Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
History of the Second World War, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

Базил Лидъл Харт

ИСТОРИЯ на Втората световна война

 

Преводач Павел Талев

Редактор Мирослава Бенковска

Художник Виктор Паунов

Технически редактор Станислав Иванов

Коректор Юлия Шопова

Първо издание. Формат 16/70×100. Печ. коли 47

КНИГОИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ТРУД“, бул. „Цариградско шосе“ № 47

Печат Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне
  2. — img с размер вместо img-thumb

Част VII
Пълен отлив
1944

Трийсета глава
Превземане на Рим и второ спиране на настъплението в Италия

В началото на 1944 г. съюзниците в Италия се намират в такова положение, че то не оправдава големите надежди, възлагани на десантите през септември 1943 г. И двете армии, извършили десантите — 5-а (американска) и 8-а (британска) — търпят тежки загуби и явно са изтощени от предприетите една след друга атаки на север по крака на италианския полуостров от лявата и дясната страна на пищялната му кост — планинската верига на Апенините. Бавното им, почти като пълзене придвижване нагоре по полуострова напомня много придвижването на съюзническите армии на Западния фронт по време на Първата световна война. Тежкото положение, в което италианците поставят гер-манските си съюзници през септември с едновременната си капитулация и преминаване на противниковата страна, придружено от трите англо-амери-кански десанта при Реджо, Таранто и Салерно, е преодоляно поради бързата германска реакция. Временно разочарованите и объркани сили на Кеселринг се справят с надвисналите от много страни опасности толкова добре, че Хитлер скоро е в състояние да се откаже от първоначалното си намерение и плана за напускане на италианския полуостров, като отстъпи в Северна Италия, и вместо това решава да защитава полуострова.

От есента на 1943 г. нататък съюзниците могат да се надяват единствено да постигнат една не особено примамлива цел — да държат колкото може повече италиански дивизии, приковани в Италия, далеч от силите, които ще по-срещнат предстоящото англо-американско нахлуване във Франция през Нор-мандия в средата на лятото на 1944 г.

Техеранската конференция на трите големи съюзнически сили през ноември 1943 г. и последвалата веднага англо-американска конференция в Кайро потвърждават това заключение с решението за операция „Овърлорд“ — на-хлуването в Нормандия през Ламанша е приоритетна задача заедно с операция „Анвил“ („Наковалня“) — допълнителен десант в Южна Франция, докато целта в Италия е ограничена до превземането на Рим, което да бъде последвано от настъпление в направление Пиза-Римини. Разширяване на настъпателните действия на североизток на Балканите не се предвижда. Изглежда, в този момент това не влиза в плановете на британската политика.

Въпреки принципното съгласие за приоритета на „Овърлорд“ и „Анвил“ между британските и американските ръководители все още има разногласия относно важността на кампанията в Италия. Британското виждане, изразявано от Чърчил и сър Алън Брук, е, че колкото повече войски изпращат съюзниците в Италия, толкова повече германски сили ще привличат там и ще ги отдалечават от Нормандия. Това мнение се оказва погрешно, но то се поддържа от надеждите на Чърчил за голям, най-вече британски, успех там. Становището на американците, доколкото се различава от британското, се определя от загрижеността им да не би подкрепленията за войските в Италия да бъдат за сметка на намаляването на силите им във Франция, която те основателно смятат за решаващ театър на военните действия. За разлика от Чърчил и британските военачалници американците преценяват по-реалистично труд-ностите на терена в Италия, които могат да попречат за постигането на бърз военен успех там, както и за неговото разширяване. Освен това те се отнасят с голямо подозрение към склонността на Великобритания да фокусира вни-манието върху Италия с надеждата да се избегне нахлуването във Франция, което е по-трудна задача.

В 10-а армия Кеселринг има 15 дивизии (освен 8-те на 14-а армия на север), с които да отбранява фронта си по протежение на т.нар. линия „Густав“ срещу съюзническата офанзива. Въпреки че повечето от германските дивизии са по-слаби от гледна точка на числеността им[1], те все още, изглежда, са в състояние да дадат решителен отпор при евентуална фронтална атака на 18-те съюзнически дивизии, дебаркирали в Италия в края на 1943 г. Така че естественото решение за съюзниците е морски десант зад отбранителната линия „Густав“. Очакванията са той да бъде по-лесен поради превъзходството, което те имат както във въздуха, така и по море. Съчетан с нова атака срещу линията „Густав“, той би могъл да изтласка германците от нея и да извърши пробив в позициите им южно от Рим. Този план, получил наименованието операция „Шингъл“ („Чакъл“), вече е в процес на подготовка и Чърчил, който проявява нетърпение заради бавното напредване в Италия, ускорява изпълнението му. На конференциите в Кайро и Техеран той успява да осигури нужните кораби, като се съгласява с желанието на американците за предприемане на операция „Анвил“ — планирания за лятото десант в Южна Франция, след което настоява десантните съдове за нея да останат в Средиземно море, за да могат да бъдат на разположение за морския десант при Анцио, непос-редствено на юг от Рим, който е планиран за януари.

Планът, съставен от генерал Александър и щаба му, в общи линии, е добре изготвен. Атаката срещу отбранителната линия „Густав“ трябва да бъде пред-приета от 5-а армия на Марк Кларк около 20 януари. Американският 2-ри корпус трябва да нанесе удар, преминавайки река Рапидо, и да започне на-стъпление по долината Лири веднага след като френският корпус от дясната му страна и британският 10-и отляво привлекат към себе си с изпреварващи атаки по-голямата част от силите на командвания от генерал Зенгер 14-и танков корпус. След началото на основната атака на брега при Анцио от корабите трябва да слезе американският 6-и корпус. Съюзниците се надяват и очакват, че тогава германските резервни дивизии, които се насочват бързо на юг, ще се върнат, за да посрещнат десантните сили на съюзниците при Анцио, а в суматохата 5-а армия ще може да извърши пробив в линията „Густав“ и да се съедини с 6-и корпус при Анцио. Дори и ако германската армия не бъде сма-зана между двете противникови части, съюзническото командване се надява, че тя ще се изтегли към района около Рим, за да се прегрупира.

Планът обаче не успява. Германските войски не са чак толкова объркани и изтощени, както се надява съюзническото командване, и се бият с обичайната си упоритост. От друга страна, подготовката на съюзниците е извършена твърде прибързано, а настъплението на 5-а армия предизвиква голямо разочарование като изпълнение.

То започва през нощта на 17 срещу 18 януари в западния сектор с успешно форсиране на река Гариляно от британския 10-и корпус, командван от генерал Макрири. Това принуждава Кеселринг да изпрати голяма част от резервите си (29-а и 90-а бронетанково-гренадирска дивизия и подразделения от дивизията „Херман Гьоринг“) на този фронт. Атаката на 2-ри американски корпус на 20 януари през река Рапидо вляво от центъра се оказва скъпо струващ провал — голяма част от двата водещи полка е унищожена. Защитниците на долината Лири продължават да оказват силна съпротива и всяка атака срещу тях излага атакуващите като на длан пред погледа им от планината Монте Касино. Трудностите, свързани с преодоляването на тази позиция, са доста подценени. Течението на река Рапидо е много бързо и дори при липса на съпротива преминаването й е трудно. Задачата да я премине е възложена на 36-а американска дивизия, която прави неуспешен опит след пет дни почивка и подготовка, след като завладява Монте Трочио, който се намира в подстъпите към Рапидо. Опитът за атака от настъпващата отляво 46-а британска дивизия също е неуспешен. Офанзивата на 5-а армия продължава да се развива, но на 22 януари, когато десантните сили от морето слизат на брега при Анцио, изгледите за успех не са добри.

Районът при Анцио предлага единствените подходящи плажове за десантна германския фланг, освен ако съюзническите стратези не предпочетат някое място на север от Рим, но то е значително по-отдалечено от главния фронт при линията „Густав“. Въпреки това Кеселринг е заварен неподготвен, тъй като според него от стратегическа гледна точка десантът северно от Рим е по-опасен. Той разполага при Анцио само с една част, когато е извършен съюзническият десант — батальон на 29-а бронетанково-гренадирска дивизия, който се намира там на почивка. За негов късмет командващият щурмуващата сила генерал-майор Джон П. Лукас, който поема командването на 6-и корпус при последната фаза на битката при Салерно, е изключително предпазлив и същевременно голям песимист. Той изразява своя песимизъм преди започването на операцията не само в дневника си, но и пред подчинените си и съюзниците, включително пред самия генерал Александър.

За началото на десанта неговият 6-и корпус използва 2 пехотни дивизии — 1-ва британска и 3-та американска, подпомогнати от отреди командоси и рейн-джъри, един полк парашутисти и 2 танкови батальона. Те трябва да бъдат последвани от 1-ва американска бронетанкова дивизия и 45-а пехотна дивизия. Тази сила не само гарантира внушително числено превъзходство на десанта, но и дава възможност за доразвиване на операцията. Чърчил се надява, че това би позволило на съюзниците да стигнат бързо до Албанските хълмове южно от Рим и да прекъснат важните от стратегическа гледна точка шосета — № 6 и № 7, отрязвайки пътя на 10-а германска армия, която е заела позиции по линията „Густав“.

Десантите — на британците северно от Анцио и на американците южно от града — са извършени лесно, защото не срещат съпротива. Германците реагират обаче бързо и решително. Войските им по линията „Густав“ получават заповед да се отбраняват с всички сили, докато дивизия „Херман Гьоринг“ бъде прехвърлена обратно на север. От Рим бързо са придвижени и други подразделения. Германското Върховно командване уведомява Кеселринг, че той може да разчита на всяка от дивизиите в Северна Италия и в допълнение ще му бъдат изпратени 2 дивизии, 2 самостоятелни полка и 2 батальона тежки танкове. Хитлер няма търпение да нанесе такъв съкрушителен удар на силите, извършили десантите, че съюзниците да се изплашат и да се откажат от повече десанти в Италия, а също и от евентуални десанти по крайбрежието на Франция.

Начинът, по който Кеселринг предислоцира силите си, е забележителен подвиг. През първите осем дни в района на Анцио са прехвърлени подразделения от 8 германски дивизии. В командването на войските също са извършени промени. Секторът при Анцио се поема от 14-а армия на Макензен. Под неин контрол са 1-ви парашутен и 76-и танков корпус, които са заели позиции съответно на север и на юг от плацдарма на съюзниците. 10-а армия на Фитингхоф е оставена да отбранява линията „Густав“ с 14-и танков и 51-ви планински корпус. Около плацдарма при Анцио са съсредоточени общо 8 гер-мански дивизии. 7 са в състава на 14-и танков корпус на Зенгер, изправен срещу 5-а армия на Марк Кларк, и само 3 са в състава на 51-ви планински корпус, който трябва да спре настъплението на 8-а британска армия откъм адриатическата страна на Италия. В Северна Италия са оставени 6 дивизии под командването на генерал Фон Цанген. (Сега британската 8-а армия се командва от сър Оливър Лийс, след като Монтгомъри е върнат в Англия, за да отговаря за планирането и подготовката на предстоящото съюзническо нахлуване в Нормандия.)

Надеждите на Чърчил за бърз напредък от Анцио към Албанските хълмове се оказват напразни поради упорството на Лукас, подкрепян от Марк Кларк, да се съсредоточи върху укрепването на вече заетия плацдарм, преди да настъпи във вътрешността на страната. Като се имат предвид обаче бързата реакция и по-високото бойно умение на германците, както и мудността, с която действат съюзническите командири и войници, тази прекалена предпазливост на Лукас може би е добре дошла. При такива обстоятелства едно настъпление във вътрешността би могло да се окаже лесна цел за атаки по фланговете и да доведе до катастрофа.

Въпреки че планираният плацдарм е осигурен още на втория ден след десанта и проблемът със снабдяването е решен задоволително, първият истински опит за настъпление във вътрешността е предприет едва на 30 януари — повече от седмица след десанта. То е спряно скоро от намиращите се там германски части. Освен това целият плацдарм е изложен на огъня на германската артилерия, а съюзническата авиация, която действа в района около Неапол, не е в състояние да попречи на нападенията на Луфтвафе срещу скупчилите се в морето при Анцио кораби. Така силите на Марк Кларк, вместо да получат помощ от десанта при Анцио, отново са принудени да предприемат фронтална атака, за да помогнат на притиснатите от всички страни войски в плацдарма.

Този път 2-ри американски корпус прави опит да сломи съпротивата на линията „Густав“ откъм северния й край. На 24 януари американската 34-та дивизия, подпомогната откъм фланга от французите, първа започва атаката. Едва след седмица тежки сражения обаче тя успява да извоюва сигурен плацдарм, а преди това Зенгер струпва още свои резерви в този сектор, превръщайки го в по-силна отбранителна позиция. На 11 февруари американците се изтеглят много изтощени и понесли големи загуби.

След този неуспешен опит в сектора е прехвърлен новосформираният но-возеландски корпус (командван от генерал-лейтенант Бърнард Фрайбърг). Той е съставен от 2-ра новозеландска и 4-та индийска дивизия. И двета са дивизии ветерани, отличили се много в битките в Северна Африка. Германците смятат 4-та индийска дивизия, която се състои от британски и индийскиподразделения, за най-добрата дивизия в Северна Африка. Планът на Фрайбърг за атака от две посоки при Касино не се различава много от предишната прак-тика на скъпо струващи фронтални атаки срещу добре подбраните и упорито защитавани германски позиции. Командващият 2-ра индийска дивизия Фран-сис Тъкър настоява за по-заобиколен подход и по-широки обходни маневри през планините. Той получава подкрепата на французите затова. След като се разболява, вече не може обаче да оказва толкова решително влияние. Неговата дивизизия е хвърлена директно срещу Монте Касино, а след като предложе-нията му за по-широки обходни маневри са отхвърлени, той настоява исто-рическият манастир, който се намира на върха на тази височина, да бъде не-утрализиран с масирана въздушна бомбардировка. Въпреки че няма сведения да е използван от германските войски, а по-късно има и много доказателства, че те не са в него, внушителната постройка, която доминира над околността, действа потискащо и обезкуражаващо на войниците, които трябва да атакуват височината. Молбата е изпълнена, след като е подкрепена от Фрайбърг и генерал Александър, и на 15 февруари е предприета мощна бомбардировка, която срутва прочутата сграда. Германците вече имат оправдание да се наста-нят в развалините й, което им позволява да укрепят още повече отбраната си. В нощта на 15 и на 16 февруари неколкократните атаки на 4-та индийска дивизия не постигат успех. След това през нощта на 17 срещу 18 февруари новозеландският корпус се връща към първоначалния план. 4-та индийска ди-визия успява да завземе упорито отбранявалата кота 593, обаче е изтласкана от контраатаките на германските парашутни подразделения и на следващия ден 2-ра новозеландска дивизия, след като я контраатакуват германски танкове, е принудена да отстъпи от позицията си на другия бряг на река Рапидо.

Очаквайки обещаните от Върховното командване на Вермахта големи подкрепления, с които да бъде ликвидиран съюзническият плацдарм, Макен-зен предприема контраатаки, за да попречи на съюзниците да го разширят. Първата е през нощта на 3 февруари срещу вклиняването на 1-ва британска дивизия при неуспешния й опит на 30 януари да настъпи към Камиолеоне. За щастие водещата бригада на 56-а британска дивизия току-що е слязла на брега и заетата вече позиция е удържана. На 7 февруари е предприета друга, още по-мощна контраатака и въпреки че и тя е отблъсната, загубите на британците са толкова големи, че 1-ва дивизия трябва да бъде заменена от пристигналата в този момент 45-а американска дивизия.

До средата на февруари Макензен е готов да започне контраофанзива, след като вече е събрал 10 дивизии около обкръжените в района на плацдарма 5 съюзнически дивизии, а с получените нови подкрепления Луфтвафе е в състо-яние да му окаже силна подкрепа от въздуха. В контраатаката трябва да бъдат използвани и новите, дистанционно насочвани и натъпкани с експлозиви миниатюрни танкове „Голиат“, които трябва да предизвикат объркване сред съюз-ниците. Съсредоточаването на германските войски в района не е възпрепят-ствано от съюзническите атаки срещу Монте Касино и не е засегнато сериозно от съюзническата авиация.

Германската атака срещу плацдарма започва на 16 февруари с пробни напа-дения по целия периметър и чести бомбардировки от самолетите на Луфтвафе. До вечерта е извършен пробив в сектора, защитаван от 45-а американска диви-зия. Това е възможността, която германците очакват. На 17 февруари 14 бата-льона, водени от любимия на Хитлер учебен пехотен полк Infanterielehrregiment, подкрепяни от танкове, се втурват напред, за да разширят пробива и да на-стъпят по пътя между Албано и Анцио. Победата е близка.

Но голямото количество войски, струпани върху тясното пространство на този път, се оказва вътрешно препятствие за настъплението на германците, много подходящо за бомбардировките на съюзническата артилерия, авиацията и оръдията на корабите. Танковете „Голиат“ са пълен провал. Въпреки претърпените тежки загуби поради оказания им натиск от настъпващите гер-манци съюзническите сили са принудени да отстъпят. На 18 февруари след подновяване на настъплението с докараната допълнително 26-а танкова ди-визия те напредват още повече към брега. 56-а и 1-ва британска и 45-а амери-канска дивизия се бият отчаяно и успяват да удържат последната отбранителна позиция на плацдарма. Германската атака е спряна в теснината при Карочето, а поради оказания им натиск устремът на атакуващите германски части намалява. Бронетанково-гренадирските дивизии правят последен опит за атака на 20 февруари, но тя скоро е спряна. Успехът на защитниците се дължи и на пристигането на генерал Лусиан К. Тръскот, отначало като заместник, а след това и като приемник на генерал Лукас. В британския сектор командирът на 1-ва дивизия генерал-майор У. Р. С. Пени е ранен и сменен от генерал-майор Джералд Темплър, който умело координира както нейните отбранителни дей-ствия, така и действията на 56-а дивизия.

Разярен от неуспеха, Хитлер заповядва на 28 февруари да започне нова офанзива с отвличащи вниманието атаки, а основното настъпление да бъде предприето от 4 дивизии по протежение на шосето Чистерна. То е спряно и отблъснато с лекота от 3-та американска дивизия, а когато след първите три дни ниската облачност се разкъсва, съюзническата авиация подлага атакуващите германски части на съкрушителни бомбардировки. Поради тежките загуби на 4 март Макензен е принуден да спре настъплението. За да поддържат обкръжението, около плацдарма са оставени 5 германски дивизии, а другите се оттеглят на почивка.

Съюзниците планират нова атака срещу Монте Касино, за да отворят път за пролетната офанзива. Този път атаката трябва да е още по-директна. Новозеландската дивизия трябва да си пробие път през града, а след това 4-та ин-дийска трябва да продължи атаката при хълма Кастъл. Предприети са много масирана артилерийска подготовка и въздушни бомбардировки. За да бъдат парализирани действията на германските войски в града, са изстреляни 190 000 снаряда и са хвърлени 1000 т бомби. Бомбардировката е извършена на 15 март, когато времето се прояснява. Обаче защитниците на този сектор — един полк (от 3 батальона) на елитната 1-ва парашутна дивизия, не само издържат, без да им мигне окото, на артилерийския обстрел и на въздушната бомбардировка, но и дори успяват да запазят достатъчно сили, за да отблъснат последвалата атака на пехотата. Те са улеснени от причинените от бомбардировката масови разрушения, които блокират пътя на съюзническите танкове. Въпреки че хълмът Кастъл е превзет, по-нататъшното напредване на 4-та дийска дивизия нагоре е възпрепятствано от дошлия на помощ на защитниците пороен дъжд, който надолу преминава в потоп. Една рота гурки успява да стигне до хълма, който се намира под манастира, но там остава изолирана. През това време ожесточената битка в града продължава. На 19 февруари подновените усилия и от двете страни завършват без успех, а на следващия ден генерал Александър решава операцията да бъде спряна, ако до 36 часа не бъде постигнат напредък, тъй като загубите започват прекалено да нарастват. На 23 февруари със съгласието на Фрайбърг тя е окончателно преустановена. Така третата битка за Монте Касино завършва с разочароващ резултат. След нея новозеландският корпус е разформирован, на частите му е дадена почивка, след което са прехвърлени към други корпуси, а секторът при Монте Касино е поет от 78-а британска дивизия и 1-ва гвардейска бригада на 6-а бронетанкова дивизия.

На 22 февруари Александър предлага по долината на река Лири да започне операция „Диадема“, съчетана с настъпление от плацдарма при Анцио. В общи линии, тя е подобна по схема на офанзивата от януари, но е по-добре планирана и съгласувана. Трябва да започне около три седмици преди операция „Овърлорд“, която предвижда преминаване на Ламанша и десант в Нормандия, за да привлече германски дивизии от Франция.

Планът, изготвен от началник-щаба на Александър — генерал Джон Хардинг, предвижда засилване на ударната мощ с прехвърляне на допълнителни части от адриатическата страна на Италия, като там е оставен само един корпус, и заобикаляне на останалата част от 8-а армия от запад, за да се заеме секторът Монте Касино-Лири. 5-а армия заедно с французите отговаря не само за района на Гариляно на левия фланг, но и за плацдарма при Анцио. Предложено е съпровождащата операция „Анвил“ — десантът в Южна Франция — да не се извършва.

Британските военачалници приемат плана без особени резерви, но американският Съвет на началник-щабовете се противопоставя, защото според тях един десант в Южна Франция е по-подходящ за отвличане на вниманието и ще подпомогне нахлуването в Нормандия. Тогава Айзенхауер предлага ком-промисно решение, според което на италианската офанзива трябва да бъде дадено предимство, но планирането на операция „Анвил“ да продължи. Ако до 20 март стане ясно, че не трябва да бъде предприеман голям морски десант, повечето от корабите в италиански води трябва да бъдат изтеглени, за да помогнат на операция „Овърлорд“. На 25 февруари обединените началник-щабове постигат съгласие по това компромисно предложение.

С наближаването на датата за вземане на окончателното решение генерал Мейтланд Уилсън, който е назначен за върховен главнокомандващ в Среди-земноморския район, узнава от генерал Александър, че пролетната офанзива в Италия не може да започне преди май. Изрично му е подчертано, че не трябва да бъдат изтегляни войски за операция „Анвил“, преди главните сили, из-правени срещу линията „Густав“, да направят пробив и да се свържат с частите в плацдарма при Анцио. Това означава, че ако прегрупирането на войските и подготовката на операция „Анвил“ отнемат десет седмици, тя не може да започне преди края на юли — близо два месеца след десанта в Нормандия, вместо да бъде предварителна стъпка за отвличане на вниманието, което би трябвало да го улесни. Това убеждава Мейтланд Уилсън и Александър, че при тези обстоятелства трябва да се откажат от операция „Анвил“ и да съсре-доточат усилията си за постигане на решителен напредък на кампанията в Италия. Това становище се подкрепя от Чърчил и британския Комитет на началник-щабовете. Айзенхауер е склонен да се съгласи с тях, макар и поради други причини, а именно че повечето кораби в Средиземно море сега могат да бъдат прехвърлени към операция „Овърлорд“. Обаче американският Съвет на началник-щабовете, макар и да се съгласява с нежелание с отлагането на операция „Анвил“ до юли, се противопоставя на окончателното и изоставяне и изразява съмнения, доколко си струва офанзивата в Италия да надхвърли вече определените й рамки. Те се съмняват също, че тя може да накара германците да прехвърлят свои дивизии от Нормандия, за което се оказват прави. Следват продължителни спорове, които са продължени от размяна на голям брой телеграми между Чърчил и президента Рузвелт. Междувременно подготовката за пролетната офанзива в Италия напредва, тъй като е в сферата на британското командване. Придвижването и предислоцирането на 8-а армия заедно с други фактори, включително липсата на достатъчно кораби, забавят началото на офанзивата до 11 май. Задачата на 8-а армия е да направи пробив при Монте Касино, а 5-а армия да й помогне на левия фланг, настъпвайки през река Гариляно, и след като се отклони от плацдарма при Анцио, да се насочи към Валмонтоне на шосе № 6. Сега при Анцио има 6 съюзнически дивизии срещу 5 германски и още 4 германски дивизии врезерв около Рим. При линията „Густав“ има 16 съюзнически дивизии (4 от които са са заели позиции наблизо, готови за доразвиване на евентуалния про-бив) срещу 6 германски (една от които е в резерв). По-голямата част от съюз-ническите сили на този фронт е съсредоточена в сектора от Монте Касино до устието на река Гариляно — общо 12 дивизии (2 американски, 4 френски, 4 британски и 2 полски), които трябва да извършат пробива, и 4, заели позиции близо зад тях, които да го разширят с настъпление по долината Лири с надеж-дата да извършат пробив в линията „Хитлер“, която е на 10 км зад германските позиции, преди германците да успеят да се установят на нея и да я укрепят. 9-те дивизии на 8-а армия се подкрепят от 1000 оръдия и са улеснени от сухото време, което позволява на техните танкове и други моторни средства да следват настъплението. Така 3-те бронетанкови дивизии (6-а британска, 5-а канадска и 6-а южноафриканска) имат по-добри възможности за действие от когато и да било преди това.

При започването на атаката полският корпус (състоящ се от 2 дивизии) трябва да превземе Монте Касино, а британският 13-и корпус (с 4 дивизии) — да настъпи отляво към Сент Анджело.

Офанзивата на съюзниците по протежение на целия фронт е подкрепена от 2000 оръдия, а съюзническата авиация в района допринася с масирани атаки в широк диапазон срещу шосейните и жп връзки на противника, преди да се насочи в последната фаза към обекти на бойното поле. (Тази операция „Стенгъл“ („Задушавам“) не засяга сериозно германските комуникации и германската снабдителна система, както се очаква.) Организирани са и широкомащабни саботажни действия, но резултатите от тях са разочароващи. За заблуждение на противника съюзническите войски от които репетират десантни операции с надеждата да накарат Кеселринг да повярва, че предстоят, особено близо до Чивитавекия, северно от Рим. Но той вече е напълно убеден по какъв начин съюзниците ще използват голямото си преимущество по море, затова тези опити за заблуждаване нямат почти никакъв ефект.

Офанзивата започва на 11 май в 23,00 часа с масирана артилерийска под-готовка, бързо следвана от пехотна атака. През първите три дни тя постига незначителен успех срещу съпротивата в повечето сектори. Полският корпус под командването на генерал Андерс търпи тежки загуби при атаката срещу Касино въпреки голямата решителност и умението му да използва непреки пътища за настъпление. Британският 13-и корпус също напредва бавно и би понесъл по-големи загуби, ако поляците не бяха ангажирали плътно внима-нието на противника. Американският 2-ри корпус в сектора по крайбрежието също постига незначителен напредък. Пред френския корпус под командва-нето на генерал Жуен се оказва само една германска дивизия срещу 4 френски и той напредва сравнително бързо през планинския район отвъд река Гариляно, където германците не очакват сериозна атака. На 14 февруари францу-зите правят пробив в долината Аусенте и германската 71-ва дивизия започва бързо да отстъпва пред тях. Това помага на 2-ри американски корпус да на-предне по-бързо по крайбрежния път срещу германската 94-та дивизия. Освен това в отстъплението си тези 2 германски дивизии са разделени от планините Аурунчи, през които почти няма пътища. Виждайки предоставилата се възможност, Жуен изпраща там своите свикнали с планинските уловия ма-роканци от племето гоуми, които се равняват на една дивизия, командвани от генерал Гийом. Те трябва да извършат пробив в тила на линията „Хитлер“ в долината Лири, преди да бъде достатъчно укрепена.

Германският десен фланг, или т.нар. западно крило, се разпада и възмож-ностите му да прегрупира силите си стават още по-малки, тъй като неговият способен командир Зенгер отсъства, когато започва съюзническата офанзива. Освен това Кеселринг не бърза да изпраща резерви на юг, докато не разбере как се развива ситуацията на север, и едва на 13 май една дивизия е прехвърлена на юг към долината Лири. Въпреки че скоро е последвана от други 3, скоро те са направо всмукани от водовъртежа на битката и пристигат твърде късно, за да стабилизират фронта. Германците в сектора на Монте Касино продължават да се държат още няколко дни, въпреки че на 15 май срещу тях е хвърлен канадският корпус, обаче в нощта на 17 май несломимите германски парашутисти най-после отстъпват и на следващата сутрин поляците влизат в заветните развалини на манастира. Макар че се сражават храбро, те губят в тази битка почти 4000 души.

Тъй като повечето от оскъдните германски резерви са прехвърлени на юг, назрява времето за планираното отклонение от плацдарма при Анцио, който е подсилен с друга американска дивизия — 36-а. Като нарежда тази странична атака да започне на 23 май, генерал Александър се надява на мощно и бързо настъпление към Валмонтоне, за да блокира шосе № 6 — главния път към вътрешността на страна — и по такъв начин да отреже пътя на по-голямата част от германската 10-а армия, която отбранява линията „Густав“. Ако това бъде постигнато, Рим ще падне като узряла ябълка. Перспективите за тази атака обаче са помрачени от становището на Марк Кларк и нетърпението му частите на 5-а армия първи да влязат в италианската столица. На 25 май американската 1-ва бронетанкова и 3-та пехотна дивизия достигат Кори непосредствено отвъд крайбрежното шосе № 7, но далеч от шосе № 6, след като настъпват 20 км и се съединяват с 2-ри корпус, който напредва по шосе № 7. Единствената останала мобилна дивизия на Кеселринг — „Херман Гьоринг“ е прехвърлена бързо към този район на военните действия, за да спре настъплението, като при прехода тя е засегната сериозно от съюзническите въздушни атаки. На този етап генерал Марк Кларк обаче внезапно сменя посоката на настъплението и се насочва директно към Рим с 4 дивизии, като само на еднае разрешено да продължи към Валмонтоне. На 4–5 км от шосе № 6 тя е спряна от по-голямата част на 3 германски дивизии.

Молбите на Александър за намеса на Чърчил не успяват да променят посоката на настъплението на Марк Кларк и то е забавено от германската съпротива по отбранителната линия „Цезар“ южно от Рим. Освен това бронетанковите дивизии на 8-а армия установяват, че настъплението им по долината Лири не е толкова лесно, колкото са се надявали. Те не успяват да притиснат отстъпващата германска 10-а армия към планинските хребети на Апенините. Германците се измъкват невредими по пътища, прекосяващи планините, и в това отношение са улеснени от липсата на намеса на съюзническите сили, разположени при Анцио. В продължение на няколко дни има вероятност те да успеят да се задържат и да стабилизират отбраната си по протежение на линията „Цезар“ благодарение на ожесточената съпротива под ръководството на Зенгер в сектора Арк-Чепрано по протежение на шосе № 6. Те са улеснени и от бавното придвижване на многобройните превозни средства в края на бронетанковите дивизии, които с мъка си пробиват път нагоре по претъпкания път. Мрачните изгледи за нов застой обаче са ликвидирани на 30 май от успеха на 36-а американска дивизия, която превзема Велетри на шосе № 7 в Албан-ските хълмове, като прави пробив в линията „Цезар“. За да разшири този успех. Марк Кларк дава заповед за обща офанзива на 5-а армия, в която 2-ри корпус превзема Валмонтоне и продължава да настъпва по шосе № 7. Под натиска на 11 дивизии сравнително малките германски сили, които държат подстъпите към столицата, са принудени да отстъпят и на 4 юни американците влизат в Рим. Заварват мостовете непокътнати, тъй като Кеселринг предпочита да го обяви за „свободен град“, вместо да рискува разрушаването му в продължителни сражения.

Два дни по-късно, на 6 юни, започва нахлуването на съюзниците в Нор-мандия и кампанията в Италия остава на заден план. Пролетната им офанзива в Италия — операция „Диадема“, която струва на американците 18 000 души, на британците — 14 000 и на французите — 10 000, завършва с превземането на Рим. Германците губят около 10 000 души убити и ранени, но в различните сражения са взети в плен още 20 000 души.

В този театър на военните действия участват 30 съюзнически дивизии срещу 12 германски, а съотношението на силите в реален брой на участниците е 2 :1 в полза на съюзниците, което показва, че от стратегическа гледна точка продължаването на съюзническата офанзива в Италия не е с добра перспек-тива. Тя не помага и на нахлуването в Нормандия с привличане на германски части от Франция и не пречи на противника да подсили фронта си в Североза-падна Европа. Неговите сили в северната част на Франция (северно от Лоара) и в страните от Бенилюкс са увеличени от 35 дивизии в началото на 1944 г. на 41, когато през юни съюзниците преминават Ламанша.

Това, което може да се твърди за стратегическия ефект на италианската кампания в помощ на десанта в Нормандия, е, че без нейния натиск герман-ските сили по фронта при Ламанш щяха да бъдат още повече. Мащабите на десанта и последвалото веднага прехвърляне на други части на френския бряг са ограничени от броя на десантните съдове, така че съюзническите сили в Италия не биха могли да окажат някаква съществена помощ по време на на-чалната, критична фаза на операция „Овърлорд“. От друга страна, използва-нето на германските сили в Нормандия, ангажирани в Италия, може би на-истина щеше да се окаже фатално за успеха на десанта. Странно защо обаче много британски адвокати на кампанията в Италия не отчитат този факт. Но дори и той може да бъде подложен на съмнение, тъй като не е ясно дали в Нормандия щеше да е възможно прехвърлянето на големи сили, като се има предвид неизползваемостта на жп мрежата след бомбардировките на съюз-ническата авиация.

В политическата сфера най-забележителният момент от периода са абди-кирането на крал Виктор Емануил в полза на сина му и замяната на маршал Бадолио на поста министър-председател от антифашиста Бономи.

Резултатът от продължителните усилия на съюзническите армии в Италия да завладеят Рим е разочароващ. Това се дължи отчасти на решения на по-вишестоящите, отчасти на факта, че германците успяват да се съвземат и да организират контрадействия.

Въпреки че Мейтланд Уилсън е съгласен с мнението на американците, че макар и закъсняла, операция „Анвил“ е най-ефикасната акция, която Среди-земноморското командване би могло да предприеме, за да привлече германски дивизии от Северна Франция и така да помогне за успеха на настъплеето в Нормандия, становището на генерал Александър е друго. На 6 юни, два дни след влизането в Рим, той пристъпва към изпълнението на плана си за разширяване на операция „Диадема“. Той е на мнение, че ако останат непокът-нати, неговите сили биха могли да атакуват Готическата линия на германците северно от Флоренция преди 15 август — датата, която Уилсън е определил за начало на операция „Анвил“, и ще могат да я пробият, освен ако Хитлер не отклони 8 и повече дивизии, за да я подсили. Той смята, че скоро след това ще може да завладее североизточната част на Италия и условията да продължи да настъпва през т.нар. Люблянски проход в Австрия ще бъдат добри. Това е изключително оптимистично очакване за преодоляване на поредицата пре-пятствия в планините между Венеция и Виена и многото потенциални позиции там, които могат да забавят настъплението. То е още по-оптимистично, като се имат предвид множеството неуспехи, които италианците търпят ощеот самото начало при настъплението си в този район по време на Първата световна война.

Планът допада обаче на Чърчил и на британския Комитет на началник-щабовете, особено на Алън Брук, като алтернатива на тежките загуби и евен-туалния катастрофален завършек, с който те се страхуват, че ще приключи операцията в Нормандия. Защитавайки плана, Александър с основание из-тъква, че подчертаването на важността на италианската кампания има морална стойност за войските му.

Оглавяваният от генерал Маршал американски Съвет на началник-щабовете изразява съмнение относно целесъобразността на разширяването на офанзивата в Италия, но Александър успява да надделее над Мейтланд Уилсън. В полза на операция „Анвил“ се намесва Айзенхауер. Чърчил и Рузвелт влизат още веднъж в спор и на 2 юли британците са принудени да отстъпят. На Уилсън е наредено на 15 август да пристъпи към изпълнението на операция „Анвил“, която получава по-скромното наименование „Драгун“. Това води до заминаването от Италия на 6-и американски корпус (с неговите 3 дивизии) и на френския корпус (4 дивизии), чиито командири и личен състав, естествено, предпочитат да помогнат за освобождаването на родината си. Така 5-а армия остава с 5 дивизии и армейската групировка губи 70 % от въздушната си подкрепа.

Междувременно Кеселринг и войниците му вече се опитват, и то с успех, да спрат разширяването на частичната победа на съюзниците. Германските загуби от операция „Диадема“ са сериозни. Това налага да бъдат оттеглени 4 пехотни дивизии за попълване на състава им, а други 7 също значително оредяват. Обаче на път са нови 4 дивизии, както и полк тежки танкове. Повечето от тези подкрепления са насочени към 14-а армия, която отговаря за отбраната на по-лесните пътища за настъпление. Планът на Кеселринг е да забави през лятото напредването на съюзническите войски с поредица от задържащи действия, а за зимата да се оттегли на силно укрепената отбранителна Готическа линия. На около 130 км северно от Рим, близо до Тразимено, има естествена отбранителна позиция, която предлага подходящи условия за пръв по-решителен отпор. Там е бил направен най-успешният капан на Ханибал. Майсторски планирани и извършени взривявания от германските инженери трябва да помогнат за забавянето на съюзническите войски. Тяхното настъпление започва на 5 юни — един ден, след като американците влизат в Рим. Обаче в най-опасния за германците момент натискът му не е много силен. След това водачеството в сектора на 5-а армия поемат французите. През това време 13-и британски корпус напредва по шосе № 3 и № 4 във вътрешността на страната, но среща все по-силна съпротива и е принуден да спре пред отбранителната линия при Тразимено. Настъплението в другите сектори също е спряно. Така само две седмици след изтеглянето от Рим Кеселринг стабилизира положението на германския фронт, което на момента е изключително опасно.

Освен това той е уведомен, че Върховното командване на Вермахта му изпраща още 4 дивизии, предназначени за руския фронт, както и войници от новия набор, с които да бъде попълнен съставът на оределите му дивизии. Те са за допълване на вече пристигащите 4 дивизии и един полк тежки танкове Забавното е, че това голямо попълнение на войските на Кеселринг става в момент, когато Александър е изправен пред депресиращия факт, че трябва да се раздели със 7 от дивизиите си и с по-голямата част от въздушната си подкрепа, както и с логистичните звена на съюзническата армейска групировка в Италия.

Кеселринг се доказва като много способен командир, а сега и късметът е на негова страна. Той решава да даде по-силен отпор от една позиция, пред-лагаща естествени условия за отбрана, точно в момента, когато съюзническото настъпление започва да губи устрема си.

Двата летни месеца след 20 юни са период на разочарование и провалени планове за армиите на Александър. Напредването е бавно и нерешително Водят се битки между отделни съюзнически и германски корпуси, в които тактиката на германците е да се държат на всяка позиция дотогава, докато се разбере, че съюзниците се готвят за масирана атака, след което да се измъкват до следващата отбранителна линия.

С извършеното от Кеселринг бързо прегрупиране на силите сега на западното крайбрежие 14-и германски танков корпус е изправен срещу 2-ри американски корпус, 1-ви парашутен корпус е заел позиция срещу френския корпус (той още не е изтеглен за участие в операция „Анвил“), 76-и танков корпус е срещу 2 британски корпуса — 13-и и 10-и, а 51-ви планински е изправен срещу 2-ри полски корпус на адриатическия бряг.

В началото на юли възпрепятстваният от лошото време център на съюз-ническите войски най-после успява да пробие германската отбрана при Тра-зимено, обаче след няколко дни отново е спрян на линията при Арецо. На 15 юли германците се измъкват незабелязано от там и бавно отстъпват към от-бранителната линия при Арно от Пиза през Флоренция и на изток. Там съюз-ническите армии са принудени да спрат за по-дълго време. Целта им — Готи-ческата отбранителна линия, е съвсем близо. Известна компенсация за бавното им напредване са превземането на Анкона от поляците на 18 юли и зав-ладяването на Ливорно от американците на 19 юли, което скъсява пътя за снабдяването им.

С оглед на желанието на британците, особено на Александър и Чърчил, за продължаване на кампанията в Италия въпреки непрекъснатите разочарования и намалените сили се подготвят планове за голяма офанзива през есента срещу Готическата линия. Надеждите са, че това все още ще бъде от полза, тъй като ще отклони повече германски войски от главните театри на военните действия, а при евентуално рухване на германската отбрана на Западния фронт германските войски ще бъдат изтеглени от Италия и това ще даде на Александър възможност да нахлуе в Северна Италия, настъпвайки към Триест и Виена.

Предишният план за атака на Готическата линия, изготвен от началник-щаба на Александър — Хардинг, и щаба на армейската групировка, се основава на идеята за изненадващо вклиняване през центъра на германския фронт в Апенините. Обаче на 4 август командващият 8-а армия Оливър Лийс убеждава Александър да приеме друг план. В основата му е тайното прехвърляне на 8-а армия обратно в адриатическата страна на Италия, откъдето тя трябва да си пробие път към Римини. След като с това действие вниманието на Кеселринг бъде приковано към Адриатическото крайбрежие, 5-а армия трябва да нанесе удар вляво от центъра, като главната й цел е Болоня. После, когато Кеселринг отговори на тази нова атака, 8-а армия отново трябва да се втурне напред и да навлезе в долината на Ломбардия, където бронетанковите й части биха имали по-голям простор за маневриране от когато и да било след влизането им в Италия.

Въпреки свързаните с изпълнението му административни проблеми този нов план е за предпочитане, тъй като перспективите пред първия намаляват поради оттеглянето на французите с техните опитни планински части. Лийс също смята, че 5-а и 8-а армия ще действат по-добре, ако не са насочени срещу един и същ обект. Александър бързо се съгласява с доводите им и приема но-вия план, който носи кодовото наименование операция „Олив“ („Маслина“).

Той има слаби места, които си проличават едва когато операцията вече е започнала. Въпреки че вече не е нужно 8-а армия да преодолява планински хребети, сега тя има неприятната задача да преминава редица реки, които забавят придвижването й. За разлика от нея Кеселринг има изгода от това, тъй като на негово разположение е добър успореден път, по който да прехвърля частите си там, където има нужда. Това е шосе № 9 — главният път от Римини на запад през Болоня. Изготвилите плана, изглежда, са възлагали големи надежди и на това, че времето още дълго ще бъде сухо. Във всечи случай обаче теренът северно от Римини, макар и равен, е блатист и далеч не е подходящ за бърз напредък на бронетанкови части.

Офанзивата на генерал Александър започва добре на 25 август — десет дни по-късно от първоначално определената дата. Германците отново са изненадани, защото не са забелязали придвижването на британския 5-и корпус (5 дивизии) и на канадския 1-ви корпус (2 дивизии) на позиции в готовност за атака зад 2-ри полски корпус. (Британският 10-и корпус продължава да държи планинския сектор близо до центъра, а 13-и корпус се придвижва още по на запад, за да помогне на предстоящата атака на 5-а армия.)

Адриатическият сектор се държи само от 2 не особено силни дивизии, макар че те имат подкрепата на 1-ва парашутна дивизия. По това време основното придвижване на германските войски е от изток към запад. Придвижването на полския корпус по Адриатическото крайбрежие не привлича много внимани-ето на германците и те реагират едва на 29 август — четири дни след като тези 3 съюзнически корпуса напредват на широк фронт, през което време изминават 16 км от река Метауро към Фоли. До следващия ден още 2 дивизии пристигат на полесражението и помагат да бъде спряно съюзническото настъпление, обаче идват твърде късно, за да попречат на съюзниците да стигнат на 2 септември брега на река Конка на 12 км по-нататък.

Устремът на 8-а армия обаче намалява. Главното сражение е да се овладее на 4 септември хребетът Корияно, който се намира зад Ауса — още две реки за пре-одоляване. Там настъплението на британците е спряно окончателно. Германците получават неочаквана помощ от излелите се на 6 септември проливини дъждове Кеселринг е наредил общо отстъпление за останалите си дивизии, заели позиции по Готическата отбранителна линия. Те скъсяват фронта и така освобождават някои части, за да бъдат изпратени в адриатическия сектор. Това частично изтегляне дава възможност за преминаване на река Арно и 5-а армия започва да се готви за атака. От 10 септември нататък американският 2-ри и британският 13-и корпус атакуват слабо защитената, но упорито отбранявана германска позиция и едва след седмица успяват да пробият през прохода Ил Джиога северно от Флоренция. Изглежда, и този път Кеселринг е заварен неподготвен и едва на 20 септември, десет дни след започването на атаката, разбира, че това е голяма съюзническа офанзива, когато в този сектор са хвърлени 2 дивизии.

През това време американската 88-а пехотна дивизия, която е в резерв, напредва, за да атакува Болоня от изток. Дори тогава, въпреки че германците отстъпват от Готическата линия, както и от намиращата се зад нея позиция при Монте Баталя, те успяват да отблъснат съюзническите атаки. В края на септември Марк Кларк е принуден да се върне към идеята за директна атака срещу Болоня.

Междувременно 8-а армия все още среща трудности на адриатическия фланг. До 17 септември подразделения от 10 германски дивизии пристигат в района на сраженията и помагат за спирането на настъплението й. Въпреки че на 21 септември канадците успяват да стигнат Римини и делтата на река По, германците отстъпват до друга отбранителна линия, брега на река Усо — ис-торическия Рубикон. В този равнинен, но прорязан от реки район все още има тринайсет реки за преминаване преди По, по време на което са загубени 500 танка, които засядат в блатата или се повреждат, а много от пехотните дивизии остават в минимален състав. Това позволява на германците да прехвърлят голяма част от войските си, за да спрат настъплението на 5-а армия.

На 2 октомври започва подновеното настъпление на Марк Кларк към Болоня, този път по шосе № 65. В него участват и четирите дивизии на неговия 2-ри копус, обаче отбраняващите се германци се сражават с такава упоритост, че през следващите три седмици американското настъпление напредва едва по 2 км на ден, а на 27 октомври офанзивата е спряна. До края на октомври настъплението на 8-а армия също спира, след като са преминати още пет реки, а По все още е отдалечена на 80 км.

Единствените по-съществени промени през този период са в командването. Кеселринг е ранен при автомобилна злополука и заменен от Фитингхоф.

Макрири сменя като командир на 8-а армия Лийс, който е изпратен в Бирма. Към края на ноември Мейтланд Уилсън е изпратен във Вашингтон и е заменен от генерал Александър, а Марк Кларк поема командването на армейската групировка в Италия.

Положението на съюзниците в края на 1944 г. е много разочароващо в сравнение с големите надежди от пролетта и лятото. Въпреки че Александър все още е настроен оптимистично за настъплението в Австрия, бавното на-предване по италианския полуостров прави тази далечна перспектива все по-нереалистична. В доклада си от 22 ноември до британския Комитет на начал-ник-щабовете Мейтланд Уилсън сам признава това. Показателни за недоволството и неувереността на съюзническите войски са зачестилите случаи на дезертьорство.

Последната съюзническа офанзива за 1944 г. има за цел превземането на Болоня и Равена за зимни бази. На 4 декември канадците в 8-а армия успяват да завземат Равена и успехът им принуждава германците да изпратят 3 дивизии, за да спрат по-нататъшното й настъпление. Това като че ли предлага на 5-а армия по-добри възможности. Но те не са реализирани поради една противникова атака в долината Сенио на 26 декември по идея на Мусолини, който иска да подражава на контраофанзивата на Хитлер в Ардените. В нея основно участие вземат останали му верни италианци. Скоро тя е спряна с лекота. Обаче 8-а армия е изтощена и изпитва недостиг на муниции, а се знае, че близо до Болоня германците имат силни резерви. Затова Александър решава съюзническите армии да преминат в отбрана и да се подготвят за мощна пролетна офанзива.

Надеждите, възлагани на италианската кампания, намаляват още повече след решението на обединените началник-щабове за изтегляне на още 5 дивизии от този театър на военните действия, за да бъдат прехвърлени на Западния фронт. Целта е да се засили мощта на съюзническите армии там за пролетната им офанзива в Германия. В резултат там са прехвърлени 2 дивизии на канадския корпус, въпреки че след това не се налага да се изпращат други дивизии.

Бележки

[1] Числеността на германските дивизии е най-различна. Някои от дивизиите, които са участвали в тежки сражения, са със значително намален състав, но и при нормална численост тя е две трети от числеността на съюзническите дивизии.