Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (20)

Падането на Филипините

В 2,30 часа на 8 декември новината за японското нападение срещу Пърл Харбър стига до американското командване във Филипините и го вдига по тревга. Междувременно утринната мъгла над Формоза е забавила японската въздушна атака срещу островите. Обаче това препятствие се превръща в предимство за японците, защото сред американците цари объркване, предизвикано от продължаващия спор, дали бомбардировачите В-17 да нападнат незабавно Формоза. В резултат те получават заповеди да кръжат над остров Лусон, за да не бъдат заварени на земята. В 11,30 часа кацат, за да се подготвят за атака точно в момента, когато над тях пристигат японските самолети. Поради неефикасната американска система за предупреждение повечето американски самолети са извадени от строя в този първи ден, особено бомбарди-ровачите В-17 и модерните изтребители Р-40Е. Така съотношението на силите във въздуха е в полза на японците, които от този момент нататък господстват със своите 190 самолета към сухопътните сили и 300 самолета на воен-номорските сили, които действат от Формоза. На 17 декември останалите 10 бомбардировача В-17 се оттеглят в Австралия, а шепата кораби на т.нар. ази-атски флот на адмирал Харт напускат района, в който остават само неговите 29 подводници.

Що се отнася до сухопътните сили, въпреки новото решение, взето по на-стояване на Макартър, да се отбраняват целите Филипини, той самият държи повечето от 31 000-те редовни войници (американци и филипински разузна-вачи) близо до Манила, така че дългата брегова ивица се отбранява само от около 110 000 неопитни филипински войници. Това решение, колкото и ра-зумно да е от стратегическа гледна точка, означава, че където и да решат да направят десант, японците няма да срещнат особено големи трудности при слизането на брега.

Нападението е поверено на японската 14-а армия, командвана от генерал Хома. Той ангажира в десантите и първите операции 57 000 души. Числеността им е сравнително малка и затова изненадата и превъзходството във въздуха са от съществено значение. Японците се стремят да превземат и някои намиращи се по-навътре в морето острови, както и слабо защитени крайбрежни райони, за да могат бързо да построят летища за своите щурмови самолети с малък обсег на действие.

През първия ден те завземат главния остров от групата — остров Батаан, отстоящ на около 190 км северно от Лусон, а на 10 декември атакуват остров Камигуин, намиращ се от север непосредствено до Лусон. В същия ден две други подразделения слизат на северния бряг на Лусон при Апари и Вигау, а на 12 декември още едно подразделение, което идва откъм островите Палау, слиза безпрепятствено на брега при Легаспи в най-отдалечения югоизточен край на Лусон. Това проправя пътя за главния десант в залива Лингаен, само на 190 км северно от Манила, който започва на 22 декември. Армията на генерал Хома, наброяваща 43 000 войници, е прехвърлена с 85 транспортни кораба. На 24 декември друга част от 7000 души, идваща от острови Рюкю, прави десант в залива Ламон на източното крайбрежие точно срещу Манила. Никоя от тези сили не среща сериозна съпротива, тъй като неопитната и бавноподвижна филипинска армия бързо се разбягва, особено когато срещу нея настъпват танкове, а американците твърде късно им се притичват на помощ. До този момент загубите на японците са под 2000 души.

Като разбира, че надеждите му да срази нашествениците, преди да заемат добри позиции на брега, са напразни, още на 23 декември Макартър се връща към първоначалния план за оттегляне на полуостров Батаан с останките отсилите си. Решенението му е предизвикано от съобщения, които сочат, че япон-ците са два пъти повече, отколкото са в действителност, и омаловажават бо-еспособността на филипинските войници, които той има на разположение. На 26 декември Манила е обявена за отворен град. Въпреки първоначалното объркване войниците на Макартър, макар да са изложени на силен натиск, успяват да се изтеглят поетапно и на 6 януари заемат позиции на полуостров Батаан благодарение на това, че японските сили всъщност са наполовина на техните.

След като се установяват на полуострова, който е дълъг около 40 и широк 20 км американците срещат трудности с изхранването на 100 000 гърла, вклю-чително цивилните, вместо предвидените в първоначалния план 43 000. Освен това на полуострова върлува малария и много скоро едва една четвърт от американските войници са в състояние да се сражават.

Първите японски атаки срещу позициите на полуострова, както и опитите за десанти по фланговете са отблъснати. След едномесечни усилия ня 8 февруари атаките са прекратени, защото войниците им са много изтощени — 10 000 са болни от малария, а тяхната 48-а дивизия о изпратена да помогне при напа-дението срещу Холандска Източна Индия. В началото на март само 3000 вой-ници удържат японските позиции, но американците, които не знаят това, не правят опит да контраатакуват. Същевременно американските сили са нама-лени до една пета от първоначалната численост и бойният им дух е сломен от заминаването на Макартър за Австралия на 10 март. Очевидно е също, че не се правят усилия да им бъде изпратена помощ. Това решение е взето още в началото на януари от властите във Вашингтон.

В края на март японците получават подкрепление — над 22 000 войници, самолети и много повече оръдия. След 3 април атаките им отново са възоб-новени и американците са изтласкани навътре в полуострова, докато на 9 ап-рил оставеният да командва частите генерал Кинг обявява безусловна капи-тулация, за да се избегне „масово клане“.

Сраженията се пренасят на укрепения остров Корегидор, който има гарнизон от 15 000 души (включително тези, които се намират на три малки съседни острова). Той е само на 3 км от полуостров Батаан, което позволява на японците да държат под силен артилерийски обстрел протока и да продължават атаките си от въздуха. Тези бомбардировки следват седмица след седмица и постепенно разрушават отбранителните съоръжения и изваждат американските оръдия от строя, а същевременно прекъсват снабдяването на острова с вода. На 4 май интензивността на бомбардировките стига до 16 000 снаряда. Малко преди полунощ на 5 май 2000 японски войници пресичат протока и извършват десант. Те се натъкват на яростна съпротива и половината са убити още преди да стигнат брега, обаче стоварването на танкове накланя везните и принуждава защитниците да прекратят боя, въпреки че в действителност в атаката участват само три танка. На следващата сутрин, 6 май, ге-мерал Уайнрайт, който командва войските в Корегидор, след като са напусна-ли полуострова, обявява капитулация по радиото, за да избегне безсмислените загуби.

Отначало генерал Хома отказва да приеме капитулация в такъв локален мащаб, докато на южните острови американците и филипинците, както и някои други сили в по-отдалечените части на Лусон, продължават да водят партизанска война. Тогава Уайнрайт се съгласява да даде заповед за обща капитулация, опасявайки се, че вече обезоръженият гарнизон на Корегидор ще бъде избит. Обаче някои от подразделенията, верни на призивите на Макартър от Австралия, отказват да се подчинят на заповедта и тяхната съпротива продължава до 9 юни.

В тези сражения американците губят около 30 000 души, а филипинските им съюзници — около 110 000. Голяма част от тях дезертират още преди това и общият брой на капитулиралите на полуостров Батаан войници е около 80 000 плюс 15 000 в Корегидор. Въпреки че установяването на японските загуби е по-трудно, те са някъде около 12 000, без да се броят болните.

Макар че в началото оказват слаба съпротива, защитниците на Филипините се държат по-дълго от където и да било другаде — четири месеца в Батаан и общо шест месеца за целите Филипини, въпреки че не получават подкрепения и доставки отвън.