Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
History of the Second World War, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

Базил Лидъл Харт

ИСТОРИЯ на Втората световна война

 

Преводач Павел Талев

Редактор Мирослава Бенковска

Художник Виктор Паунов

Технически редактор Станислав Иванов

Коректор Юлия Шопова

Първо издание. Формат 16/70×100. Печ. коли 47

КНИГОИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ТРУД“, бул. „Цариградско шосе“ № 47

Печат Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне
  2. — img с размер вместо img-thumb

Двайсет и шеста глава
Отново в Европа през Сицилия

След събитията в Северна Африка завладяването на Сицилия от съюзниците през 1943 г. изглежда на пръв поглед лесна задача. В действителност това повторно влизане в Европа е рискован скок, пълен с неизвестности. Успешни-ят изход от това начинание се дължи на поредица фактори, които дълго време остават скрити. На първо място това са безогледните опити както на Хитлер, така и на Мусолини „да спасят престижа“ си в Африка. След това идват подо-зренията и страхът на Мусолини от германските му съюзници, както и неже-ланието му да ги остави да играят водеща роля в защитата на италианската територия. На трето място е убеждението на Хитлер, по което той се различава от Мусолини, че Сицилия не е истинската цел на съюзниците. Това погрешно убеждение се дължи на блестящо изпълнения британски план за заблуждаване на противника.

Най-голямо значение има първият фактор. Една от най-големите иронии за цялата война е фактът, че Хитлер и германският Генерален щаб, които винаги са се страхували да изпращат експедиционни сили на места в обсега на британския военноморски флот и се въздържат да изпратят на Ромел дос-татъчно подкрепления след победите му, в последната фаза прехвърлят в Африка толкова много войски, че поставят на карта възможностите си да защитават Европа.

Смешно е и това, че към тази фатална грешка са подтикнати от неочаквания си успех при спирането на първоначалното настъпление на Айзенхауер в Тунис, след като през ноември 1942 г. са били заварени неподготвени за британско-американското нахлуване във Френска Северна Африка. Докато авангардът на съюзниците напредва предпазливо от Алжир на изток, германците реагират бързо на заплахата, като започват да прехвърлят по въздуха войски през Средиземно море с надеждата да попречат на съюзниците да завземат бързо пристанищата Тунис и Бизерта. Те успяват да завземат планинските проходи, което води до продължителна позиционна война.

Успехът на това изпреварващо действие окуражава Хитлер и Мусолини, които започват да си мислят, че могат да продължат да държат Тунис без-крайно дълго. По тази причина те започват широкомащабна операция по пре-хвърлянето на подкрепления, сравними с нарастващите сили на Айзенхауер. Колкото повече се ангажират в Тунис, толкова повече чувстват, че не могат да се изтеглят без загуба на престиж. Същевременно става все по-трудно както да се изтеглят, така и да задържат позициите си, тъй като превъзхождащите ги военноморски и военновъздушни сили на съюзниците блокират още по-здраво морските пътища между Сицилия и Тунис.

Изграденият от германско-италианските войски плацдарм в Тунис създава големи главоболия на съюзниците през цялата зима и дава подслон на ос-татъците от армията на Ромел в края на дългото й 3000 км отстъпление от Ал Аламейн. Независимо от всичко след време неспособността на съюзниците да превземат бързо Тунис се превръща в тяхно голямо предимство, тъй като Хитлер и Мусолини не се вслушват в доводите за евакуиране на германските и италианските войски, докато все още има време и възможности да бъдат измъкнати от там.

Ромел прави последен опит да убеди Хитлер в тази необходимост, присти-гайки в щаба му в Източна Прусия на 10 март 1943 г. Записките в дневника му показват, че е било напразно: „Подчертах колкото е възможно по-настоятелно, че «африканските» войски трябва да бъдат преоборудвани в Италия, за да им се даде възможност да защитават южния европейски фланг. Стигнах дори дотам да му дам гаранция — нещо, което обикновено не обичам да правя, че с тези войски ще отблъсна всеки опит на съюзниците да навлязат в Южна Европа. Обаче всичко беше напразно“.

Докато съюзническите армии затягат обръча и се готвят окончателно да ликвидират плацдарма, войските на Оста стоят там все по-обезнадеждени в очакване на удара. Те пропускат появилата се възможност с необичайно мъгли-вото време през април, което би прикрило натоварването им на корабите и прехвърлянето им през морето, ако бяха получили разрешение да се оттеглят. Между 20 и 22 април германците успяват да осуетят първия опит на съюзниците за пробив в отбраната им, но когато при следващата голяма атака на 6 май фронтът им е пробит, те капитулират. Последвалият пълен разгром до голяма степен се дължи на липсата на достатъчно дълбочина на плацдарма, както и на деморализацията на отбраняващите се от това, че гърбът им е твърде близо до враждебното море.

С пълната си капитулация 8-те дивизии в Тунис заедно с повечето ветерани на Ромел и цвета на италианската армия оставят Италия и италианските острови почти без защита. Тези сили биха могли да организират много силна защита на италианските подстъпи към Европа и шансовете на съюзниците за успешен десант щяха да бъдат твърде слаби. Съюзниците обаче не са готови да се възползват незабавно от тази възможност, въпреки че още през януари решават следващата стъпка да бъде десантът в Сицилия, а завладяването на Тунис е осъществено приблизително в предвидения срок. За техен късмет тази възможност остава открита по-дълго време поради разногласия и различни мнения в противниковите щабове.

3700-karta17.gif

Тук стигаме до още едно доказателство, дадено най-вече от генерал Вестфал, който тогава е началник-щаб на фелдмаршал Кеселринг — главнокомандващ войските в Южна Италия. Тъй като Италия е останала без мобилни меха-низирани сили, военните й ръководители умоляват германците да изпратят силни подкрепления във вид на бронетанкови дивизии. В този момент Хитлер е склонен да задоволи това спешно искане и изпраща лично послание на Мусолини, в което му предлага 5 дивизии. Без да каже на Кеселринг, Мусо-лини изпраща на Хитлер отговор, че иска само 3, а това означава на практика само една напълно боеспособна дивизия освен двете други, които са сформи-рани набързо с новобранци, предназначени за изпращане в Африка. Той дори изразява желание да не се изпращат повече германски войски. Нежеланието на Мусолини да приеме предложението от средата на май се дължи на смесица от гордост и страх. Той не може да понесе, че светът и собственият му народ ще видят колко зависим е от помощта на германците, Както отбелязва Вестфал: „Той искаше Италия да се защитава от италианци иси затваряше очите пред факта, че поради ужасното състояние на неговите войски подобна идея беше неосъществима“. Другото съображение на Мусо-лини е, че не иска германците да доминират в Италия. Въпреки че не желае да пусне съюзниците в Италия, той не по-малко силно се стреми да държи гер-манците извън страната.

Новият началник-щаб на италианската армия генерал Роата (преди това командващ силите в Сицилия) след време успява да убеди Мусолини, че из-пращането на по-големи германски подкрепления е от съществено значение за успешната отбрана на Италия и предните й постове на островите. Така той се съгласява да бъдат изпратени още германски дивизии, при условие че ита-лианските командири ще осъществяват над тях тактически контрол.

Италианският гарнизон в Сицилия се състои само от 4 полеви дивизии и 6 статични дивизии от бреговата охрана, които са зле въоръжени и с нисък боен дух. След капитулацията германските новобранци, които минават през Италия на път за Африка, са включени в състава на една дивизия, която получава наименованието 15-а танково-гренадирска, но тя има само едно танково под-разделение. В края на юни в Сицилия е изпратена и възстановена по подобен начин танковата дивизия „Херман Гьоринг“. Но Мусолини не позволява тези две дивизии да бъдат обединени в корпус с германски командир. Те са директно подчинени на командващия италианската армия генерал Гудзони и са разпределени в 5 групи като мобилни резерви по протежение на дългата 250 км брегова линия на острова. Главният германски офицер за свръзка генерал-лейтенант Фон Зенгер унд Етерлин има малък оперативен щаб и една свързочна рота, за да упражнява контрол при извънредни обстоятелства.

В момента, когато Мусолини проявява по-голяма склонност да приеме повече германска помощ, Хитлер вече не е така готов да я даде и има по-различно мнение за предстоящата опасност. От една страна, подозира, че италианците могат да свалят Мусолини и да сключат мир — подозрение, което скоро се потвърждава от последвалите събития. По тази причина той се колебае да изпраща толкова навътре повече германски дивизии, чийто път за отстъпление може да бъде отрязан, ако съюзниците им капитулират или преминат на другата страна. От друга страна, започва да мисли, че Мусолини, италианското Върховно командване и Кеселринг грешат в убеждението си, че следващата стъпка на съюзниците от Африка ще бъде да напраят скок в Сицилия. Тук той греши.

Най-големият стратегически недостатък на Хитлер за отблъскване на евен-туален опит на съюзниците отново да влязат в Европа е огромната територия, на която се простират завоеванията му — от западното крайбрежие на Франция на Атлантическия океан до източния бряг на Гърция в Егейско море. За него е много трудно да предвиди къде ще нанесат удар съюзниците. Тяхното най-голямо стратегическо предимство е в широкия избор на алтернативни цели и възможности за отвличане на вниманието, които им дават воен-номоорските им сили. Освен че винаги трябва да бъде нащрек срещу евенту-ално нападение от Англия през Ламанш, Хитлер има основание да се страхува, че англо-американските армии в Северна Африка могат да направят десант навсякъде по протежение на южния фронт между Испания и Гърция.

За Хитлер по-вероятен е десант на съюзниците в Сардиния, отколкото в Сицилия. Тя би била лесен за овладяване плацдарм за прехвърляне в Корсика и би им послужила за трамплин, чрез който да се прехвърлят или във Франция, или в Италия. Същевременно е възможен и съюзнически десант в Гърция и Хитлер иска да има резерви, които бързо да изпрати в тази посока, ако се наложи.

Тези негови предположения са подкрепени от получени от нацистки агенти в Испания копия от документи, намерени в един „британски офицер“, чийто труп е бил изхвърлен на испанския бряг. Освен документи за самоличност и лична кореспонденция документите съдържат и едно лично писмо, на което мъртвият е бил приносител, написано от генерал-лейтенант сър Арчибалд Ний — заместник началник-щаб на генерал Александър. В писмото се споменава за получени неотдавна официални телеграми за предстоящи операции, а от допълнителните коментари към тях може да се заключи, че съюзниците възнамеряват да извършат десанти в Сардиния и Гърция, като за прикритие ще се опитат да убедят противника, че целта им е Сицилия.

Трупът и писмото са част от гениален план за заблуда, съставен от един отдел в британското разузнаване. Той е изпълнен така добре, че шефовете на германското разузнаване са убедени в достоверността му. Въпреки че не про-менят мнението на италианските командващи и на Кеселринг, че следващата цел на съюзниците ще бъде Сицилия, изглежда, тези документи много са впе-чатлили Хитлер.

По негово нареждане 1-ва бронетанкова дивизия е прехвърлена от Франция в Гърция, за да подсили 3-те германски пехотни дивизии и намиращата се там 11-а италианска армия, а новосформираната 90-а бронетанково-гренадирска дивизия е изпратена като подкрепление на 4-те италиански дивизии в Сардиния. Изпращането на повече подкрепления на този остров е възпрепятствано от трудностите със снабдяването, тъй като повечето от пристаните в малкото негови пристанища са разрушени от бомбардировки. Като допълни-телна предохранителна мярка Хитлер прехвърля 11-и въздушен корпус на генерал Щудент (състоящ се от 2 парашутни дивизии) в Южна Франция с готовност да нанесе контраудар от въздуха при евентуален съюзнически десант в Сардиния.

През това време съюзниците планират своите действия, без много да бързат. Решението за десант в Сицилия е резултат от компромис и не очертава какви да бъдат следващите цели. Когато американските и британските началници на щабове се срещат на съвещанието в Касабланка през януари 1943 г., техните различни мнения напълно противоречат на наименованието им „обединени началник-щабове“. Американците (адмирал Кинг, генерал Маршал и генерал Арнолд) искат след освобождаването на Северна Африка да се приключи веднъж завинаги с това, което те наричат средиземноморско от-клонение, и да се пристъпи отново към преки действия срещу Германия. Бри-танците (генерал Брук, адмирал Паунд и маршалът от авиацията Портал) смятат, че все още няма условия за директно преминаване на Ламанша и че през 1943 г. такъв опит ще завърши катастрофално или ще бъде напразен. Подобна преценка едва ли е несъстоятелна, ако се върнем към неуспехите от недалечното минало. Всички обаче са съгласни, че трябва да бъдат предприети по-нататъшни действия, за да се поддържа натискът върху германците и да се отвличат германски сили от руския фронт. Британците предлагат в общия щаб за военно планиране десант в Сардиния, обаче както американските, така и британските началници на щабове са по-склонни това да бъде Сицилия — подобно е и предпочитанието на Чърчил, така че по този въпрос бързо се постига съгласие. Най-сериозният аргумент е, че завладяването на Сицилия ще разчисти морските пътища в Средиземно море и така ще улесни много корабоплаването, тъй като от 1940 г. повечето конвои с войски и доставки за Египет и Индия са принудени да минават през по-дългия път покрай Южна Африка.

Когато на 19 януари вземат решението за нахлуване в Сицилия, обединените началник-щабове определят по следния начин целта му: 1) да направи по-сигурни комуникациите в Средиземно море; 2) да отклони германския натиск на руския фронт; 3) да засили натиска срещу Италия. Въпросът, как ще бъде осъществено това, остава открит. Всеки опит да се вземе решение за следващата цел би извадил отново на преден план различията. Но забавеното решаване на тактическите въпроси обикновено води до липса на готовност за решаване на стратегическите.

При планирането на нападението срещу Сицилия не се подчертава изрично, че то трябва да се извърши скоро. Макар да се предполага, че завладяването на Тунис може да бъде завършено до края на април, обединените началник-щабове определят за ориентировъчна дата за десанта в Сицилия периода на пълнолунието през юли. На 20 януари британците представят ориентировъчен план за операция „Хъски“ — приближаване по море и нахлуване на войски, идващи едновременно от източната и от западната част на Средиземно море. Постигнато е съгласие върховен главнокомандващ да е Айзенхауер, а генерал Александър да бъде негов заместник. (Това приемане на Съединените щати за старши партньор в съюза е доста показателно, тъй като британският главнокомандващ е по-старши по чин и с по-голям опит, освен това в тази акция британците ще участват с по-големи сили.) В началото на февруари е създаден специален щаб за планиране на операцията, чието седалище е в Алжир, но с клонове в различни места. При военновъздушните сили има разделение не само по място, но и в начина на мислене, резултатът от което е, че действията от въздуха по време на кампанията в Сицилия не са добре ко-ординирани и не отговарят в достатъчна степен на нуждите на сухопътните и на военноморските сили. Минава много време в разнасяне на проектоплана. Монт-гомъри не намира време да го проучи до края на април, а след това настоява да бъдат извършени редица промени. Планът е преработен на 3 май и окончател-ното одобрение от обединените началник-щабове е дадено на 13 май — седмица след сгромолясването на германско-италианския фронт в Тунис и точно в деня, в който се предават и последните вражески огнища на съпротива.

За тези забавяния в планирането трябва да се съжалява още повече, тъй като само една от 10-те дивизии, която ще бъде начело на операцията в Сицилия, е участвала в последния етап на кампанията в Северна Африка, а седем от тях пристигат с напълно свежи сили. Един десант в Сицилия скоро след разгрома на Оста в Африка би заварил острова почти без отбрана. Дългият интервал от време, даден на противника да подсили отбраната си в Сицилия, е можело да бъде удължен още, ако на съвещанието в Касабланка Чърчил не настоява енергично десантът да бъде извършен през юни. Той успява да получи подкрепата на обединените началник-щабове, обаче командирите в Сре-диземноморието не успяват да се подготвят за операцията преди 10 юли. Главната промяна в плана е, че армията на Патън (Западното оперативно съединение), вместо да слезе в западния край на Сицилия близо до Палермо, извършва десант в югоизточния край близо до армията на Монтгомъри, чии-то места за десант сега са по-нагъсто. С оглед на времето, използвано от противника за укрепване на отбраната му, това съсредоточаване на силите, извършващи десанта, е разумна мярка срещу опасността от тежък контраудар, макар развоят на събитията да показва, че тя не е била необходима. То обаче е пречка да бъде овладяно още в началото пристанището на Палермо, което би имало сериозни последствия, ако не бяха новите амфибийни средства (DUKW) в комбинация с новите десантни кораби, пренасящи танкове (LST), които решават проблема с доставките на брега. Ревизираният план намалява до голяма степен и заблуждаващия ефект, търсен в първоначалния план. Това помага на противника след извършването на десанта да съсредоточи разпръснатите си резерви и да попречи на съюзническото настъпление през планинската централна част на острова. Ако Патън беше слязъл близо до Палермо на северозападния бряг, той щеше да бъде близо до Месинския проток — пътя за снабдяване и отстъпление на противника, и така всички вражески сили в Сицилия можеха да попаднат в капан. Впоследствие измъкването на германските дивизии има дълготрайни неблагоприятни последици при по-нататъшните действия на съюзниците.

Да се сгреши в името на сигурността, е съвсем естествено в този първи етап от завръщането на съюзниците в Европа. Това е и първият голям морски десант върху бряг, зает от противника. Тук заслужава да се отбележи, че десантът, извършен едновременно от 8 дивизии, е по-голям по мащаб дори от десанта в Нормандия единайсет месеца по-късно. В първия ден дебаркират около 150 000 души, а през следващите два дни броят им достига 478 000, от които 250 000 британци и 228 000 американци. Британските десанти са извършени в югоиз-точния ъгъл на острова в един участък от брега, дълъг 65 км, а американският — в участък на южния бряг, също дълъг 65 км, като между британското ляво крило и американския десен фланг има празнина от 30 км.

Военноморската част от операцията е планирана и осъществена под ръко-водството на адмирал сър Ендрю Кънингъм. Той включва сложна система от маневри, които завършват с десант през нощта, но е изпълнен от началото до края толкова учудващо гладко, че неговите плановици и изпълнители заслу-жават достойно признание. Като амфибийна операция тази акция е извършена по-добре, отколкото операция „Торч“ — десантите във Френска Северна Африка през ноември 1942 г., от които е взета добра поука.

Източното военноморско съединение (британското) под командването на вицеадмирал сър Бертрам Рамзи се състои от 795 кораба, като за самото слизане на брега заедно с него са докарани 715 десантни съда. От източния край на Средиземно море — от Суец, Александрия и Хайфа, с кораби пристигат 5-а и 50-а дивизия и 231-ва пехотна бригада. Те трябва да слязат в южния край на източното крайбрежие на Сицилия между Сиракуза и Капе Пасеро. От Тунис пристига 51-ва дивизия с кораби, част от които са на база в Малта. Тя трябва да слезе в югоизточния ъгъл на Сицилия. 1-ва канадска дивизия, която трябва да слезе на брега западно от ъгъла, пристига от Великобритания в два конвоя; вторият, който е по-бърз и на него се намират повечето войници, отплава от Клайд на 28 юни и минава през защитения от мини канал близо до Бизерта непосредствено преди американските конвои.

Западното военноморско съединение (американското) под командването на вицеадмирал X. Кент Хюит се състои от 580 кораба и носи със себе си 1124 десантни съда. Определената за десант в дясното крило при Скоглити 45-а пехотна дивизия е прехвърлена през Атлантика с два конвоя и след кратка почивка при Оран взема при Бизерта десантните съдове. 1-ва пехотна и 2-ра бронетанкова дивизия, които са определени да слязат на брега при Джела, се качват на корабите от Алжир и Оран. 3-та пехотна дивизия, която трябва да заеме левия фланг и да слезе при Ликата, се качва в Бизерта и е прехвърлена изцяло с десантни кораби и съдове.

Преходът и съсредоточаването на конвоите в тази огромна армада се из-вършват при охрана от военноморски и военновъздушни сили без сериозна вражеска намеса. От нападения на подводници са потопени само 4 кораба вконвоите и 2 десантни съда, пренасящи танкове. При прехода не са понесени съществени загуби и от въздушни нападения, тъй като вражеските самолети така добре са били държани настрана, че повечето от конвоите дори не са били забелязани. На този театър на военните действия превъзходството на съюзниците във въздуха е толкова голямо — над 4000 оперативни самолета срещу 1500 германски и италиански, че през юни противниковите бомбарди-ровачи са изтеглени в Централна и Северна Италия. От 2 юли нататък лети-щата в Сицилия са подложени на такива тежки и непрекъснати въздушни бом-бардировки, че в деня на десанта (деня „D“) са били използваеми само няколко спомагателни писти и повечето от оцелелите при бомбардировките изтре-бители се изтеглят на континента или в Сардиния (въпреки че действително унищожените самолети по време на цялата кампания не са повече от 200, макар че според твърдения на съюзниците са били 1100).

На 9 юли следобед конвоите започват да пристигат в сборните пунктове източно и западно от Малта. През това време излиза силен вятър, който пре-дизвиква такова силно вълнение, че по-малките съдове са застрашени и има опасност корабите да бъдат отклонени от местата, определени за десантите. За щастие към полунощ вятърът утихва и въпреки че вълните все още са доста големи, само малък брой десантни съдове закъсняват с пристигането Най-зле вятърът се отразява на въздушния десант, предшестващ морския, който е извършен от части от 1-ва британска и 82-ра американска въздушно-десантна дивизия. Като първи толкова голям опит за въздушен десант на съюзниците той при всички случаи е щял да се окаже труден поради липсата на опит и решението да бъде осъществен през нощта. Силният вятър увеличава проблемите за навигацията и пречи на транспортните самолети и на самоле-тите, теглещи планерите, да стигнат целите си, а след това зенитният огън затруднява още повече десанта. Американските парашутисти са разпръснати на малки групи в район, широк 80 км. Дебаркиралите с безмоторни самолети британски войници също са много разпръснати, а 47 от общо 134-те планера падат морето.

Независимо от това непреднамереното разпръскване на въздушнодесант-ните сили на по-широк периметър помага за засилване на паниката и объркването зад противниковия фронт, а някои от десантчиците предизвикват допъл-нителен ефект, като завладяват важни мостове и кръстовища. Неприятностите, които причинява на нападателите внезапно разразилата се буря, са ком-пенсирани до голяма степен от това, че тя дезорганизира защитата. Въпреки че следобед са били забелязани да се приближават от Малта 5 конвоя, а преди да се стъмни, са били получени редица други подобни съобщения, предуп-режданията от по-висшето командване или не успяват да пристигнат, или по-нисшите командири не им обръщат достатъчно внимание. Въпреки че всичкигермански части са вдигнати по тревога един час след първото съобщение, италианците по крайбрежието са по-склонни да предположат, че свирепият вятър и бурното море им гарантират поне още една спокойна нощ. Както отбелязва сполучливо в телеграмата си адмирал Кънингъм, неблагоприятните атмосферни условия „станаха причина уморените италианци, които много нощи наред са седели нащрек, да се обърнат с благодарност в леглата си и да си кажат: «Поне тази нощ няма да дойдат». Обаче те дойдоха“.

Умората на италианците е не само физическа. Повечето от тях са уморени от войната и малцина споделят войнствения ентусиазъм на Мусолини. Освен това повечето войници от бреговата отбрана са сицилианци. Този избор е направен с идеята, че те ще бъдат по-мотивирани да защитават репутацията си на бойци, когато се сражават за собствените си домове. Не се взема обаче под внимание това, че те отдавна не крият омразата си към германците, нито пък че си дават сметка, че колкото по-ожесточено се бият, толкова по-малко ще остане от домовете им.

Нежеланието им да се съпротивяват се засилва, когато на 10 юли на раз-съмване виждат грамадното струпване на кораби, които изпълват морето до хоризонта, и непрекъснатия поток от десантни съдове с подкрепления, които идват на помощ на няколкото вълни десантчици, залели брега часове по-рано Укрепленията по брега са превзети бързо и неудобството, че много от вой-ниците се разболяват от морска болест, е компенсирано с малкото загуби от противниковия огън при пристигането на брега. Генерал Александър резюмира първата фаза от нахлуването със следните две изречения: „Дивизиите на италианската брегова отбрана, за които никога не се е смятало, че притежават някакви особено високи боеви способности, се разпръснаха почти без да бъде даден един изстрел, а още при първия сблъсък полевите дивизии се разпиляха като слама, отвята от вятъра. Масовите предавания в плен бяха често явление“. Така още от първия ден цялата тежест за отбраната ляга върху плещите на 2-те импровизирани германски дивизии, които по-късно се под-силени с още 2.

През критичния период, преди настъпващите армии твърдо да заемат позиции на брега, има само една опасна контраатака. Тя е предприета от дивизията „Херман Гьоринг“, която заедно с едно подразделение от новите 56-тонни танкове „Тигър“ е заела позиции около Калтаджироне, на 30 км от брега в планинския пояс, извисяващ се над равнината Джела, където на брега слиза американската 1-ва пехотна дивизия. За щастие този контраудар е предприет едва на втория ден. Първата сутрин малка група италиански леки танкове от остарели модели извършват малка, макар и дръзка контраатака и дори за малко успяват да проникнат в град Джела, след което са прогонени от там. Главната германска колона се забавя обаче и се появява на полесражението едва на следващата сутрин. До този момент на брега са стоварени само няколко американски танка поради проблеми с разтоварването при силното вълнение и голямата блъсканица на брега. Чувства се също липсата на противотанкови оръдия и други видове артилерия. Германските танкове се спускат към равни-ната от различни посоки и преодолявайки предните американски постове, достигат пясъчните дюни, граничещи с плажовете. Ситуацията е такава, като че ли нападателите ще бъдат изтласкани обратно в морето, но добре насоченият артилерийски огън от корабите разстройва атаката в най-критичния момент. Застрашителният контраудар срещу левия фланг на 45-а дивизия, предприет от друга германска танкова колона, в която има рота „тигри“, е спрян по същия начин.

След бързо придвижване от Западна Сицилия на следващия ден пристигат 2 бойни групи от 15-а бронетанково-гренадирска дивизия при американския фронт. През това време дивизията „Херман Гьоринг“ е прехвърлена към бри-танския сектор със заповед да спре настъплението там, което по това време изглежда най-застрашително, тъй като вече е близо до пристанищния град Катания, на половината път от източния бряг на острова. До този момент 3-те американски атакуващи колони са напреднали все още твърде малко и още не са успели да се съединят.

Британските десантчици срещат също толкова слаба съпротива, колкото американските, обаче тяхното настъпление в самото начало е улеснено от липсата на контраатаки. Въпреки че има трудности и забавяния при разтовар-ването, то, общо взето, преминава по-гладко, отколкото на западните плажо-ве, които са по-открити. След първия ден атаките от въздуха започват да ста-ват по-чести, но и въздушната защита също е по-добра, така че загубите на корабите са почти толкова малки, колкото в американските сектори. Както отбелязва адмирал Кънингъм, за тези, които са имали възможност да бъдат свидетели на първите години на войната в Средиземноморието, е „почти не-вероятно, е че такива огромни флотове от кораби могат да стоят на котва при противниковия бряг… и то с толкова малки загуби от въздушни нападения“.

Тези малки загуби са основният фактор за успеха на цялата десантна операция. В следващия етап обаче тя е възпрепятствана от друг вид действия от въздуха.

През първите три дни британските войски прочистват цялата югоизточна част от острова. След това Монтгомъри решава да направи опит да проникне в Катанската равнина от района на Лентини. Затова той заповядва на 13 юли да бъде предприета голяма атака. Главният проблем е да бъде овладян мостът Примазоле на река Симето, който се намира на няколко километра южно от Катания. За тази цел е използвана една парашутна бригада. На точното място е хвърлена само половината от нея, но тя успява да овладее моста непокътнат. Развоят на следващата фаза е описан накратко от генерал Щудент, командир на 11-и въздушен корпус, който обединява германските въздушнодесантни части. Неговите две дивизии са изпратени от Хитлер в Южна Франция с готовност да бъдат прехвърлени по въздуха в Сардиния, ако съюзниците направят там десант, както фюрерът очаква. Както се вижда от разказа на Щудент, въздушнодесантните части са много гъвкав стратегически резерв, който лесно може да се използва в други ситуации: „Когато на 10 юли съюз-ниците извършиха десант в Сицилия, веднага предложих моите две дивизии незабавно да предприемат контраатака от въздуха. Обаче Хитлер отхвърли предложението ми — особено против беше Йодл. Така на първо време 1-ва парашутна дивизия бе прехвърлена само от Южна Франция в Италия (част от нея около Рим и друга част — около Неапол), а 2-ра парашутна дивизия остана с мен в Рим.

Скоро 1-ва парашутна дивизия обаче беше изпратена по-нататък в Сицилия, за да бъде използвана като сухопътна част и да подсили слабите германски сили там, след като италианските войници започнаха масово да се предават. Част от дивизията беше прехвърлена по въздуха с няколко успешни въздушни моста и бе спусната зад нашия фронт в източния сектор южно от Катания. Аз настоявах те да бъдат спуснати зад противниковия фронт. Първият контингент беше спуснат на около 3 км зад нашия фронт и по някакво странно съвпадение се приземи почти едновременно с британските парашутисти, хвърлени зад нашия фронт, за да завземат моста на река Симето. Нашата част разгроми британските парашутисти и измъкна моста от ръцете им. Това беше на 14 юли“.

Когато пристигат главните британски сили, те успяват след три дни ожес-точени сражения отново да завладеят моста и да отворят пътя към Катанската равнина. Опитът им да продължат да настъпват на север е спрян от все по-силната съпротива на германските резерви. Те са съсредоточени, за да охра-няват този пряк път от източното крайбрежие до Месинския проток, който се намира на 100 км, там, където североизточният ъгъл на Сицилия е най-близо до същинска Италия.

Това унищожава надеждите за бързо прочистване на Сицилия. Монтгомъри е принуден да смени посоката на натиска на 8-а армия с обходна маневра през хълмистата вътрешност на острова, заобикаляйки планината Етна, в ком-бинация с настъпление на изток от 7-а армия. Тя стига северния бряг и завла-дява Палермо на 22 юли, макар че е твърде късно да пресече изтеглянето на противниковите мобилни части на изток. Новият план внася важна промяна в ролята на армията на Патън. Задачата й да действа като щит на фланга на 8-а армия в решителното настъпление към Месина и да възпрепятства съсредо-точаването на противниковите сили е разширена и сега тя се превръща в по-мощен лост на офанзивата, а накрая и в нейно основно острие. За новата атака, чието начало е планирано за 1 август, от Африка са докарани 2 нови пехотни дивизии (9-а американска и 78-а британска), като общият брой на дивизиите на съюзниците става 12. Междувременно германците са подсилени с 29-а бронетанково-гренадирска дивизия заедно с щаба на 14-и танков корпус под командването на генерал Хубе, който поема ръководството на германските части. Задачата му не е да продължи да защитава Сицилия, а само да води забавящи противника действия и да прикрива евакуацията на силите на Оста. Гудзони и Кеселринг стигат до това решение самостоятелно скоро след свалянето на Мусолини на 25 юли и преди подновяването на съюзническата офанзива.

Тези забавящи действия са улеснени от пресечения терен на Североизточна Сицилия — един триъгълник от планини. Докато теренът облагодетелства защитниците и с всяка крачка назад фронтът им се скъсява, така че са нужни все по-малко защитници, съюзническите армии трябва да се тъпчат в едно все по-тясно пространство и не могат да се разгърнат, за да се възползват от численото си превъзходство. Патън прави три опита да ускори напредването с малки десантни скокове — в Сант Агата в нощта на 7 срещу 8 август, при Броло на 10 срещу 11 август и при Спадафора на 15 срещу 16 август, но и трите десанта са извършени твърде късно, за да има някакъв ефект от тях. Монтгомъри опитва и един малък десант на 15 срещу 16 август при Спада-фора, но през това време противниковият ариергард се е придвижил на север и повечето от вражеските части вече са успели да прекосят протоците и да се прехвърлят на континента.

Добре организираното изтегляне през протоците е извършено в по-голямата са част за шест дни и седем нощи, без да има сериозна намеса и загуби, причинени от съюзническите военновъздушни и военноморски сили. Евакуирани са близо 40 000 германски войници и над 60 000 италианци. Въпреки че италианците оставят след себе си всичките си превозни средства, с изключение на 200, германците успяват да прехвърлят през протоците близо 10 000 превозни средства, както и 47 танка, 94 оръдия и 17 000 т боеприпаси и оборудване. На 17 август около 6,30 часа сутринта предният американски отряд влиза в Месина, а скоро след него се появява и едно британско подразделение, което е посрещнато с весели възгласи: „Къде бяхте бе, туристи?“ Успехът на това добре организирано „измъкване“ прави немного убедителни думите, с които този ден генерал Александър докладва на министър-председателя за завършването на кампанията в Сицилия: „Към 10 часа тази сутрин на 17 август 1943 г. и последният германски войник беше изхвърлен от Сицилия… Може да се предположи, че на 10 юли всички италиански части на острова бяха разбити, въпреки че няколко претърпели тежки загуби подразделения може и да са успели да се прехвърлят на континента“. Ако се съди по архивите, германските войски в Сицилия са били малко над 60 000, а италианските — 195 000. (Според преценката на Александър навремето германците са били 90 000, а италианците 315 000.) От германскитевойски 5500 души са пленени, а 13 500 ранени са евакуирани в Италия още преди отстъплението, така че броят на убитите не може да бъде повече от няколко хиляди, докато според британските преценки те са 24 000. Британ-ските загуби са 2721 убити, 2183 безследно изчезнали и 7939 ранени, или общо 12 843, а американските — 2811 убити, 686 безследно изчезнали и 6471 ранени, или общо 9968. Така общо съюзническите загуби възлизат приблизително на 22 800 души. Това не е много тежка цена за големите поолитически и стратегически резултати от кампанията, която става причина за свалянето на Мусолини от власт и за капитулацията на Италия. Броят на пленените гер-манци можеше да бъде по-голям, което би улеснило настъплението по-нататък, ако съюзниците бяха използвали в по-голяма степен обходните манев-ри с десантни средства. Това е мнението на генерал Кънингъм и в телеграма след първите дни на десанта той изрично го подчертава: „Не бяха използвани амфибийните възможности на 8-а армия. Малките десантни кораби за пре-хвърляне на танкове бяха държани в готовност за тази цел… а при поискване имаше на разположение и други десантни средства… Без съмненение сигурно има основателни причини да не бъдат използвани, но за мен те са едно без-ценно преимущество на военноморските сили, което дава възможност за по-голяма гъвкавост при маневрирането. При бъдещи случаи си заслужава да се помисли дали няма да бъдат спестени време и скъпоструващи схватки благо-дарение дори на ограничени маневри по фланговете, които неминуемо биха притеснили противника“. За голямо облекчение на Кеселринг съюзническото Върховно командване не прави опит за десант в Калабрия, палеца на ита-лианския крак, зад гърба на неговите сили от Сицилия. Така то би блокирало изтеглянето през Месинския проток. През цялата кампания в Сицилия той очаква тъкмо такъв удар, без да има сили, с които да го отблъсне. Според него „една допълнителна атака срещу Калабрия би позволила десантът в Сицилия да бъде доразвит в съкрушителна победа на съюзниците“. До приключването на сицилианската кампания и успешното измъкване на намиращите се там 4 германски дивизии Кеселринг е разполагал само с 2 германски дивизии за защитата на цяла Южна Италия.