Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
History of the Second World War, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

Базил Лидъл Харт

ИСТОРИЯ на Втората световна война

 

Преводач Павел Талев

Редактор Мирослава Бенковска

Художник Виктор Паунов

Технически редактор Станислав Иванов

Коректор Юлия Шопова

Първо издание. Формат 16/70×100. Печ. коли 47

КНИГОИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ТРУД“, бул. „Цариградско шосе“ № 47

Печат Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне
  2. — img с размер вместо img-thumb

Двайсет и девета глава
Японското отстъпление в Тихия океан

През първата фаза на войната в Тихия океан Япония завладява целия му запа-ден и югозападен район, всички намиращи се там острови, както и съседните страни от Югоизточна Азия. През втората фаза Япония прави опит да разшири контрола си върху американските и британските бази на Хавайските острови и в Австралия, но в сраженията по море и във въздуха среща решителен отпор при остров Мидуей, Гуадалканал, на Соломоновите острови и при подстъпите към Австралия. В третата фаза тя преминава в отбрана. Както се подчертава в заповедите до японските командири в югозападната част на Тихия океан, те трябва „да задържат всички позиции на Соломоновите острови и в Нова Гвинея“. Предприемат офанзивни операции срещу западните съюзници само в Бирма, но всъщност те са по-скоро отбранителни, защото целят да попречат на британското контранастъпление от Индия. Японците вече не са в състояние да предприемат ефикасни нападателни действия поради загубата на 4 тежки самолетоносача в битката при Мидуей, на 2 линейни и голям брой по-малки кораби при Гуадалканал плюс загубата на стотици самолети в тези две изключително важни операции. Западните съюзници отново са в по-изгодна позиция. Сега въпросът е дали и как биха могли да се възползват от нея.

Географското положение на Япония й дава стратегическо предимство и е благоприятно за офанзивния й план и предприетите от нея действия. Японците се възползват от него както в нападение, така и в отбрана. В резултат на бързи-те им завоевания страната е опасана от отбранителни кръгове, които издигат огромни прегради пред всякакви контрадействия на западните съюзници.

На картата изглежда, че възможностите за такива действия са много, но по-внимателен анализ показва, че всъщност са твърде малко. Пътят през се-верната част на Тихия океан трябва да бъде изключен поради липсата на под-ходящи бази и честите бури и мъгли в района. Контраофанзива от Далечния изток на Съветска Русия е изключена поради нежеланието на Сталин да сътруд-ничи и да се сражава с Япония, докато Русия продължава да е силно притис-ната от запад. Съюзническа контраофанзива през Китай е невъзможна, поради това че съществуват трудности със снабдяването, както и поради това че не може да се разчита на китайците. Още по-далечният път през Бирма също не може да се използва поради изтласкването на британците отвъд границата с Индия и поради очевидната липса на възможности те да се завърнат там скоро.

Така бързо става ясно, че всяка по-значителна контраофанзива ще зависи от участието на американците и от удобния за тях маршрут. Основните ал-тернативи са две: през югозападната част на Тихия океан по маршрута от Нова Гвинея към Филипините или през централната част на океана. Главноко-мандващият въоръжените сили в югозападната част на Тихия океан генерал Дъглас Макартър, естествено, предпочита първия маршрут. Той твърди, че това е най-бързият начин да бъде лишена Япония от новите й владения на юг, от които тя е зависима за нужните й суровини за продължаване на войната. Според него маршрутът през централната част на океана ще бъде изложен на нападения от завзетите от Япония острови, в които тя бързо е построила во-енноморски и военновъздушни бази. Освен това страховете на австралийците няма да бъдат разсеяни при избора на един толкова отдалечен от тях път за контраофанзива.

Обаче командващите американските военноморски сили предпочитат цен-траалната част на Тихия океан. Те твърдят, че това би им дало възможност да използват по-ефикасно своите увеличаващи се по брой бързи самолетоносачи, отколкото в по-оживените води около Нова Гвинея. Освен това според тях така биха могли по-добре да реализират новата си концепция за използване на военноморски съединения с участието на самолетоносачи за изолиране и завладяване на група острови. Този маршрут е по-подходящ за осъществяване на новата им идея за изграждане на система за снабдяване по море, вместо периодично да връщат самолетоносачите си в пристанищата. Освен това те твърдят, че така би се избегнал рискът, от който страда южният маршрут, понеже е изложен на опасността от атаки по фланговете от японските сили, намиращи се на островите. Според тях, тъй като настъплението по южния маршрут е по-вероятно и очаквано, то сигурно ще се натъкне на по-силна и продължителна съпротива. Друга по-скрита причина е нежеланието на адми-ралите да оставят новите си самолетоносачи под контрола на Макартър и на склонността му да налага монопол върху всичко.

В крайна сметка на конференцията „Трайдънт“ във Вашингтон през май 1943 г. е решено да се настъпи и по двата маршрута, за да бъдат държани японците в напрежение и силите им да са разделени, като им се пречи да ги съсредоточават на едно място или да прехвърлят резерви от едното към другото направление. Идеята е настъпващите в двете направления сили след време да се съединят при Филипините и така да бъде осъществена целта на настъпващите да могат да застрашават различни цели, което е от изключително важно значение за стратегическата концепция на индиректния подход. Обаче това компромисно решение не отчита в достатъчна степен фактите и уроците от историята, които сочат, че подобен двоен ефект може да се постигне по-икономично чрез настъпление в едно направление, което въпреки това за-страшава различни цели, всяка от които противникът се стреми да задържи.

Настъплението в две направления неизбежно изисква много по-голяма и по-продължителна подготовка на войски, кораби, десантни съдове, военно-морски бази и летища. Този по-дълъг период дава на японците повече време да се подготвят за отбрана и да направят задачата на американците по-трудна, особено при осъществяването на сухопътните и десантните операции.

По време на това дълго затишие единствената по-значима операция е акцията на американците да си възвърнат контрола върху Алеутските острови в северната част на Тихия океан. От стратегическа гледна точка тя се провежда в толкова отдалечен район, че не се отразява съществено на хода на войната. Това е второстепенна акция, която няма за цел да допълва, нито да отвлича вниманието от друга по-важна операция. Тя има само психологически ефект да успокои американската общественост, разтревожена от явната заплаха за сигурността на Аляска след завладяването на островите Киска и Ату през юни от малък японски контингент. Този психологически ефект е постигнат обаче с цената на голямо разпиляване на все още ограничените американски ресурси.

Първата реакция на завземането на двата острова е обстрелването на остров Киска откъм морето в началото на август, а след това в края на същия месец американски подразделения извършват десант на остров Адак, на около 300 км източно от Киска, и построяват там летище, което да помогне при атаката на заетия от японците остров. През януари 1943 г. със същата цел е наредено да се възвърне контролът на американците върху остров Амчитка, на 150 км от Киска. Обаче местните американски командири решават, че е по-добре да превземат най-западния остров — Ату, от веригата на Алеутските острови, след като узнават, че по-слабо се охранява от Киска. Операцията е прекъсната в края на март, когато американските кораби, наложили военно-морската блокада на архипелага, се сблъскват с малко по-силен от тях отряд японски бойни кораби, които ескортират 3 транспортни кораба, натоварени с войници. След тричасова престрелка от голямо разстояние японците се оттеглят. Не е потопен кораб на никоя от двете страни, обаче транспортните кораби с японските подкрепления се връщат обратно.

На 11 май под прикритието на мъглата и с артилерийска подкрепа от 3 бойни кораба американците стоварват една дивизия на остров Ату. При лено превъзходство в съотношение 4 : 1 в нейна полза след двуседмични оже-сточени сражения тя постепенно изтласква в планините японския гарнизон от около 2500 души. След това японците сами допринасят за разгрома си, катопредприемат самоубийствена контраатака срещу американските позиции, в която са почти напълно унищожени и само 26 японци попадат в плен. Сега американците насочват вниманието си към окупирания от японците остров Киска. През нощта на 15 юли под прикритието на мъглата японците евакуират гарнизона си (около 5000 души), принудени от постоянния натиск откъм морето и от въздуха. Американците продължават да бомбардират острова още две седмици и половина и стоварват там мощен контингент от 34 000 души, които пропиляват пет дни, за да претърсват острова, докато се убедят, че е абсолютно празен.

Така Алеутските острови са освободени, обаче за тази сравнително маловажна операция Съединените щати ангажират 100 000 войници, подкрепяни от мощни военноморски и военновъздушни части — драстичен пример на неикономично използване на сили.

Явният застой в югозападната част на Тихия океан продължава до лятото на 1943 г.

За късмет на американците и съюзниците им изпреварващите действия на противника са спъвани и затруднени от острите разногласия между ръковод-ството на японските сухопътни сили и командващите военноморския флот. Макар и двете страни да са съгласни, че всички японски завоевания трябва да бъдат запазени, те имат големи различия по въпроса, как най-добре би могло да стане това. Сухопътното командване предпочита наземните операции в Нова Гвинея — една предна позиция, която те смятат за нужна за сигурността на завладените територии в Холандска Източна Индия и Филипините. Команд-ващите флота искат да бъде даден приоритет на Соломоновите острови и островите от Бисмарковия архипелаг, които да осигурят стратегическо по-критие на голямата военноморска база в Трук, на Каролинските острови, на 1600 км на север. Както обикновено, при вземането на стратегически решения сухопътната армия успява да се наложи.

Решено е стратегическата отбранителна линия да минава от Санта Изабел и Нова Джорджия, влизащи в състава на Соломоновите острови, и да върви западно от Гуадалканал към остров Лае в Нова Гвинея, т.е. в района западно от полуостров Папуа. На флота е поверена защитата на Соломоновите острови, а на командващите сухопътните войски — секторът в Нова Гвинея, Японското армейското командване в Рабаул, където се намира главната квартира на всички въоръжени сили в целия район, ръководи операциите на 17-а армия на Соломоновите острови и на 18-а армия в Нова Гвинея, като към първата е придадена 7-а въздушнодесантна дивизия, а към втората — 6-а въздушнодесантна дивизия. Военноморските сили се състоят от 8-и военно-морски флот и 11-и въздушен флот, като и двата флота се ръководят от щаба на военноморските сили в Рабаул. В състава на военноморските сили са включени по-леки бойни кораби — крайцери и разрушители, но те могат да бъдатподсилени с по-тежки кораби от базата в Трук. Сухопътните сили в района са значителни — 3 дивизии на 18-а армия в Нова Гвинея с обща численост 55 000 души и 2 дивизии, една бригада и други подразделения на 17-а армия на Со-ломоновите острови и Бисмарковия архипелаг. Въпреки че японските бойни самолети значително намаляват след битката за Гуадалканал, сухопътните войски разполагат със 170 самолета, а флотът — с 240. Разчита се в срок от шест месеца в района да бъдат изпратени като подкрепления между 10 и 15 дивизии и 850 самолета. Така че има основания да се смята, че е възможна задържаща или „ограничаваща“ настъплението на противника стратегия.

Планирането на американските операции е усложнено от разделянето на театъра на военни действия в Тихия океан на централна и югозападна зона със Соломоновите острови по средата. В стремежа си да улесни нещата Съветът на началник-щабовете нарежда генерал Макартър да отговаря за стратегическото командване в зоната между Нова Гвинея и Соломоновите острови, а адмирал Хелси, командващ въоръжените сили в южната част на Тихия океан, да осъществява тактическия контрол, докато действащите в района военноморски сили в Пърл Харбър остават подчинени на Тихоокеанското командване, оглавявано от адмирал Нимиц.

Стратегическата цел на американците е да бъде разрушена създадената от японците отбранителна бариера в Бисмарковия архипелаг и да бъде завзета главната японска база в Рабаул. Това трябва да се постигне с последователни удари и в двете направления, за да бъдат принудени японските войски не-прекъснато да сноват насам-натам. Отначало силите под командването на адмирал Хелси трябва да завземат островите Ръсел, които се намират на запад от Гуадалканал, и да ги превърнат във въздушна и военноморска база. След това да бъдат завзети два острова от групата Тробрианд източно от Нова Гвинея, за да се използват за въздушни бази за атаката срещу Рабаул и като междинни пунктове за прехвърляне на военновъздушни сили от единия към другия маршрут на настъплението. През втората фаза Хелси трябва да настъпи към Нова Джорджия (на Соломоновите острови западно от Гуадалканал) и да завладее летището при Мунда, а през това време Макартър да завземе японските позиции около Лае на северния бряг на Нова Гвинея. Надеждата е, че дотогава Хелси ще е превзел остров Бугенвил в западния край на Соломоновите острови. В третата фаза войските на Макартър, след като завият на запад, трябва да прекосят морето до Нова Британия в Бисмарковия архипелаг — големия остров, в чийто северен край се намира Рабаул. След това по време на четвъртата фаза съюзниците трябва да предприемат атака срещу самия Рабаул. Това е един многоетапен процес дори и при планирането му, като атаката срещу Рабаул трябва да започне през осмия месец от началото на кампанията.

В югозападната част на Тихия океан Макартър има 7 дивизии (3 от тяхавстралийски) и около 1000 самолета (250 от тях австралийски). Предстои да пристигнат още 2 американски дивизии, както и 8 австралийски, които са на обучение. Хелси има 7 дивизии (2 на морската пехота и една новозеландска) и 1800 самолета (от които 700 са от авиацията на американската армия). Воен-номорските сили не са твърдо фиксирани, макар че всяка операция разполага със собствени десантни части, голям брой бойни кораби са им дадени за кратко от внушителния флот на Нимиц в Пърл Харбър. В началото на офанзивата Хелси разполага с 6 линейни кораба и 2 самолетоносача плюс голям брой по-малки кораби. Общо взето, сега силите са напълно достатъчни за постигане на успех, макар и да не са толкова, колкото иска Макартър. Той настоява да му бъдат дадени 22 дивизии и 45 авиационни групи.

В течение на предварителния, „спокоен“ период Хелси стоварва десантни части на 24 февруари на остров Ръсел, но те не намират там противник. Авст-ралийците отбиват опита на японците да завладеят летище Уау близо до залива Хуон, като пускат парашутна десантна бригада. Японците решават да прехвърлят там подкрепления, но конвоят от 8 транспортни кораба и 8 разру-шителя бързо е открит от авиацията на съюзниците до Нова Гвинея. Потопени са всички транспортни кораби и 4 разрушителя. Загиват 3600 японски вой-ници, което е повече от половината от състава на дивизията, изпратена като подкрепление. След този „тактически бой в морето Бисмарк“ японците за-почват да доставят хранителни продукти на войските си в Нова Гвинея само с подводници или шлепове.

Адмирал Ямамото се опитва да поправи влошеното състояние на японските военновъздушни сили, като изпраща един самолетоносач на 3-ти флот от Трук за Рабаул с надеждата да изтощи военновъздушните сили на съюзниците с непрекъснати атаки срещу базите им. За две седмици тази негова операция, която започва на 1 април, на практика му коства загубата на два пъти повече самолети, отколкото на защитниците, противно на оптимистичните доклади на японските летци. Американското разузнаване научава за планиран полет на Ямамото към остров Бугенвил и той е издебнат от засада и свален. Неговият приемник на поста командващ обединения японски флот е адмирал Кога, който не се оказва такъв опасен противник, като Ямамото. Дълго планираната американска офанзива трябва да започне на 30 юни с едновременни атаки от три страни. Сухопътните части под командването на генерал Крюгер трябва да извършат десант на островите Кириуина и Удларк (Муруа) от островната група Тробрианд, войските за Нова Гвинея (главно австралийски) под командването на генерал Херинг трябва да слязат на брега близо до Саламауа в залива Хуон, а частите под командването на адмирал Хелси — да извършат десант в Нова Джорджия.

Десантът на островите Тробрианд се оказва лесен, тъй като не намира съпротива и строежът на летища започва веднага. Настъплението в Нова Гвинея започва добре и американският десант в подкрепа на австралийците не среща сериозен отпор, обаче японците в този район (около 6000 души) не могат да бъдат изтласкани в покрайнините на Саламауа до средата на август. На намиращия се там американски щурмови отряд е наредено да изчака пла-нираните големи десанти на полуостров Хуон преди атаката срещу главната цел Лае. Третата атака на силите на Хелси срещу Нова Джорджия се оказва още по-трудна.

Японският гарнизон на големия остров Нова Джорджия наброява около 10 000 души. Затрудненията се засилват и от покритите с джунгли планини и влажния климат. На всичко отгоре японският Имперски генерален щаб нарежда островът да бъде задържан колкото може по-дълго. Атаката срещу него е затруднена допълнително от рифовете край североизточния му бряг, както и от заобикалящия го от юг и от запад пояс острови.

Планът на американците е десантът да бъде извършен на три места. Главният десант, в който ще участва една дивизия, трябва да бъде на западния бряг на остров Рендова, след което тя трябва да прекоси широкия 8 км проток и да слезе близо до важното летище при Мунда Пойнт. Веднага след това една по-малка част трябва да слезе на северния бряг на Нова Джорджия, на 16 км от Мунда, и така да прекъсне пътя на японците за изпращане на подкрепления откъм морето. На юг трябва да има още три спомагателни десанта. Военноморските сили, участващи в операцията, включват 5 самолетоносача, 3 линейни кораба, 9 крайцера и 29 разрушителя, а военновъздушните сили участват с 530 самолета.

Докладът на наблюдател по крайбрежието, че японците се придвижват към южната част на Нова Джорджия, принуждава Хелси да започне първоначалния десант на 21 юни вместо да чака до 30-и, обаче той не среща съпротива и на 30 юни в този сектор са извършени успешно и другите допълнителни десанти.

При главния десант на остров Рендова, в който участват 6000 американски войници, съпротивата на гарнизона, състоящ се само от 200 японци, е пре-одоляна бързо, а през първата седмица на юли са извършени и другите десанти близо до Мунда. През тази и през следващата седмица малки японски во-енноморски групи организират няколко контраатаки както по време на битката за Гуадалканал и успяват да нанесат значителни повреди на самолетоносачите, като същевременно на брега дебаркират около 3000 войници.

На сушата неопитната американска дивизия, която участва в тази операция, напредва много бавно през джунглата към Мунда, след като се прехвърля през протока от остров Рендова, въпреки внушителната помощ от авиацията, артилерията и корабите. Поради сведенията за разколебания и боен дух е на-редено в Нова Гвинея да се изпрати още една дивизия и половина. До 5 август Мунда и околностите му са завзети, въпреки че по-голямата част от японскиягарнизон успява да се изтегли на намиращия се на север съседен остров Ко-ломбангара. Японските военноморски сили понасят тежки загуби поради въздушното превъзходство на американците.

По-важният ефект от американското бавно напредване в Нова Джорджия е, че то кара Хелси и други американски военни ръководители да признаят недостатъците на постепенното настъпление и да разберат, че то предоставя много време на противника да укрепи следващата си отбранителна линия. Такъв постепенен подход не дава възможност за пълноценно използване на предимствата от американското превъзходство във въздуха и по море. Затова е решено Коломбангара и нейният гарнизон от над 10 000 японци да бъдат блокирани и оставени сами да се предадат, след като изчерпят продоволстви-ята и боеприпасите си, а американските сили да се придвижат към големия, но слабо защитен остров Веля Лавеля, който японците охраняват само с 250 души. (Това е типичен случай на планиран „обход“ и подобряване на тактиката след случилото се на Алеутските острови.) Освен това построяването на летище на Веля Лавеля ще приближи американците на 160 км от Бугенвил, най-западния от Соломоновите острови.

Десантът на Веля Лавеля е извършен на 15 август още преди да бъде завършена окупацията на Нова Джорджия. Плановете на местния японски командир генерал Сазаки, че ще може да окаже по-продължителна съпротива в Коломбангара, са променени от по-вишестояща заповед да напусне централните Соломонови острови и да се оттегли на Бугенвил. В края на септември и в началото на октомври в продължение на няколко последователни нощи големият гарнизон на Коломбангара и по-малкият гарнизон при Веля Лавеля са евакуирани.

В кампанията при Нова Джорджия японците дават общо 2500 убити и губят 17 кораба, докато загубите на съюзниците са 1000 убити (много от тях жертва на болести) и 6 бойни кораба. Във въздуха японските загуби обаче са много по-тежки.

Натискът на съюзниците срещу Саламауа през август се предприема до голяма степен с цел да се отвлече вниманието на японците от подготовката за нападение срещу Лае и полуостров Хуон, чиито пристанища и летища са нужни за скока на съюзниците на север към остров Нова Британия и за прикритие на фланга им по време на тази операция.

За превземането на полуостров Хуон планът на Макартър предвижда съче-таване на десантните действия с атака от въздуха и по суша. Това значително усложнява операцията, въпреки че той разполага с достатъчно възможности за реализацията й. На 5 септември неговите десантни съдове свалят на брега основното ядро на 9-а австралийска дивизия източно от Лае. На следващия ден 503-ти американски парашутен полк е спуснат над неизползваното летище северозападно от Лае. Това е първата въздушна операция на съюзниците врайона на Тихия океан. Веднага след като летището е превзето и пригодено за използване, там пристига с транспортни самолети 7-а австралийска дивизия. Междувременно е възобновено настъплението на американските и австра-ралийските части по суша срещу Саламауа.

Тези атаки от различни посоки срещат слаба съпротива. Японският Имперски генерален щаб си дава сметка, че има вероятност пътят на единствената му в района дивизия да бъде отрязан, и нарежда тя да се изтегли през планинския полуостров към Киари на около 80 км отвъд Лае. Така Саламуа е изоставен на 11 септември, а Лае на 15-и. Надеждите на японците да се задържват в пристанището Финшхафен в края на полуострова обаче са осуетени на 22 септември от десанта на една австралийска бригада от десантните части. Въпреки че докарват още една дивизия като подкрепление, японците посте-пенно са изтласкани назад по крайбрежието. Междувременно 7-а австралийска дивизия напредва по-бързо от Лае по долината на река Маркхам и в началото на октомври стига Дампу, на по-малко от 80 км от следващата важна цел — пристанището Маданг на 260 км северозападно от Лае. До края на 1943 г. съюзническите войски са готови за атаката от две посоки, по крайбрежието и през вътрешността, срещу Маданг, въпреки че изостават от предвидения срок.

През септември 1943 г. Имперският генерален щаб най-после разбира, че предварителните оптимистични преценки за ситуацията и нейните перспек-тиви трябва да бъдат преразгледани. Недостатъчните японски сили са раз-пръснати върху твърде голям периметър, а американците са се съвзели от предишните поражения много по-бързо, отколкото са очаквали. Сега те имат превъзходство както по море, така и във въздуха. Японците разбират, че трябва да скъсят дъгата на своята отбрана и да прегрупират силите си, защото освен натиска, на който е подложена откъм фланговете, тя е изправена пред потен-циална заплаха откъм Пърл Харбър, където адмирал Нимиц е струпал най-големия брой кораби от времето на Великия флот, събран от адмирал Джелико през Първата световна война.

Опасната военна ситуация за Япония се усложнява от слабостите на ико-номиката й. Производството на самолети не е достатъчно за посрещане на американското предизвикателство и японците не са в състояние да защитават търговското си корабоплаване.

Несигурното военно положение на Япония се утежнява и от „новата опе-ративна политика“, приета от Имперския генерален щаб в средата на септем-ври. Тя се основава на преценката за това, какъв трябва да бъде минималният район, нужен за целите на Япония във войната.

Този минимален район, наречен „абсолютна сфера на националната отбрана“, се простира от Бирма покрай малайската бариера до Западна Нова Гвинея и от там до Каролинските, Марианските и чак до Курилските острови.

Това съкращаване на отбранителната дъга означава, че за по-голямата част от Нова Гвинея, целите острови от Бисмарковия архипелаг (включително Рабаул), Соломоновите, Гилбъртовите и Маршаловите острови вече се смята, че нямат съществено значение, макар да трябва да бъдат държани още шест месеца. Надеждата е, че дотогава минималната, или „абсолютната“, зона ще бъде превърната в непробиваема бариера, японското производство на самолети ще бъде утроено, а обединеният флот ще бъде укрепен значително, за да се справи отново в сражение с предизвикателството на американския Тихоокеански флот.

Междувременно японските сили в югозападната част на Тихия океан са при-зовани да задържат войските на съюзниците, които сега възлизат на около 20 дивизии, подкрепяни от близо 3000 самолета. В Източна Нова Гвинея японците имат 3 дивизии, една в Нова Британия, една в Бугенвил и 6 са на път. Освен това все още има 26 дивизии в Китай и 15 в Манджурия, които трябва да по-срещнат евентуално руско настъпление. Слабостта на японските сухопътни сили идва не от недостатъчната им численост, а от тяхното разпределение. При съюзниците бавният напредък прави Макартър още по-нетърпелив да продължава напред, особено след като узнава, че американският Съвет на на-чалник-щабовете е склонен да даде предимство на офанзивата в централната част на Тихия океан, тъй като там разстоянието е по-малко и има вероятност да бъде скъсено още повече. Притесненията на Макартър идват от изразеното от тях становище, че завладяването на Рабаул не е толкова важно и че този добре защитен пункт може да бъде заобиколен и оставен в изолация. Нетърпението на адмирал Хелси, който също иска да продължи напред, се засилва от това, че много от неговите кораби и 2-ра дивизия на морската пехота са му отнети, за да подпомогнат настъплението в централната част на Тихия океан.