периметъра от 50 км, на около 14 км от пристанището. Германците пробиват тънката защитна линия и водещият танков батальон прониква на 3 км на север, но е спрян там от артилерията на защитниците, а след това успява да се измъкне от тесния обръч, който е успял да направи като губи 16 от участвалите общо 38 танка — а това показва колко ограничени са силите на Ромел. На 16 април италианците се опитват да атаку-ват, но начинанието им бързо се проваля и близо 1000 от тях се предават, когато ги контраатакува един австралийски батальон. Италианското Върховно командване в Рим, което вече е обезпокоено от дълбокото проникване на Ромел, моли германското Върховно командване да се ограничи в това риско-вано начинание и съобщава за намерението си да навлезе в Египет. Начал-никът на Генералния щаб Халдер също е склонен да ограничи каквито и да било действия отвъд континента, които могат да наложат да се изпратят под-крепления там за сметка на германските сили на главния театър на военните действия, които сега се готвят да нападнат Русия. Освен това той поначало не одобрява склонността на Хитлер да подкрепя енергични пълководци, като Ромел, които не се подчиняват на Генералния щаб. Затова заместникът на Халдер — генерал Паулус, е изпратен в Африка, „за да озапти този абсолютно побъркал се воин“, както язвително се изразява Халдер в дневника си. Паулуспристига, запознава се с положението и спира настъплението, но едва след като сам дава разрешение за нова атака срещу Тобрук.

Тя е предприета на 30 април, а дотогава някои предни подразделения на 15-а танкова дивизия, но не и нейният танков полк, пристигат от Европа за да подсилят 5-а лека дивизия. Този път ударът е насочен към югозападния ъгъл на защитата и е нанесен под прикритието на нощта. До разсъмване на 1 май германската пехота прави пробив, широк около километър, а водещите атаката танкове настъпват към Тобрук. Обаче след като изминават около 2 км, те неочаквано се натъкват на минно поле и 17 от общо 40 танка са повредени, въпреки че всички, с изключение на пет, които са вдигнати във въздуха, успя-ват да се върнат обратно, след като веригите им са поправени под обстрел. Втората вълна от танкове и пехота се насочва на югоизток покрай задната част на периметъра на отбраната. След закъсняло настъпление от близо 5 км накрая те са спрени от огъня на артилерията, разположена зад минното поле, от контраатака на 20 британски танка и продължаващата съпротива на няколко австралийски поста, които не успяват да превземат. Що се отнася до под-крепящите ги италиански подразделения, те проявяват забележителна мудност в настъпление и голяма бързина в отстъпление. На следващия ден само 35 германски танка от общо 70 все още са годни за действие и атаката е прекратена. През нощта на 3 май Морсхед предприема контранастъпление със своята резервна пехотна бригада, но и той на свой ред не успява и двете страни са еднакво разочаровани. Югозападният ъгъл на фронта остава в ръцете на Ромел, но е очевидно, че силите му са недостатъчни, за да превземе Тобрук, и преди да се завърне у дома Паулус, налага вето върху всякакви опити за подновяване на атаката. Така се стига до обсада, която продължава докъм края на годината след два опита на Уейвъл да изтласка обратно Ромел и да облекчи положението на гарнизона. Първият от тях е предприет в средата на май и е твърде колеблив, за което говори и кодовото му наименование — операция „Бревити“ („Краткотрайност“). По-големи надежди се възлагат на следващата операция — „Бетълекс“ („Бойна секира“), предприета в средата на юни. Постигнатият от нея резултат е слаба компенсация за поетите големи рискове по инициатива на Чърчил, за да се осигури нейният успех — за Египет са изпратени големи танкови подкрепления в момент, когато силите, защитаващи Англия, са все още зле снаряжени и когато Хитлер още не се е обърнал за нападение срещу Русия. Другият риск е изпращането на тези подкрепления през Средиземно море, крето е открито предизвикателство за противниковата авиация.

Дръзката решимост на Чърчил да поема подобни двойни рискове в стремежа си да постигне успех в Африка и да запази британските позиции в Египет е в рязък контраст с позицията на Хитлер и Халдер, които са единодушнив опитите си да ограничават германската ангажираност в средиземноморския театър на военните действия. През октомври, когато е изпратен да се запознае с положението в Киренайка, генерал Фон Тома докладва, че за успеха на нахлуването в Египет ще бъде достатъчна сила от 4 танкови дивизии. Мусо-лини прояваява обаче също толкова голямо нежелание да се съгласи с изпра-щането на такава помощ от германците, колкото Хитлер. Малката част на Ромел състояща се от 2 дивизии, е изпратена там след поражението на ита-лианците като опит да се запази Триполи. Дори когато той показва как може да се справи с толкова малки танкови сили, Хитлер и Халдер все още не са склонни да изпратят дори сравнително малки подкрепления, които по всяка вероятност биха могли да решат въпроса. С този отказ те провалят възмож-ността за завладяване на Египет и за изгонване на британците от Средизем-номорието в момент, когато те са слаби. Впоследствие те са принудени да поемат много по-големи ангажименти и да дадат много повече жертви. През април във Великобритания въпреки скромните й възможности вече е събран конвой с големи танкови подкрепления за изпращане в Египет. Той се кани да отплава когато на 20 април пристига телеграма от Уейвъл, в която се изтъкват сериозността на положението и спешната нужда от повече танкове. Чърчил веднага предлага^[1] и убеждава началник-щабовете да се съгласят на изток през Гибралтар да се насочат 5 бързи кораба, натоварени с танкове, и да преминат по късия път към Средиземно море, с което ще се спестят шест седмици за пристигането им. Той настоява също размерът на изпращаната сила да бъде увеличен и да бъдат включени 100 от най-новите тежки танкове, въпреки че началникът на Имперския генерален щаб генерал Дитл се противопоставя на такова намаляване на не особено големите налични вътрешни сили, които трябва да посрещнат възможно германско нахлуване през пролетта. Операция „Тайгър“ („Тигър“) е първият опит за преминаване на конвой през Средиземно море, откакто през януари там действа Луфтвафе. Подпомогнат от мъгливото време, конвоят преминава успешно, без да понесе загуби от въздуха въпреки че един от корабите с 57 танка на борда е потопен от мина при преминаване през Сицилианския пролив. Останалите 4 кораба достигат невредими Александрия на 12 май с 238 танка („Матилда“ — 135, тежки — 82 и леки — 21), което е четири пъти повече от танковете, които Уейвъл успява да събере за защитата на Египет.

Без да чака това голямо подкрепление, Уейвъл решава да се възползва от неуспеха на Ромел при Тобрук, съобразявайки се и със сведенията, че той изпитва силен недостиг на гориво, като се опита да нанесе удар със със събраните сили близо до границата, командвани от генерал Гот. Това е операция „Бревити“. Първоначалната цел на Уейвъл е да си възвърне позициите по границата близо до крайбрежието, за които има сведения, че не са силно защитени, и да се разправи с гарнизоните им, преди противникът да е изпратил там подкрепления. Той се надява да направи нещо повече и в телеграма до Чърчил от 13 май заявява: „При успех ще обмисля възможността за незабавни координирани действия на силите на Гот с гарнизона в Тобрук за изгонване на врага западно от Тобрук“

Докарани са две танкови групи, за да подсилят ударната мощ на силите на Гот — 2-ри кралски танков полк, въоръжен с 29 стари тежки танка, които са модернизирани, и 4-ти кралски танков полк с 26 танка „Матилда“, които са с дебела броня, движат се сравнително бавно и официално се водят като „пе-хотни танкове. С подкрепата на отряд моторизирана пехота и артилерия“ 2-ри танков полк трябва да заобиколи фланга в пустинята на укрепените позиции при Сиди Азиз и да блокира пътя на противника за получаване на подкрепле-ния и за отстъпление. Начело на директната атака на 22-ра моторизирана бри-гада трябва да застане 4-ти танков полк.

След преход от 50 км, изминат през нощта, рано сутринта на 15 май заеманият от италианците укрепен пункт при прохода Халфая е атакуван изненадващо. Пленени са неколкостотин души, обаче 7 танка „Матилда“ са поразени от артилерията на защитниците, докато напредват. Други два укрепени пункта — Бир Уаид и Мусаид, също са превзети бързо, но още преди да стигнат форт Капуцо, атакуващите вече не могат да разчитат на изненада. След намесата на германска бойна част с контраатаки по фланга действията на настъпващите британски части стават некоординирани. Междувременно обходната маневра при Сиди Азиз е осуетена от заплахата за контраатака. Командвашият противниковите части по границата обаче е толкова впечатлен от явната мощ на атаката, че е принуден да започне отстъпление.

До падането на нощта и двете страни отстъпват. Но докато германско-ита-лианското изтегляне бързо е спряно от Ромел, който изпраща от Тобрук един танков батальон на полесражението, Гот решава да се изтегли до Халфая и войските вече са се отправили натам, преди да го настигне бърза заповед от далечното по-висше командване да спре. На разсъмване германците установя-ват с голямо облекчение, че бойното поле е празно — идващият им на помощ танков батальон все още е далеч, а те не могат да се придвижват, тъй като горивото им е свършило, а нови количества пристигат по-късно през през деня.

Англичаните не спират отстъплението си при Халфая, а оставят там само малък гарнизон. Германците бързо се възползват от недостатъчно защитените му позиции и на 27 май завладяват отново прохода с внезапен концентриран удар от няколко страни. За тях повторното му превземане е ценна придобивка, защото сериозно се възпрепятства следващата, по-масирана британска настъптелна операция под кодовото наименование „Бетълекс“. Освен това през цялото време Ромел залага капани за британските танкове при Халфая и при други предни постове, като поставя окопани батареи с 88-милиметрови зенитни оръдия, които използва срещу танкове.

Тази извънредна мярка се оказва от голямо значение за изхода на предсто-ящата битка. По това време близо две трети от германските противотанкови оръдия все още са старите 37-милиметрови, разработени пет години преди войната, и са много по-несъвършени от британските танкови и противотанкови 40-милиметрови оръдия. Те оказват слабо противодействие срещу британските тежки танкове и са безпомощни срещу танковете „Матилда“. Дори новото 50-мм противотанково оръдие, от което Ромел разполага с 50 бройки, може да пробие дебелата броня на „Матилда“ само от много близко разстояние. Но колесните 88-милиметрови оръдия пробиват предната броня на „Матилда“ (дебела 77 мм) от 2000 м. Ромел има само 12 такива оръдия, обаче разполага една батарея (от 4 оръдия) при Халфая, а друга — при хребета Хафид, две позиции, които англичаните са си поставили за цел да завладеят още в началото на атаката. Това улеснява Ромел, защото, когато нападението започва, в много отношения той е в неизгодна позиция, особено по брой на танковете — основ-ното оръжие в тези битки в пустинята. От Германия не пристигат повече подкрепления и когато сражението започва, той разполага само със 100 въоръжени с оръдия танка, повече от половината от които са при частите, обкръжили Тобрук на 130 км по-назад. От друга страна, пристигането на конвоя „Тайгър“ позволява на англичаните да хвърлят в боя 200 въоръжени с оръдия танка, което в началната фаза им дава превъзходство в съотношение 4:1. Много зависи от това, дали те биха могли да се възползват от преимуществото си, за да разгромят противниковите сили в района на границата, преди Ромел да успее да докара останалите си танкове (5-и танков полк) от далечния Тобрук. За тяхно нещастие шансовете им са намалени от планираната „по пехотен маниер“ офанзива. Тази тенденция се дължи на събраните различни видове танкове и като последица води до пропиляване на цифровото превъзходство. С пристигането на конвоя „Тайгър“ Уейвъл има възможност да реорганизира 2 танкови бригади за новата офанзива, но след неуспешната атака „Бревити“ в средата на май са останали толкова малко танкове, че общият им брой е достатъчен да бъдат окомплектувани само 2 от 3-те полка във всякабригада^[2]. Така че конвоят минава през нос Добра Надежда и стига Суецкия канал едва в средата на юли. Освен това броят на пристигналите нови тежки танкове стига само за окомплектуването на един полк, а от предишните тежки танкове има достатъчно само за втори полк. Двата полка на другата бригада са окомплектувани с танкове „Матилда“, т.е. „пехотни танкове“, което силно повлиява върху решението на командването да използва тази бригада в нача-лото на атаката, за да помогне на пехотата във фронталното нападение на укрепените вражески позиции, вместо да концентрира цялата налична танкова мощ, за да смаже противниковите танкови сили на предни позиции. После-диците от това решение фатално разстройват атаката.

Целите на операция „Бойна секира“ са амбициозни. Както са поставени от Чърчил, тя трябва да удържи „решителна победа“ в Северна Африка и „да уни-щожи силите на Ромел“. Уейвъл изразява предпазливо съмнения относно възможността за такъв пълен успех, но казва, че се надява атаката да „успее да изтласка противника назад западно от Тобрук“. Това е целта, посочена в опера-тивните инструкции, които той дава на генерал Бересфърд-Пиърс, кйто ко-мандва частите в Западната пустиня и който трябва да ръководи офанзивата.

Планът на атаката се състои от три етапа и започва с нападение срещу укрепения район Халфая-Солум-Капуцо от 4-та индийска дивизия, подпо-магана от 4-та танкова бригада (която разполага с танкове „Матилда“), докато останалата част от 7-а танкова дивизия покрива пустинния фланг. През втория етап 7-а танкова дивизия трябва да настъпи към Тобрук с двете си танкови бригади. През третия етап тази дивизия заедно с гарнизона на Тобрук трябва да настъпи на запад. Това е план, който съдържа семената на собствения си провал. Като се отделя половината от танковете да помагат на пехотата в първия етап, намаляват с повече от половина шансовете да бъде разгромен танковият полк на противника на предните позиции, преди той да получи помощ от другия танков полк от Тобрук, и така много намаляват възможно-стите за осъществяване на втория и третия етап.

За да стигнат до противниковите позиции по границата, атакуващите сили трябва да изминат 50-километров преход, който започва на 14 юни следобед Последната, 13-километрова отсечка е измината на лунна светлина в ранните часове на 15 юни и битката започва с атака по десния фланг срещу вражеските позиции при прохода Халфая. Защитниците обаче са по-добре подготвени, отколкото през май, а възможностите за изненада са провалени от решението танковете да не започват атака, преди да стане достатъчно светло, за да стреля артилерията. Това решение се оказва още по-неудачно, тъй като едната батарея, придадена за подкрепа на нападението срещу Халфая, затъва в пясъците. Денят вече е настъпил, когато отрядът от танкове „Матилда“, който е начело на атаката, започва последния етап от настъплението. Първите новини, които идват от там по радиото, са от командира: „Те разкъсват танковете ми на парчета“. Това е последното му съобщение. От 30-те танка „Матилда“ само един се спасява от „танковия капан“ на четирите 88-милиметрови оръдия, които Ромел е поставил при „прохода на адския огън“, както е наречен от британските войници.

Междувременно централната колона продължава да напредва през пустинното плато към форт Капуцо, водена от цял полк танкове „Матилда“. На пътя и няма 88-милиметрови оръдия и съпротивата на гарнизона е сломена от тази масирана атака. Фортът е превзет, а двете контраатаки по-късно през деня са отблъснати. Бригадата от тежки танкове, водещи лявата колона, която трябва да заобиколи вражеския фланг, се натъква на танковия капан, поставен от Ромел на хребета Хафид, и там е спряна. Когато подновява настъплението в късния следобед, тя само влиза още по-дълбоко в капана, понасяйки още по-тежки загуби. През това време основното ядро на предния танков полк стига до мястото на сражението и заплашва с контраатака по фланга, което принуждава останалите британски танкове да отстъпят бавно към граничната линия. До падането на нощта през първия ден англичаните са загубили над поло-вината си танкове главно в двата противотанкови капана, докато танковите сили на Ромел са почти непокътнати и с пристигането на другия му танков полк от Тобрук равновесието на силите се променя в негова полза. На втория ден Ромел поема инициативата, като използва цялата си 5-а лека дивизия от Тобрук, за да обкръжи британския ляв фланг в пустинята в съчетание със силна контраатака при Капуцо от 15-а танкова дивизия. Контраатаката при Капуцо е отблъсната. Тук англичаните се възползват от преимушеството, което им дават добре подбраните и прикрити отбранителни позиции. Но комбинираният ефект от фронталната и фланговата заплаха осуетяват британския план за подновяване на настъпателната офанзива в този ден и до падането на нощта обходната маневра на германците придобива заплашителни размери.

Възползвайки се от това преимущество, в ранните часове на третия ден Ромел прехвърля всичките си мобилни сили на фланга в пустинята с цел да отсече като с коса прохода Халфая и да прекъсне пътя на англичаните за отстъпление. Когато в по-късните сутрешни часове опасността става очевидна, след бързи консултации британските командващи издават заповеди за стрем-главо отстъпление на разпокъсаните сили. Намиращите се на предни позиции при Капуцо се измъкват на косъм, а упоритата съпротива на останалите там британски танкове дава възможност за измъкване на пехотата с камиони и до сутринта на четвъртия ден британските сили са отново 50 км по-назад на позицията, от която са тръгнали.

Човешките загуби през трите дни на операция „Бойна секира“ са малки — по-малко от 1000 убити, ранени и безследно изчезнали от британска страна, а загубите на другата страна са приблизително същите. Англичаните обаче за-губват 91 танка, а германците — само 12. След като стават господари на бой-ното поле, германците имат възможност да поправят повечето от повредените си танкове, докато при бързото си отсгъпление англичаните трябва да изо-ставят много свои танкове, които не са в движение поради механични повреди и биха могли да бъдат поправени, ако има време. Тези несъразмерни танкови загуби още повече подчертават провала на офанзивата, на големите надежди и далечните цели, с които тя е била започната.

Тобрук, „Бревити“ и „Бетълекс“ бележат нов завой в тактическото развитие на войната, която до този момент е почти пълно повторение на дефанзивната тактика, която преобладава през Първата световна война и през предишния половин век. От септември 1939 г. офанзивната тактика постига толкова много успехи във всеки театър на военните действия, когато е извършена с бързодви-жещи се танкови сили, че променя както общественото, така и военноексперт-ното мнение — на дефанзивната тактика започва да се гледа като на ненадежден прийом и да смята, че всяка атака може да се увенчае с успех. Обаче „Бойна секира“ показва, а Тобрук и „Бревити“ предсказват колко ефикасна може да бъде една отбрана дори на такъв открит терен, като северноафриканската пус-тиня, ако е извършена с вещина и се основава на разбирането за възможности-те на съвременната техника. От този момент нататък в хода на войната расте и опитът и става все по-очевидно, че защитната тактика в по-мобилна форма си връща отново предимството, което е имала през Първата световна война. Тя може да бъде преодоляна само с голямо силово превъзходство или с изключи-телно умение, за да разстрои равновесието на опонента.

Уроците от „Бойна секира“ или не са били взети под внимание, или не са били разбрани, което се отразява на перспективите за следващия британски опит да бъде разгромен Ромел и да бъде освободена Северна Африка. Най-важният момент, който пропуска британското Върховно командване в заключенията си, е онази част, която се отнася до ролята на 88-милиметровите оръдия в защита. То не обръща внимание на докладите, че тези тежки зенитни оръдия са били използвани като противотанкови. Когато през есента със закъснение установява този факт след още тежки танкови загуби, причинени от техния огън, то продължава упорито да смята, че такова голямо оръдие можеда бъде използвано само ако е окопано. Така то не успява да предвиди и да приложи тактики за противодействие на следващия етап в отбранителната тактика на Ромел — използването на мобилни 88-милиметрови оръдия. Друг важен момент, пропуснат от британските бойни части и от техните по-висши командири, е все по-честото смело използване на нормални противотанкови оръдия от противника в комбинация с танкове не само в защита, но и в атака. В следващите битки тази комбинация става решаващ фактор, който оказва дори по-голямо влияние от 88-милиметровите оръдия. Анализът показва, че главната причина за несъразмерно тежките британски загуби в танкове се дължи на това че германските 50-милиметрови противотанкови оръдия, които са сравнително малки и по-маневрени, са изнесени в окопи пред германските танкове. Не осъзнавайки това, екипажите на британските танкове не могат да разберат дали бронята им е била пробита от танково или от противотанково оръдие, и, естествено са склонни да винят за това по-ясно видимия противник. Впослед-ствие това грешно заключение води до грешното убеждение, че собствените им танкове и противотанкови оръдия са по-малко ефикасни от противниковите, което от своя страна е причина за растящата неувереност.

Освен пропуските при оценката на хода на лятната кампания има още един важен момент който не е разбран и който се отразява сериозно на британския план за следващата офанзива. В телеграма, изпратена почти три месеца след операция „Бойна секира“, Уейвъл стига до заключението, че основната „причина за нашия неуспех без съмнение беше трудността при съчетаването на действията на тежките и на пехотните танкове…“ В действителност тази комбинация изобщо не е била изпитана и нейните възможности не са били проверени. Двата полка с танкове „Матилда“ са били отделени от танковата дивизия и предадени на разположение на командира на пехотната дивизия още в началото на операцията, а той се вкопчва в тях през цялата битка, вместо да ги освободи след първата фаза, както е било предвидено в плана. При едно по-интелигентно комбиниране пехотните танкове биха могли да играят ценна роля в танковата битка, действайки като силна опора за маневриране на тежките танкове. Между танковете „Матилда“ и тежките танкове А10 има само малка разлика в скоростта и те взаимодействат добре с най-бързите тежки танкове в първата либийска кампания и в самата операция „Бойна секира“. Както тогава, така и по-късно германците успяват да комбинират по-успешно видове танкове, чиито различия в скоростта са същите както при британските тежки танкове и танковете „Матилда“.

За съжаление непровереното предположение, че подобна комбинация е прекалено трудна, води до пълното отделяне на танковите бригади, въоръжени с тежки, от танковите бригади, въоръжени с пехотни танкове, в следващата британска офанзива, която се превръща в битка, водена от англичаните с две отделни несвързани помежду си танкови групи.