Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (10)

Девета глава
Контраудар от Египет

Когато с настъплението си на Запад Хитлер прави пробив на импровизирания фронт Сома-Есн и поражението на Франция става сигурно, на 10 юни 1940 г. Мусолини вкарва Италия във войната с надеждата да получи някои от плодо-вете на победата. Решението му изглежда почти напълно безопасно от негова гледна точка и фатално за положението на Великобритания в Средиземномо-рието и Африка. Това е най-мрачният час в нейната история, защото, макар че голяма от армията й във Франция успява да се спаси по море, тя е принудена да изостави повечето от оръжията и оборудването си и така без оръжие е изправена пред предстоящото победоносно нахлуване на германците. Тя не разполага с нищо за подсилване на малката част от британската армия, която пази Египет и Судан, срещу непосредствената заплаха от нахлуване на италиански армии от Либия и Италианска Източна Африка. Положението се влошава още повече, тъй като поради влизането на Италия във войната морските пътища през Средиземно море стават твърде несигурни и подкрепленията трябва да преминават по обиколния път през Кейптаун по западния бряг на Африканския континент до източното крайбрежие на Червено море. Една малобройна част от 7000 души, която е готова за изпращане през май 1940 г., до края на август не успява да стигне до Египет. В числено отношение италианските армии имат внушително превъзходство пред изправените срещу тях малки британски сили под командването на генерал сър Арчибалд Уейвъл, който по предложение на Хор-Белиша е назначен през юли 1939 г. на новосъздадения пост главнокомандващ в Близкия изток, когато са взети първите мерки за укрепване на силите там. Но дори и сега има едва 50 000 британски войници, изправени пред общо половинмилионна италианска армия и италиански колониални войски. На южните фронтове италианските сили в Еритрея и Абисиния възлизат на повече от 200 000 души и могат да напреднат на запад в Судан, който се защитава само от 9000 британски и судански войници, или на юг, в Кения, където гарнизонът не е по-голям. Неравният терен и големите разстояния заедно струдностите на италианците да държат в подчинение наскоро завладените ети-опци, а и слабостта на италианската армия са главната защита на Судан през този тежък период. Като се изключат два малки набега по границата при Каса-ла и Гал абат, от италианска страна не се предприема друго настъпление.

На северноафриканския фронт една още по-голяма войскова част в Киренайка под командването на маршал Грациани е изправена срещу 36 000 британски, новозеландски и индийски войници, които пазят Египет. Западната пустиня откъм египетската граница разделя двете страни на този фронт. Най-предните британски позиции са при Марса Матрух на 200 км зад границата и на около 320 км западно от делтата на Нил.

Но вместо да остане пасивен, Уейвъл използва част от своята ненапълно окомплектувана танкова дивизия, за да нападне направо през пустинята. Той проявява голяма дързост с непрекъснати атаки през границата срещу итали анските постове. Така в самото начало на кампанията 7-а танкова дивизия на генерал Крий, която скоро става известна като „Пустинните плъхове“, печели морално преимущество над врага. Уейвъл специално благодари на 11-и хусарски (с бронирани коли) батальон под командването на подполковник Дж. Ф. Б. Комб, като заявява, че „той бе непрекъснато на фронтовата линия и обикновено зад гърба на противника през целия период“. На 4 юни една мо-билна колона, командвана от бригадния генерал Дж. А. С. Каунтър нанася изненадващ удар на форт Капуцо и завладява това важно гранично укрепление. Британците не се опитват да го задържат, тъй като стратегията им е да продължават да се движат като „господари на пустинята“ и да принуждават италианците да отделят повече сили за тях. Публикуваният списък на итали-анските загуби за трите месеца до средата на септември наброява 3500 души, докато британците губят само малко над 150, въпреки че често са бомбарди-рани и обстрелвани с картечници от въздуха, където сравнително многоброй-ната италианска авиация по това време не среща почти никаква съпротива.

Едва на 13 септември италианците, след като струпват над шест дивизии, започват предпазливо да се придвижват напред в Западната пустиня. След като напредват 80 км, малко по-малко от половината път до британските позиции при Марса Матрух, те спират при Сиди Барани и установяват там верига от укрепени лагери, разстоянието между които е твърде голямо, за да се подкрепят помежду си. Минава седмица след седмица без никакъв опит за придвижване нататък. През това време при Уейвъл пристигат още подкрепления, включително три танкови полка, които по инициатива на Чърчил са прехвърлени бързо от Англия с три бързи търговски кораба.

Сега Уейвъл решава, че след като италианците не напредват, той ще се придвижи напред и ще ги нападне. Този удар трябва да има изненадващ ефект, който да доведе до разгром на цялата италианска армия и до почти пълния провал на италианците да се задържат в Северна Африка.

Обаче дори и той не предвижда драматичния резултат от нападението, Ударът е планиран не като постепенно настъпление, а по-скоро като широкомащабна атака. Уейвъл го замисля като изненадващ юмрук, който временно да зашемети нашествениците, а той да отклони част от силите си към Судан, за да отблъсне намиращата се там друга италианска армия. Така за съжаление не е направено нужното да се довърши постигнатото със съкрушителната победа, която на практика е извоювана. До голяма степен това се дължи на рязката промяна на плана за атаката след репетиция, от която се пораждат съмнения в нейната целесъобразност. Нападението на противниковите лагери в тил заменя фронталната атака, която по всяка вероятност би се провалила. Тази вероятност е още по-голяма, като се има предвид минното поле на пътя на атаката. Промяната на подхода е предложена от генерал-майор Дормън-Смит — щабен офицер, който е изпратен от Уейвъл да присъства на репетицията. Предимствата й са оценени моментално от командващия частите в Западната пустиня генерал О’Конър, а последвалата победа се дължи главно по начина, по който той ръководи операцията, тъй като по-висшите военачалници Уейвъл и генерал-лейтенант X. М. Уилсън са твърде далеч, за да окажат някакво положително влияние върху бързо развиващата се битка, както се вижда впоследствие, оказаното влияние е важно, но отрицателно. Частите, с които разполага Дик О’Конър, наброяват 30 000 души, изправени срещу сила от 80 000, но танковете му са 275 срещу 120. Петдесетте тежки танка „Матилда“ на 7-и кралски танков полк, чиято броня е непробиваема за повечето от противниковите противотанкови оръжия, играят решаваща роля в това и в последвалите сражения.

В нощта на 7 декември частите напускат позицията си при Марса Матрух и се отправят на 110-километров преход през пустинята. Следващата нощ преминават през една пролука във веригата на вражеските лагери и рано на 9 декември пехотинците на 7-а индийска дивизия (командвана от генерал Бе-рисфърд-Пиърс) нападат в тил лагера „Нибейва“, предвождани от танковете на 70-и танков полк. Гарнизонът е изненадан и са пленени 4000 души, а загубите на нападателите са малки — танкистите дават само седем жертви, След това танковете „Матилда“ повеждат колоната на север срещу лагера „Тумар-Запад“, който е превзет рано следобед, а в края на този победоносен ден пада и лагерът „Тумар Изток“. През това време 7-а танкова дивизия^[1] продължава настъплението си на запад и достига шосето, което води към крайбрежието, като така застава на пътя за отстъпление на противника, на следващия ден 4-та индийска дивизия се придвижва на север срещу няколкото италиански лагера, разположени плътно около Сиди Барани. Сега врагът е нащрек, а и силните пясъчни бури допълнително пречат на настъпле-нието. Обаче след първоначално спиране следобед са предприети две обходни атаки от двата фланга с два допълнителни танкови полка, изпратен обратно от 7-а танкова дивизия. Така по-голямата част от позициите при Сиди Барани са превзети преди края на деня.

На третия ден резервната бригада на 7-а танкова дивизия е докарана, за да продължи обкръжението от запад, и тя пристига на морския бряг отвъд Бук Бук, за да пресече пътя на голяма колона отстъпващи италианци. Тук са пленени още 14 000 италиански войници и 8 8 оръдия и общата равносметка възлиза на близо 40 000 пленници и 400 оръдия.

Останките от нашественическата италианска армия, след като преминават отново собствената си граница, търсят убежище в крепостта Бардия на брега на морето. Там те са бързо изолирани от обходната маневра на 7-а танкова дивизия За съжаление в момента тя не разполага с пехотна дивизия, за да се възползва от преимуществото от деморализирането на италианските части, тъй като британските по-висши военачалници нареждат 4-та индийска дивизия да се оттегли веднага след превземането на Сиди Барани и да се върне в Египет, откъдето да бъде изпратена в Судан. Отдалечеността им от района на сраженията им пречи реално да преценят каква решителна победа е спечелил О’Конър и каква изключилна възможност му се предлага, и настояват да бъде изпълнена заповедта.

Така на 11 декември, третия ден от битката, разгромените италианци бягат панически на запад, а половината от силите на победителя се отправят на изток-гръб с гръб! Това е една странна гледка, която става причина за съдбоносно забавяне, защото изминават три седмици преди 6-а австралийска дивизия да пристигне от Палестина, за да помогне за продължаването на британското настъпление.

На 3 януари 1941 г. най-после е предприета атака срещу Бардия, като 22 танка „Матилда“ на 7-и кралски танков полк действат начело като „отварачки на консерви“. Отбраната бързо се сгромолясва и на третия ден целият гарнизон се предава — 45 000 военнопленници с 462 оръдия и 129 танка. Командирът на австралийската дивизия (генерал-майор И. Г. Маккей) заявява, че за него танковете „Матилда“ са стрували колкото цял пехотен батальон.

Веднага след превземането на Бардия 7-а танкова дивизия се отправя на запад с цел да изолира Тобрук и австралийците да могат да се придвижат, за да атакуват крепостта на морския бряг. Тобрук е атакуван на 21 декември и пада на следващия ден, като са пленени 30 000 души, 236 оръдия и 87 танка. В това нападение участват само 16 танка „Матилда“, но отново на тях се дължи реши-телният пробив. Същата нощ някои от хората на кралския танков полк слушат новините по радиото и чуват коментаторът да казва: „Предполагаме, че начело на атаката е бил прочутият мотострелкови полк“. Един танкист е толкова вбе-сен, че рита силно радиоапарата и възкликва: „Трябва да си от колониалните войски, да си чернокож или от мотострелковаците, за да получиш признание втази война“. Тази реакция е оправдана, тъй като никога във военната история една бойна част не е играла толкова решителна роля в поредица от битки, кол-кото 7-и кралски танков полк при Сиди Барани, Бардия и Тобрук. Бързият успех на британското настъпление в Киренайка е още по-забележителен, тъй като е постигнат въпреки едно ново препятствие. Подкрепленията, транспортните средства и самолетите, които трябва да бъдат изпратени на О’Конър, са задържани в Египет, а някои части дори са му отнети, защото въображението на Чърчил сега се носи другаде. Подтикван от някогашния си опит в Първата световна война и окуражен от силната съпротива на гърците срещу италианците, той си представя възможността за създаване на мощна коалиция от балкански страни срещу Германия. Това е привлекателна, но не-реалистична картина, защото примитивните балкански армии нямат сили да се противопоставят на германските самолети и танкове, а англичаните могат да им изпратят съвсем незначителна помощ.

В началото на януари Чърчил решава да настоява пред гърците да приемат контингент от британски танкове и артилерия, който да бъде стоварен в Солун, и нарежда на Уейвъл да извърши незабавно приготовления за изпращане на такава войскова част, въпреки че това означава да бъдат отслабени и без това малките сили на О’Конър. Обаче генерал Метаксас, който по това време оглавява гръцкото правителство, не приема предложението, като твърди, че има вероятност предложеният контингент да стане повод за германска нахлуване, а той не се чувства достатъчно силен да я отблъсне. Освен това главнокомандващият генерал Папагос изразява мнение че за англичаните ще е по-разумно да завършат завладяването на Африка преди да започнат нещо ново и да раздвоят усилията си. Този любезен отказ от страна на гръцкото правителство съвпада със завладяването на Тобрук от О’Конър и британското правителство му разрешава да направи още една стъпка и да завземе пристанищния град Бенгази. Вероятно така е можело да завърши завладяването на Киренайка — източната половина на Италианска Северна Африка. Обаче британският министър-председател продължава да храни надежди за своя балкански проект и на Уейвъл е казано да не дава никакви подкрепления на О’Конър, което може да се отрази отрицателно върху съсредоточаването на сили и средства за действия на Балканите. След като получава разрешение да продължи настъплението, О’Конър отново постига много повече, отколкото се очаква от малобройните му сили. (Неговата мобилна 7-а бронетанкова дивизия е сведена само до 50 тежки и 95 леки танка, които имат много тънка броня и неефикасно оръдие за пробиване на танкова броня.) Като заварва врага в силна позиция на крайбрежния път при Дерна, той планира да го изтласка от там чрез обходна маневра веднага след като получат новите запаси и тежките танкове. Очаква се те да пристигнат навреме, за да може той да поднови настъплението на 12 февруари.

Но на 3 февруари военновъздушното разузнаване докладва, че противникът се готви да изостави ъгъла при Бенгази и да се оттегли на тясната ивица земя при Агейла, където да блокира пътя от Киренайка за Триполитания. Вече са забелязани големи колони да се отправят на път.

О’Конър веднага планира смела атака за пресичане на противниковото отстъпление, в която участва само 7-а бронетанкова дивизия в намаления си състав под командването на генерал Крий. Тя е изпратена през пустинята с цел крайбрежния път доста преди Бенгази. Трябва да се изминат 250 км от позицията при Мечили, като първият дълъг преход е през изключително тру-ден терен. Дивизията тръгва със запаси само за два дни и недостатъчно коли-чество гориво на едно от най-дръзките начинания във военната история.

4-та танкова бригада на Каунтър тръгва в 8,30 часа сутринта на 4 февруари, предвождаш от бронираните коли на 11-и хусарски полк. (Другата танкова бригада — 7-а, е намалена само до една малка бойна част — Първи кралски танков полк.) По обед въздушното разузнаване докладва обезпокоителната новина, че отстъпващият противник е вече южно от Бенгази. В опит да ускори пресрещането Крий нарежда Каунтър да организира една изцяло мобилна част от моторизирана пехота и артилерия и да я изпрати напред с 11-и хусарски полк под командването на полковник Комб. Възраженията на Каунтър срещу тази заповед са заради объркването и забавянето, които ще причинят изтеглянето от ариергарда и организирането на специален транспорт и свръзки за тях. Освен това по ужасно трудния терен, по който трябва да премине мо-торизираната част следобед, танковете почти я настигат. Каунтър продължава да се придвижва и след полунощ на лунна светлина, преди да разреши на танковите екипажи неколкочасова почивка.

На сутринта (5 февруари) при един по-лек терен частите под командването на Комб напредват по-бързо. Следобед те блокират двата пътя за отстъпление на противника южно от Беда Фом. Същата вечер залавят една нищо непо-дозираща колона италианска артилерия и евакуиран цивилен персонал.

Междувременно танковете на Каунтър, които следват плътно, пристигат около 5 часа сутринта при линията за отстъпление на противника край Беда Фом. Преди да се стъмни, те разбиват две колони от артилерия и транспортни средства. Действията им са кулминацията на настъпление, при което са изминати 270 км за 33 часа — рекорд по мобилност на бронетанкови части. Липсата на пътища и трудният терен правят този подвиг още по-изненадващ.

На следващата сутрин — 6 февруари, главните противникови колони започват да се появяват на сцената, ескортирани от танкове. Това са общо над 100 нови италиански тежки танка, а Каунтър има само 29 тежки танка. За щастие италианските танкове пристигат на групи вместо в едно сбито цяло и се придържат близо до шосето, докато британските танкове умело маневрират, за да застанат в удобни за стрелба позиции на места, където туловищатаим са прикрити и защитени от неравностите на местността. Танковите битки продължават през целия ден, като най-голямата тежест се поема от 19-те тежки танка на 2-ри кралски танков полк, които до следобеда са намалени до 7, кога-то пристига 1-ви кралски танков полк на другата бригада с още 10 тежки танка. 3-ти и 7-и хусарски полк, които използват смело леки танкове, правят много, за да отвлекат вниманието и да тормозят противника. Когато над бойното поле пада нощта, 60 от италианските танкове са по-вредени, а други 40 са намерени сутринта изоставени, докато само 3 от британските танкове са извадени от строя. Италианската пехота и други части се предават на тълпи, след като защитаващите ги танкове са унищожени и те са оставени без прикритие. Силите на Комб, които действат като преграда в тила, залавят по-малките групи, успели да избегнат 4-та танкова бригада. Последният опит на италианците да си пробият път е направен скоро след разсъмване от тази предна позиция и е оглавен от 16 танка, но е спрян от 2-ри батальон на мотострелковата бригада. В тази битка при Беда Фом са пленени общо 20 000 души заедно с 260 оръдия и 120 танка. Общата численост на британците и в двете формации на Каунтър и Комб е само 3000 души. Когато на 4 януари Бардия и нейният гарнизон се предават, Антъни Идън, който току-що се е върнал във външно-то министерство на поста държавен секретар след седем месеца в Министер-ството на войната, парафразира знаменитата фраза на Чърчил, заявявайки, че „никога толкова много не е капитулирало пред толкова малко“. Това е още по-вярно за победата при Беда Фом.

Обаче ефектът от тази внушителна победа скоро избледнява. Пълното унищожаване на армията на Грациани оставя на англичаните открит път през теснината при Агейла за Триполи. Но точно когато О’Конър и войските му се надяват да продължат бързото си настъпление нататък и да изтласкат врага от последната му позиция в Северна Африка, те са спрени със заповед на британското правителство.

На 12 февруари Чърчил изпраща на Уейвъл дълга телеграма, в която, след като изразява възхищението си от завладяването на Бенгази „три седмици преди очакванията“, му нарежда да спре настъплението, като остави само минимални сили да държат Киренайка, и да се подготви да изпрати максимален кон-тингент в Гърция. Почти цялата бойна авиация, с която разполага О’Конър, веднага е прехвърлена, като му е оставена само една ескадрила изтребители. Каква е причината за това салтомортале? Генерал Метаксас умира внезапно на 29 януари и новият гръцки министър-председател е човек с не толкова силен характер. Чърчил вижда възможност да поднови своя любим балкански проект и решава да се възползва от нея. Той отново прави настоятелно предложение на гръцкото правителство и този път успява да го убеди. На 7 март със съгласието на Уейвъл и с одобрението на началник-щабовете и натримата главнокомандващи в Близкия изток първият британски контигент от 50 000 души дебаркира в Гърция.

На 6 април германците нахлуват в Гърция и англичаните бързо са изтласкани към един „втори Дюнкерк“. Те се измъкват на косъм от пълно поражение, тъй като евакуирането им по море е много трудно, и изоставят всичките си танкове и по-голямата част от въоръжението си, както и 12 000 души в германски ръце.

О’Конър и щабът му са уверени, че биха могли да превземат Триполи. Едно такова настъпление изисква използването на Бенгази като базово пристанище, но някои от намиращите се там транспортни кораби са отделени за хазартния ход в Гърция. Но и с това биха могли да се справят. Генерал Дьо Гинан, който по-късно става началник на щаба на Монтгомъри, разкрива, че в отдела за планиране на операциите в Близкия изток са били убедени, че Триполи може да бъде превзет и италианците изгонени от Африка преди пролетта.

Видният член на Хитлеровия щаб генерал Варлимонт разкрива, че германското Върховно командване е било на същото мнение: „По това време ние не можехме да разберем защо англичаните не използваха трудностите на италианците в Киренайка и не напреднаха към Триполи. Нямаше нищо, което да ги спре. Малкото италиански войски, останали там, бяха обхванати от па-ника и очакваха британските танкове да се появят всеки момент“.

На 6 февруари, деня, в който армията на Грациани е окончателно разбита при Беда Фом, един млад германски генерал — Ервин Ромел, който командва блестящо 7-а бронетанкова дивизия по време на кампанията във Франция, е извикан при Хитлер и му е наредено да поеме командването на една малка механизирана германска част, която трябва да бъде изпратена на помощ на италианците. Тя се състои от две неголеми дивизии — 5-а, въоръжена с леки танкове, и 15-а — с тежки. Но прехвърлянето на първата не може да завърши до средата на април, а на втората — преди края на май. Това е твърде бавно разгръщане и пътят на англичаните продължава да е открит.

На 12 февруари Ромел пристига със самолет в Триполи, два дни по-късно там хвърля котва германски транспортен кораб, който докарва един разузнавателен батальон и един противотанков батальон като първо подкрепление. Ромел ги изпраща бързо на фронта и подкрепя тази шепа хора с танкове макети, които бързо нарежда да бъдат построени с надеждата да създаде впечатление, че разполага със значителна сила. Тези макети са качени върху фолксвагени, „народните коли“, които масово се произвеждат в Германия. Едва на 11 март в Триполи пристига танковият полк на 5-а лека дивизия.

Като вижда, че англичаните не идват, Ромел решава да опита една атака с това, с което разполага. Първата му цел е само да заеме теснината при Агейла. Това е постигнато толкова лесно на 31 март, че той решава да продължи. За него е очевидно, че англичаните надценяват много силите му, може бизаблудени от неговите танкове макети. Освен това германците имат превъзход-ство във въздуха, което им помага да прикрият от британското командване своята слабост на земята и води също до някои заблуждаващи доклади, пре-дадени от Кралските военновъздушни сили през последвалите битки. Ромел има късмет и с времето, в което планира своята атака. В края на февруари 7-а танкова дивизия е върната в Египет, за да си почине и да се възстанови. Мястото й е заето от част от новопристигналата и неопитна 2-ра танкова дивизия, а другата й част е изпратена в Гърция. 6-а австралийска дивизия е изпратена в Гърция, а 9-а, която я заменя, има проблеми с техниката и обучението. На О’Конър също е дадена почивка — сменя го Нийм, който е неопитен командир. Освен това Уейвъл, както признава по-късно, не вярва на съобщенията за предстояща германска атака. Становището му се основава на данни и той едва ли може да бъде обвинен, че е подценил Ромел.

Като се подчинява на заповедите на по-вишестоящите да чака до края на май, Ромел възобновява настъплението си на 2 април с 50 танка, следван по-бавно от две нови италиански дивизии. Опитва се с маневреност и хитрости да компенсира липсата на достатъчно сили. След шока от първоначалната атака на Ромел неговата сянка надвисва така застрашително и е толкова голяма, че тънките й пръсти, отдалечени почти на 150 км разстояние, се привиждат като два закривени рога.

Ефектът от това дръзко настъпление е фантастичен. Британските сили бързо отстъпват объркани и на 3 април напускат Бенгази. В този критичен момент О’Конър е изпратен да съветва Нийм, но по време на отстъплението в нощта на 6 април неговата неохранявана кола се натъква на тила на германския авангард и двамата са пленени. Междувременно едната британска танкова бригада загубва почти всичките си танкове в дългото и бързо отстъпление, а на следващия ден командващият 2-ра танкова бригада с една новопристигнала моторизирана бригада и други части са обкръжени при Мечили и трябва да се предадат. Числеността на обкръжаващите сили е преувеличена от облаците прах, които вдигат хората на Ромел с камионите си, за да прикрият малкия брой на танковете, с които разполагат. Италианците все още се придвижват бавно отзад. На 11 април англичаните са изтласкани от Киренайка и отвъд египетската граница, с изключение на малка част, чийто път е отрязан при Тобрук. Това е също толкова изненадващ подвиг, колкото по-рано е завладяването на Киренайка, и е постигнат дори по-бързо. Сега англичаните трябва да започнат съвсем отначало усилията си за прочистване на Северна Африка, и то при много по-тежки препятствия и преди всичко при присъствието на Ромел. Цената, която е платена за пропускането на златната възможност от февруари 1941 г., е твърде голяма.