Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
History of the Second World War, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

Базил Лидъл Харт

ИСТОРИЯ на Втората световна война

 

Преводач Павел Талев

Редактор Мирослава Бенковска

Художник Виктор Паунов

Технически редактор Станислав Иванов

Коректор Юлия Шопова

Първо издание. Формат 16/70×100. Печ. коли 47

КНИГОИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ТРУД“, бул. „Цариградско шосе“ № 47

Печат Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне
  2. — img с размер вместо img-thumb

Двайсета глава
Обрат в Африка

На 30 юни германците приближават позициите при Ал Аламейн, напредвайки сравнително малко, докато чакат да пристигнат италианците. Тази кратка пауза за събиране на силите проваля шансовете на Ромел. Същата сутрин останките от британските танкови бригади все още са в пустинята южно от крайбрежния път, без да си дават сметка, че са изпреварени от танковете на Ромел. Само твърде разреденият строй на преследващите сили ги спасява от възможността да паднат в капана, преди да намерят убежище на позициите при Аламейн.

Краткото спиране на Ромел може би е предизвикано от грешни сведения на разузнаването за войските, които отбраняват тази позиция. В действителност тя се състои от четири укрепени лагера, разпрострели се на 52 км между крайбрежието и стръмнината на голямата падина Катара, и поради солените блата и меката почва не предоставя много възможности за обходна маневра по фланговете. Най-големият и най-силен укрепен военен лагер се намира на брега при Аламейн и се заема от 1-ва южноафриканска дивизия. Следващият, който е подобен на него, се намира на юг и е наскоро построен при Деир ел Шейн. Той се заема от 18-а индийска бригада. Третият, на 11 км по-нататък, е лагерът Баб ел Катара (наричан от германците Карет ел Абд) и е защитаван от 6-а новозеландска бригада. На 23 км от него е лагерът Накб ел Дуейс, отбраняван от 5-а индийска бригада. Разстоянията между тях се защитават от верига малки мобилни колони, съставени от тези 3 дивизии и останки от 2-те, които са били в гарнизона на Марса Матрух.

При съставянето на плана за атака на 1 юли Ромел не знае за съществуването на новия укрепен лагер при Деир ел Шейн. Не му е известно също, че е изпреварил в настъплението си отстъпващите британски танкове и те току-що са пристигнали в Аламейн. Затова предполага, че вероятно ще бъдат раз-положени на юг, за да прикриват този фланг. Разчитайки на това, той планира стремителна атака в това направление, която да бъде последвана от бърз завой на корпус „Африка“ на север, за да извърши пробив в ивицата между Аламейн и Баб ел Катара. Обаче корпус „Африка“ се натъква на неизвестния му укрепен лагер при Деир ел Шейн и е задържан до вечерта, когато успява да го превземе и да плени повечето от защитниците му. Те се държат достатъчно дълго, като провалят плановете на Ромел за бърз пробив и последващо бързо разширяване. Британските танкове пристигат на полесражението твърде късно, за да спасят укрепения лагер, но тяхната закъсняла поява помага да бъде спряно настъплението на корпус „Африка“. Ромел заповядва да се напредва на лунна светлина, обаче намеренията му са осуетени от британската авиация, която се възползва от лунната нощ, за да бомбардира и да разпръсне германските снабдителни колони.

Този ден — сряда, 1 юли, е най-опасният момент от битката в Африка. Именно този ден може да бъде смятан за повратен момент в по-голяма степен, отколкото отблъскването на подновената атака на Ромел в края на август или битката през октомври, която завършва с отстъплението на Ромел — сра-жението, което поради явно по-драматичния си изход става известно като „битката при Аламейн“. В действителност има поредица от „битки при Ала-мейн“ и първата от тях е най-решаваща.

Новината, че Ромел е стигнал Аламейн, принуждава британския флот да напусне Александрия и да се оттегли през Суецкия канал в Червено море. В Кайро от комините на сградата, където се намират военните щабове, се издигат облаци дим, когато набързо се изгаря документацията. Войниците мрачно наричат деня „Пепелната сряда“. Ветерани от Първата световна война си спомнят, че това е първият ден на офанзивата при Сома през 1916 г., когато британската армия губи 60 000 души — най-голямата загуба в историята й.

Като гледат черната пепел от изгорената хартия, хората в Кайро, естествено, си мислят че британците бягат от Египет, а железопътната гара е обсадена от тълпи, които искат да заминат. Когато научава тези новини, светът решава, че британците са загубили войната в Близкия изток.

Обаче с настъпването на нощта ситуацията на фронта става по-обнадеждаваща и защитниците — по-уверени за разлика от настроението в тила на фронта.

Ромел продължава атаката си на 2 юли, но корпус „Африка“ има по-малко от 40 годни за действие танка, а войниците са уморени до смърт. Подновената му атака започва следобед, но скоро е спряна, когато се натъква на 2 големи формации британски танкове — едната е на пътя на атаката, а другата заобикаля нейния фланг. Окинлек хладнокръвно преценява ситуацията, дава си сметка за слабостта на атакуващите сили на Ромел и планира акция, с която се надява да нанесе решителен контраудар. Планът му не е изпълнен така, както е бил замислен предварително, и спънките при изпълнението изпаряват надеждите му, но въпреки това проваля намеренията на Ромел.

Ромел прави нов опит на 3 юли, но дотогава корпус „Африка“ е останалсамо с 26 годни за бой танка. Сутринта настъплението му на изток е спряно от британските танкове, но следобед е направен нов опит, благодарение на което са изминати 15 км. Опитът на дивизия „Ариете“ да се съедини с германските части, също е неуспешен. По време на сражението 19-и новозеландски батальон залавя с внезапна контраатака срещу фланга и почти цялата артилерия на дивизия „Ариете“, а останалите „панически си плюят на петите“. Този провал е сигурен знак за крайно изтощение.

На следващия ден, 4 юли, Ромел мрачно пише: „Съпротивата е прекалено силна, а нашите сили са изчерпани“. Неговите атаки не само че са отбити, но им се отговаря и с тежки контраудари. Войниците му са прекалено уморени и са твърде малко, за да могат да направят нов опит. Той е принуден да отмени атаката, за да им даде възможност да си поемат дъх, въпреки че това дава на Окинлек време да докара подкрепления.

Освен това Окинлек отново има инициативата и е на път да постигне ре-шителен обрат още преди подкрепленията да пристигнат. За този ден неговият план, в общи линии, е същият, както и за предишния — да спира атаката на танковата армия със силите на 30-и корпус на Нори, докато на юг 13-и корпус на Гот напредне през вражеския тил. Обаче сега основната част от танковите сили се намира на север при 30-и корпус, а в състава на 13-и корпус е включе-на реорганизираната наскоро 7-а танкова дивизия, наричана „лека танкова дивизия“, в която има моторизирана бригада, бронирани коли и танкове „Стю-арт“. Липсва й ударна мощ, но тя е достатъчно мобилна, за да настъпва бързо на широк фронт, заобикаляйки тила на противника, докато силната новозеландска дивизия атакува неговия фланг.

За съжаление липсата на секретност при радиовръзката позволява на гер-майските подслушвателни служби да засекат разговорите на британците и да предупредят Ромел за плана на Окинлек. 21-ва танкова дивизия е изтеглена назад, за да посрещне обходната маневра, и това противодействие може би засилва колебанието, което преките командири показват при изпълнението на решителните намерения на Окинлек. Подобно колебание личи и в северния сектор. Когато 21-ва танкова дивизия се връща назад, някои от танковете „Стюарт“ на 1-ва танкова дивизия тръгват напред и това незначително на-стъпление постига много значителен резултат — внезапна паника сред ореде-лите войници на 15-а танкова дивизия (чиято боева мощ се състои от 15 танка и 200 стрелци). Подобна паника сред коравите германски войници показва колко пренапрегнати са били. Нищо не е направено обаче, за да се използва възможността за обща атака, която е можела да се окаже решаваща. Същата нощ Окинлек още по-категорично заповядва да се продължи атаката, заявявайки: „Задачата ни продължава да е разгромяването на противника колкото е възможно по на изток, като не му се позволява да се измъкне здрав и читав… На врага не трябва да се позволява да си поеме дъх…8-аармия да атакува и да разгроми противника на сегашните му позиции“. Той обаче не успява да предаде високия си боен дух надолу „по веригата на ко-мандването“. Придвижил е тактическия си щаб по-близо до щаба на 30-и корпус, но това е почти на 30 км зад фронтовата линия и на също толкова от щаба на 13-и корпус на юг. Щабът на германските танкови части се намира само на 10 км зад линията на фронта и Ромел често стои при войниците си, като ги ободрява с личното си присъствие. По-ортодоксалните военни, както германски, така и британски, го критикуват за честите отсъствия от щаба и за склоността му да контролира директно хода на боя. Но това пряко участие, въпреки че му носи някои неприятности, е основната причина за големите му успехи. То е практическа реализация на схващанията за воденето на съвременната война и за влиянието, което имат великите капитани в миналото.

На 6-и юли 13-и корпус прави малко, а 30-и корпус — още по-малко за из-пълнение на заповедите на Окинлек. Бригадите на новозеландската дивизия, които са определени да играят водеща роля в атаката срещу ариергарда на Ромел, не са уведомени за намеренията на своя главнокомандващ и за очак-ваните от тях решителни действия. Окинлек може би с основание търпи кри-тика, че е оставил основното ядро на танковите сили при 30-и корпус, вместо да ги изпрати да помогнат на настъплението на 13-й корпус в тила на противника. Обаче малко вероятно е те да бяха използвани там по-ефикасно, отколкото в центъра, където една мощна атака срещу слабия противник лесно би постигнала успех. Сега 1-ва танкова дивизия разполага само с 39 танка, 14-а танкова дивизия е изправена срещу британците само с 15, а целият корпус „Африка“ има не повече от 30 танка.

Най-доброто извинение и най-вярното обяснение са умората от дългото напрежение. Това е факторът, който в тази първа критична фаза решава в крайна сметка въпроса за настъпилия застой.

Отначало това вероятно е от полза за германците и италианците, но впос-ледствие се превръща в техен основен минус. Положението на британците не е толкова отчайващо, колкото изглежда на пръв поглед, докато към 5 юли силите на Ромел са по-близо до пълен крах, отколкото до пълна победа. По време на последвалото кратко затишие пристигат остатъците от италианските пехотни дивизии и заемат позиции в северния сектор, като така освобождават германците да предприемат планираното от Ромел настъпление в южния сектор. На 8 юли, когато той е на път да атакува, боевата мощ на неговите 3 германски „дивизии“ възлиза на 50 танка и около 2000 пехотинци, докато на 7-те италиански „дивизии“ е само 54 танка и около 4000 пехотинци.

Към британците се присъединяват 9-а австралийска дивизия, която през 1941 г. отчаяно защитава Тобрук, и 2 полка, като по такъв начин общият брой на танковете достига 200. Австралийската дивизия е причислена към 30-и корпус, който сега има нов командир — генерал-лейтенант У. X. Рамсден, който по-рано е командвал 50-а дивизия.

Намерението на Ромел да насочи усилията си на юг съответства на желанието на Окинлек и на новия му план, според който австралийците трябва да атакуват на запад по протежение на крайбрежния път. Когато германците се придвижват на юг, новозеландците се оттеглят на изток, като изоставят укрепения лагер Баб ел Катара и на 9 юли германците не намират в него никого.

Рано на следващата сутрин австралийците започват атака близо до брега и бързо разгромяват италианската дивизия, която отбранява този сектор. Въпре-ки че са спрени и известна част от територията е отвоювана от германците, които бързо са прехвърлени на това място, силната заплаха за снабдяването на Ромел по крайбрежния път го принуждава да се откаже от атаката на юг. Окинлек се опитва да се възползва бързо от едно настъпление, насочено срещу отслабения център на позициите на Ромел при хребета Рувейсат. Но добре замисленият план отново е изпълнен зле поради слабото ръководство на преките командири и липсата на добра координация между танковете и пехо-тата — нещо, на което германците дължат много от успехите си.

Към погрешното тактическо комбиниране на действията на двата рода войски се прибавя и засилващото се недоверие сред пехотинците. Те се съмняват в подкрепата, която могат да получат от своите танкове, ако при настъпление бъдат изложени на контраатака от танковите части на противника: „По това време навсякъде в 8-а армия, а не само в новозеландската дивизия, имаше голямо недоверие, почти омраза към нашите танкисти. Навсякъде се раз-казваха истории, как са предали други родове войски, и беше почти аксиома-тично, че танковете няма да бъдат навреме там, където би трябвало да са“[1].

Въпреки това настъплението и напрежението изтощават още повече оскъдните сили на Ромел, а контраатаката, която той се опитва да извърши на север, има малък успех. И макар че закъсняват да посрещнат германските контраудари срещу пехотата, британските танкове стряскат италианските пехотинци, които масово се предават. На 17 юли в писмо до вкъщи Ромел пише: „В момента нещата се развиват много зле за мен, имам предвид най-вече във военно отношение. Противникът използва превъзходството си, особено в пехотата, за да громи италианските формации една по една, а германските формации са твърде слаби, за да се отбраняват сами. А и само едно от тези неща е достатъчно да те разплаче“[2].

На следващия ден 7-а танкова дивизия застрашава южния фланг на Ромел, за да засили натиска върху него, докато Окинлек подготвя нова, по-масирана атака с пристигналите нови подкрепления. Тя отново има за цел да направи пробив в центъра, но този път от южната страна на хребета Рувейсат към Ел Миреир. В атаката трябва да бъде използвана току-що пристигналата с пресни сили 23-та танкова бригада (със 150 танка „Валънтайн“), обаче един от 3-те и полка е изпратен да помогне на австралийците за спомагателна атака срещу хребета Митрейрия на север.

Перспективите изглеждат още по-добри, тъй като с тази допълнителна бригада и с новите попълнения в другите части 8-а армия вече разполага с близо 400 танка в театъра на бойните действия. Танковите сили на Ромел са дори по-малко, отколкото предполагат противниците му — корпус „Африка“ е останал само с 30 танка. Но благодарение на късмета или на добрата оценка на обстоятелствата те се намират точно на мястото, където е насочен главният британски удар, а и само малка част от английските танкове действително е използвана за действия в тази посока.

Този път планът на Окинлек е да пробие центъра на противника с атака на пехотата на широк фронт през нощта. Предвижда се 5-а индийска дивизия да напредне направо по хребета Рувейсат и в долината южно от него, след като съпротивата там намалее благодарение на флангова атака на новозеландската дивизия от север. След това с настъпването на деня новата 23-та танкова бригада трябва да си пробие път до края на долината при Ел Миреир, а след това 2-ра танкова бригада да мине оттам, за да разшири пробива. Това е добре съставен план, обаче е нужно изпипване на подробностите от страна на преките командири, които не правят това. Следващите стъпки не са добре координирани на съвещанието на командващите корпусите и подчинените на Гот не са наясно с ролите си.

Атаката започва през нощта на 21 юли и новозеландците достигат целта си. Тогава германците ги контраатакуват в тъмнината и предизвикват хаос. С настъпването на деня те разбиват излязлата най-отпред новозеландска бригада, докато 22-ра танкова бригада, която трябва да защитава фланга на новозеландското настъпление, се появява на сцената, тъй като за разлика от германците нейният командир заявява, че танковете не могат да се придвижват в тъмнината.

Междувременно нощната атака на 5-а индийска дивизия не успява да постигне целите си. По-лошото е, че не успява да разчисти свободно пространство в минните заграждения за настъпващата след нея 23-та танкова бригада.

Когато сутринта се втурват напред, нейният 40-и и 46-и кралски полк срещат отстъпващите индийци, но не са наясно дали мините по пътя им са прочисте-ни. Така те храбро продължават настъплението си, печелейки възхищението на новозеландците, но скоро установяват, че в минното поле не е разчистено свободно пространство и че са попаднали в троен капан — подложени са на силен обстрел от германските танкове и противотанкови оръдия точно когато се натъкват на минното заграждение, и не могат да се измъкнат. Успяватда се завърнат само 11 танка. Единствената полза от тази злополучна атака е, че тези 2 новопристигнали полка помагат да бъде възстановено доверието на пехотата в танкистите и особено доверието на новозеландците, че въпреки крайната им предпазливост няма да бъдат изоставени от тях. Другия полк на бригадата също показва при атаката на север, че може да му се гласува дове-рие. Цената за това обаче е тежка — този ден са загубени общо 118 танка срещу само 3 германски. Въпреки това британската танкова мощ е 10 пъти по-голяма, отколкото на Ромел. Но неуспехът на първата атака има толкова обезкуражаващ ефект, че британците не правят почти никакви усилия да я подновят и да използват превъзходството си.

След четиридневно прекъсване за реорганизация и прегрупиране е направен още един опит за пробив в позициите на Ромел с атака на север. Тя започва добре — австралийците превземат хребета Митейрия на лунна светлина, а намиращата се на юг от тях 50-а дивизия също прави добър старт. Но коман-дирът на 1-ва танкова дивизия, която трябва да ги последва през пробива, е недоволен, че не е разчистено достатъчно широко пространство в минното поле. Забавянето му проваля развитието на цялата атака. Едва късно сутринта танковете започват да се придвижват през минното поле, но тогава са пре-срещнати от втурналите се на север германски танкове. Пехотата в далечния край на минното поле е откъсната от останалите части, а след това е покосена от една контраатака. Междувременно австралийците също са прогонени от хребета и част от тях също попадат в капан.

Окинлек неохотно решава да прекрати атаката. Много от войниците показват признаци на изтощение след продължителните сражения и без особена съпротива капитулират, ако попаднат в обкръжение. Освен това става ясно, че отбраняващите се германци имат предимство на такъв ограниченфронт и че то ще се увеличи с подкрепленията за Ромел, които най-после започват да пристигат. В началото на август танковата му мощ е увеличена пет пъти в сравнение с това, което е била на 22 юли.

Въпреки че битката има разочароващ резултат за британците, тяхното положение е много по-добро, отколкото в началото. Последното изречение от описанието, което дава Ромел за нея, е и окончателната присъда за нея: „Въпреки че британските загуби в тази битка при Аламейн бяха по-големи от нашите, цената, която плати Окинлек, не беше чак толкова висока, защото важното за него беше да спре настъплението ни, и за съжаление той успя“[3] Въпреки че в сраженията през юли при Ал Аламейн 8-а армия дава 13 000 жертви, тя взема над 7000 пленници, между които над 1000 германци. Цената е можела да бъде и по-ниска и спечеленото — повече, ако плановете са се изпълнявали по-убедително и ефикасно. Но дори и при тези резултати разликата между общите загуби на всяка от страните не е голяма, но Ромел има много по-малко възможности да попълни своите сили. Със сигурност това се оказва фатално, като се има предвид новите британски подкрепления, които продължават да пристигат в Египет.

От описанието на Ромел става ясно колко опасно близо до поражение е бил в средата на юли. Това става още по-ясно от собственото му признание в писмо до жена му на 18 юли: „Вчера беше особено труден и критичен ден. Отново се измъкнахме. Обаче дълго няма да можем да продължим така и фронтът ще се пропука. Във военно отношение това е най-трудният ми период. Разбира се, помощта е близо, но въпросът е дали ще доживеем да я видим“[4] Четири дни по-късно още по-оредели, войниците му трябва да посрещнат още по-тежък удар и имат късмета да оцелеят.

В описанието на това сражение Ромел дава висока оценка за британския главнокомандващ: „Генерал Окинлек, който… лично пое командването при Ал Аламейн, ръкововоди своите сили с голяма вещина… Изглежда, преценява твърде хладнокръвно ситуацията и не позволява да бъде накаран да приеме «второкачествени» решения в никое свое действие. Това пролича особено при последвалите събития“[5].

За съжаление всяко от последвалите „първокласни“ решения, които Окинлек взема ( с помощта на своя изобретателен началник-щаб Дорман-Смит), получава „третокласно“ изпълнение от неопитните преки командири. Важна причина за блокирането на поначало добрите планове е смесицата от подложе-ни на силно напрежение контингенти от различни страни на Британската общност. Друга причина е, че вниманието на командирите им постоянно е отвлича-но с припрени въпроси и предупреждения от правителствата на съответните страни. Въпреки че подобно безпокойство е съвсем естествено след трагичния опит от последните месеци, това засилва обичайните за войната търкания. Естествено есъщо така, че разочарованието от изхода на битката през юли би подновило впечатлението за лошо ръководство, довело до нещастието през юни, и засилва настроенията за необходимостта от драстични промени във висшето командване. Както обикновено, критиките са насочени към върха на йерархичната стълбица вместо към местата на по-ниско равнище, където са били направени пропуските и гафовете. Това оправдава необходимостта от възстановяване на самочувствието на войниците, което отново е разклатено от неуспеха на контраофанзивата на Окинлек. При тези обстоятелства една смяна на командването е най-лесният начин за повдигане на духа и може би има своето значение като стимулиращо средство, колкото и това да е несправедливо за сменения командир.

Чърчил решава да замине със самолет за Египет, за да се запознае с поло-жението, и пристига в Кайро на 4 август — деня, в който се чества съдбоносната годишнина от влизането на Великобритания в Първата световна война. Въпреки че Окинлек е „спрял неблагоприятния развой“, както Чърчил сам признава, все още не е сигурно, че обратът действително е настъпил, както ще стане ясно впоследствие. Ромел продължава да се намира само на 100 км от Александрия и делтата на Нил, което е смущаващо близо. Чърчил вече мисли да направи промени в командването и това негово намерение се превръща в решение, след като установява, че Окинлек твърдо се противопоставя на натиска му за скорошно подновяване на офанзивата — той настоява, че тя трябва да бъде отложена до септември, за да имат време новите подкрепления да се аклиматизират и да придобият опит за действия в пустинята.

Решението на премиера е повлияно и затвърдено от разговорите му с фелд-маршал Смътс — южноафриканския министър-председател, който пристига по негова молба в Египет. Идеята на Чърчил е да предложи командването на много способния началник на Имперския генерален щаб генерал сър Алън Брук, обаче Брук от деликатност и от политически съображения не иска да напусне Министерството на войната и да заеме мястото на Окиинлек. Така след допълнителни разисквания Чърчил телеграфира на другите членове на военновременния кабинет в Лондон, че предлага да назначи за главнокоманд-ващ Александър и да повери командването на 8-а армия на Гот. Това е изне-надващ избор с оглед на неумелите действия на този доблестен воин като командир на корпус в последните битки. На следващия ден обаче Гот загива при самолетна катастрофа на път за Кайро. Тогава от Англия е извикан Монтгомъри, за да заеме овакантения пост. Пристигат още двама нови ко-мандири на корпуси — генерал-лейтенант сър Оливър Лийс, който поема 30-и корпус, и генерал-лейтенант Брайън Хорокс, който да заеме поста командир на 13-и корпус.

Забавното е, че в резултат от тези промени възобновяването на британската офанзива е отложено за доста по-дълго време, отколкото Окинлек предлага, тъй като нетърпеливият министър-председател трябва да отстъпи пред твърдата решимост на Монтгомъри да изчака, докато подготовката и обучението бъдат напълно завършени. Това води до поемането на инициативата от Ромел и му дава още една възможност да постигне победа в т.нар. битка за Алам Халфа. Всъщност тя му дава „достатъчно дълго въже, за да се обеси сам“.

През август в подкрепа на Ромел пристигат само 2 нови формации — една германска парашутна бригада и една италианска парашутна дивизия. Двете са „свалени“ на земята, за да бъдат използвани като пехота. Загубите на участ-валите в боевете дивизии са компенсирани до голяма степен с новобранци идоставки на снаряжение. Те са много повече за италианските дивизии, откол-кото за германските. В навечерието на атаката, която Ромел планира да за-почне в края на август, той разполага в 2-те дивизии с 200 танка, въоръжени с оръдия, и с 240 в 2-те италиански бронетанкови дивизии. Докато италианските танкове пак са остарели модели, които сега изглеждат още по-стари, сред германските Т-Ш има 74 с дългоцевно 50-милиметрово оръдие и 27 от модела Т-VI, на които е качено новото дългоцевно 75-милиметрово оръдие. Това е важна качествена придобивка.

Британската танкова мощ на фронта достига общо над 700 танка, около 160 от които „Грант“. Впоследствие само 500 от тях са използвани в танковата битка която този път е кратка.

Укрепените позиции продължават да се държат от същите 4 пехотни диви-зии както през юли, но с нови попълнения в състава. Тук е и 7-а лека танкова дивизия, а 1-ва танкова дивизия е върната в тила за преоборудване и е замене-на от 10-а (командвана от генерал-майор А. X. Гейтхаус), която се състои от 2 танкови бригади — 22-ра и новопристигналата 8-а, а когато сражението започва, преоборудваната 23-та също преминава под негово командване. На фронта е докарана и една нова пехотна дивизия, за да пази позицията в тил на хребета Алам Халфа.

В плана за отбрана, съставен от Дорман-Смит и одобрен от Окинлек, докато той все още е бил главнокомандващ, няма радикални промени. След спечелването на битката се появяват много съобщения, че планът бил изцяло преработен след смяната на командването. Трябва да се подчертае, че в ме-моарите си Александър посочва фактите с унищожителна за такива съобщения и твърдения честност. Той заявява, че когато е поел командването от Окинлек, „планът бе да се държи колкото може по-твърдо районът между морето и хребета Рувейсат и да се застрашава откъм фланга всяко противниково на-стъпление южно от хребета от силно охраняваната и предварително подгот-вена позиция на хребета Алам Халфа. Генерал Монтгомъри, който сега ко-мандва 8-а армия, прие този план по принцип, с което аз се съгласих и се надявах, че ако противникът ни даде достатъчно време, той ще може да подобри позициите ни, като укрепи левия или южния фланг“. Позицията при Алам Халфа е подсилена преди атаката на Ромел, но отбраната и не е подложена на сериозно изпитание, тъй като битката е решена благодарение на добре избраната позиция на танковете и на много ефикасните им отбранителни действия.

Северният и централният сектор на фронта са така силно укрепени, че южната ивица от 25 км между новозеландския укрепен лагер на хребета Алам Наил и падината Катара е единственият сектор от фронта, където може да успее един бърз пробив. В стремежа си да направи такъв пробив Ромел е принуден да насочи атаката си натам. Това е съвсем очевидно и отбранителният план, приет по времето на Окинлек, е изготвен тъкмо предвид на това съображение. Изненада с подбирането на целта е невъзможна, затова Ромел трябва да разчита на изненада в избора на времето за атаката и на бързината с която тя да бъде осъществена. Той се надява, че ако успее да направи бърз пробив в южния сектор и прекъсне комуникациите на 8-а армия, тя ще бъде извадена от равновесие и отбраната й ще бъде разстроена. Планът му е с нощна атака да завземе един миниран пояс, след което корпус „Африка“ с част от италианския мобилен корпус да настъпи на изток, като измине около 50 км, преди да се съмне, а след това да се насочи на североизток към крайбрежието, където се намира секторът за снабдяване на 8-а армия. Той се надява, че с тази заплаха ще подмами британските танкове да го преследват, което ще му даде възможност да им заложи капан и да ги унищожи. Междувременно 90-а лека дивизия и останалата част от италианския мобилен корпус трябва да оформят защитен коридор, достатъчно силен, за да устои на контраатаки от север, докато той спечели танковата битка в британския тил. В своята версия за случилото се Ромел заявява: „Особено разчитах на бавната реакция на британското командване, защото опитът ни показва, че винаги им трябва време, за да вземат решения и да ги приложат“.

Когато атаката започва в нощта на 30 август, се оказва, че минираният пояс е по-широк от очакваното. С настъпването на деня предните сили на Ромел успяват да изминат само 13 км отвъд него, а основната част на корпус „Африка“ започва настъплението си на изток след 10 часа сутринта. През това време отрупаните му нагъсто машини са подложени а тежка бомбардировка от британската авиация. Командирът на корпуса генерал Валтер Неринг е ранен още в началото и през останалото време на боя корпус „Африка“ се командва от неговия началник-щаб генерал-лейтенант Фриц Байерлайн.

Когато става ясно, че надеждите за някаква изненада отпадат и че настъпле-нието се развива много по-бавно, Ромел обмисля да прекрати атаката. Но след разговор с Байерлайн решава да продължи, макар и с промененени и по-ограничени цели. Вече става ясно, че британските танкове са имали достатъч-но време, за да излязат на бойни позиции, и могат да застрашат фланга с продължителна атака в дълбочина, и Ромел е принуден да се насочи на север по-рано, отколкото е възнамерявал. Затова той заповядва корпус „Африка“ да се насочи незабавно към кота 132, най-високата точка на хребета Алам Халфа. Тази смяна на посоката го отвежда в района, където се намира 22-ра танкова бригада — местност с подвижни пясъци, които затрудняват маневрирането. Така настъплението не успява да стигне до котата.

Позициите на 8-а танкова бригада се намират на около 16 км от 22-ра бригада в югоизточна посока, вместо да се вклинят в позициите на противника и да заплашат фланга му. Като приема риска да разположи бригадите толкова отдалечени една от друга, Монтгомъри разчита на това, че танковата мощ на всяка от тях е почти равна на целия корпус „Африка“ и затова би трябвало да може да се държи, докато другата бригада й се притече на помощ.

Обаче 8-а бригада успява да стигне определената й позиция едва към 4,30 сутринта и има късмет, че врагът се забавя толкова много, тъй като според първоначалния план на Ромел корпус „Африка“ трябва да се насочи в същия район и да пристигне там преди разсъмване. Сблъсък в тъмнината или атака сутринта преди 8-а танкова бригада да е заела позиция, са можели да създадат затруднения, особено за войници, които влизат за първи път в сражение.

Поради това че Ромел се придвижва на север по-рано, отколкото е възнаме-рявал, атаката е насочена директно и само срещу 22-ра танкова бригада, но това става доста по-късно през деня. Продължаващите бомбардировки от въздуха и късното пристигането на конвоите с гориво и муниции толкова забавят действията, че до следобед корпус „Африка“ не започва дори по-краткия преход на север. Когато наближават Алам Халфа и позициите на 22-ра танкова бригада, танковите колони попадат под ураганен огън от добре разположените британски танкове, а после — и от поддържащата артилерия на тази бригадна група, съставена от различни родове войски, която умело се командва от младия й командир Робъртс. Неколкократните атаки и опитите за маневри по фланговете са отбити до падането на мрака, който носи заслужен отдих на защитниците и разколебава още повече нападателите.

Обаче неуспехът на атаката се дължи не само на срещнатия отпор. Горивото в корпус „Африка“ е толкова малко, че още в ранния следобед Ромел отменя заповедите си да се положат всички усилия за завладяване на кота 132. Дори сутринта на 1 септември той е принуден да се откаже от идеята за каквато и да било голяма операция в този ден. Максималното, което опитва, е една локална, ограничена атака с 15-а танкова дивизия за превземане на хребета Алам Халфа. Корпус „Африка“ се намира в много неудобно положение и загубите му растат, тъй като бомбардировките, на които е подложен през нощта от бриитанските бомбардировачи и от артилерията на 13-и корпус на Хорокс, продължават през целия ден. Ограничените атаки на германските танкове са отбити успешно от подсилената отбрана, тъй като по-рано същата сутрин Монтгомъри, който вече е сигурен, че противникът не се насочва на изток към тила му, нарежда двете други танкови бригади да застанат редом с командваните от Робъртс.

Следобед Монтгомъри нарежда „да започне планиране на контраудар, който да ни осигури инициативата“. Идеята е с бърза атака на юг от позицията на новозеландците да се запуши гърлото на бутилката, в която са се напъхали германците. Освен това той нарежда щабът на 10-и корпус да бъде преместен, „за да командва преследващата сила“, която трябва „да бъде готова да се втурне през Даба с всички налични резерви“.

Сега „Панцерармее“, както германците наричат танковата си армия, разполага с гориво само за един ден — количество, достатъчно да се изминат само 100 км. Затова след още една нощ, преминала в непрекъснат бомбардировки, Ромел решава да отмени офанзивата и да пристъпи към постепенно изтегляне.

През деня германците, изправени срещу Алам Халфа, оредяват и се при-движват на запад. Не ги преследват, тъй като Монтгомъри се опасява, че тан-ковете му може да бъдат подмамени в капаните на Ромел, както често се е случвало преди. В същото време той нарежда атаката на юг от позицията на новозеландците, подсилени от други части, да започне през нощта на 3 срещу 4 септември.

На 3 септември силите на Ромел започват генерално отстъпление, пре-следвани само от патрули. Атаката за запушване на бутилката е предприета същата нощ срещу задния фланг на противника, който се пази от 90-а лека дивизия „Триест“. Атаката е зле организирана, понасят се тежки загуби и тя е отменена.

Следващите два дни — 4 и 5 септември, корпус „Африка“ продължава да се изтегля необезпокояван, като само предпазливо е следван от малки предни отряди. На 6 септември германците спират и заемат позиции на едно възви-шение на 10 км източно от първоначалния фронт с очевидното намерение да не отстъпват от там. На следващия ден с одобрението на Александър Монтгомъри решава да се откаже от битката. Така Ромел е оставен да контролира едно неголямо парче земя на юг. То е слаба утеха за загубите му и решително осуетява първоначалните му планове.

За войниците на 8-а армия фактът, че са видели, макар и за кратко, германците да отстъпват, има много по-голямо значение, отколкото неуспехът бъде отрязан пътят им. Това е ясен знак, че е настъпил обрат. Монтгомъри успява да вдъхне нова увереност на войниците си и тяхното доверие в него е затвърдено.

Остава въпросът, дали не е бил пропуснат един голям шанс да се парира съпротивата на противника, докато корпус „Африка“ се е намирал в „бутил-ката“. Това би спестило всички по-късни неприятности и високата цена да бъде атакуван на подготвени позиции. Но за момента битката при Алам Халфа е голям успех за британците. След края й Ромел определено е изгубил инициативата, а като се има предвид нарастващият поток подкрепления за британците, следващата битка неминуемо ще бъде „безнадеждна“ за него, както сам той я определя.

В светлината на следвоенната оценка за силите и ресурсите, с които са разполагали двете страни, се вижда, че поражението на Ромел става възможно от момента, когато нахлуването му в Египет е било спряно в първата битка през юли при Ал Аламейн. Именно тя може да се смята за повратен момент. Въпреки това, когато в края на август подновява атаката си с получените подкрепления, той все още изглежда твърде опасен. Тъй като силите на двете страни са почти равни, преди нея или по-късно той все още е имал възможност да победи. Той може би е щял да го стори, ако противниците му се бяха забавили или объркали, както се е случвало и преди, когато превъзходството им е било по-категорично. По-късно обаче тази възможност за победа изчезва, а заедно с нея и възможността за възстановяване. Макар в същия район да се водени и други битки за Аламейн, тя получава отделно наименование — „битката за Алам Халфа“, което говори за решаващото й значение.

Тази битка представлява интерес и от гледна точка на тактиката, тъй като не само е спечелена от отбраняващата се страна, но и е решена с чисто отбра-нителни действия, без каквато и да било контраатака или по-сериозен опит за организиране на контраофанзива. В това отношение тя се различава от пове-чето битки, превърнали се в „повратни моменти“, както през Втората световна война, така и в предишни войни. Макар че решението на Монтгомъри да се въздържи от разширяване на решителния си успех с нападателни действия проваля възможността да вкара силите на Ромел в капан и да ги унищожи (а в даден момент такава много добра възможност е съществувала), то не намалява значението на битката като повратен момент в кампанията. Оттам нататък британските войски са окрилени от успеха и с висок боен дух, докато противниковите сили се сражават, изпълнени с безнадеждност. Те чувстват, че каквито и усилия и жертви да дадат, не могат да постигнат нещо повече от временно отлагане на края.

Много поуки могат да се извлекат и от тактическите методи, използвани в битката. Разполагането на британските сили и изборът на терена са от голямо значение за нейния изход. Такова значение има и гъвкавостта на диспозициите. Най-важно от всичко обаче е доброто взаимодействие на авиацията със сухопътните войски. Ефективността е повишена от отбранителната схема на битката. Сухопътните войски оформят пръстен, а авиацията непрекъснато бомбардира района, превърнат в капан, в който са вкарани силите на Ромел. В схемата на тази битка военновъздушните сили действат по-свободно и ефикасно, тъй като са сигурни, че всички войски в кръга са вражески и представляват цели.

Британците започват офанзивата си едва след седем седмици. Нетърпеливият министър-председател е гневен от забавянето, но Монтгомъри е решен да изчака, докато подготовката на армията му завърши и той може да разчита на успех, а Александър го подкрепя. Така че Чърчил, чиито политически позаиции в този момент са много разклатени след поредицата британски неуспехи от началото на годината, трябва да отстъпи пред аргументите им за отлагане на атаката за края на октомври.

Точната дата на деня „D“ е определена в зависимост от фазите на луната, понеже се планира офанзивата да започне с нощна атака, за да може, от една страна, да се попречи на противниковия насрещен огън, а, от друга при дос-татъчно лунна светлина да се прочистят минните заграждения. Така че нача-лото на атаката е планирано за нощта на 23 октомври, а пълнолунието е на 24 октомври.

Основният аргумент на Чърчил атаката да започне по-рано е обстоятелството, че големият проект за американско-британски десант във Френска Африка под кодовото наименование операция „Торч“ („Факел“) е планиран да започне в началото на ноември. Една решителна победа над Ромел в Аламейн би окуражила французите да приветстват факлоносците на освобождението от господството на страните от Оста и би оказала отрезвяващо действие върху генерал Франко, готов да приеме влизането на германските войски в Испания и в Испанско Мароко — контрамярка, която би могла да попречи и да застраши съюзническия десант.

Но Александър е на мнение, че ако неговата атака, операция „Лайтфут“ („Бързоходец“), започне две седмици преди „Торч“, това време „ще е дос-татъчно да унищожим по-голямата част от изправената срещу нас армия на Оста, но, от друга страна ще бъде твърде кратко за противника да започне изпращането на значителни подкрепления в Африка“. Във всеки случай за него е важно да бъде сигурен в успеха на атаката в неговия край на Северна Африка, за да може новият десант в другия край да постигне добри резултати. „Решаващият фактор беше убеждението ми, че да атакувам, преди да съм готов, ще означава да рискувам, ако не сам да предизвикам катастрофа, то най-малкото да се проваля“. Тези аргументи вземат връх и макар датата, която предлага, да е почти с месец по-късно, отколкото Чърчил препоръчва на Окинлек, той приема отлагането за 23 октомври.

През това време британското превъзходство както по отношение на чис-леността, така и в качествено отношение става по-голямо от когато и да било При обичайното сравнение по „дивизии“ двете страни изглеждат почти равни — всяка има по 12 „дивизии“, от които 4 бронетанкови. Обаче в числеността на войските разликата е много голяма, тъй като бойната мощ на британската армия е 230 000 души. докато Ромел разполага с по-малко от 80 000, само 27 000 от които са германци. Освен това 8-а армия има 7 танкови бригади и общо 23 танкови полка в сравнение с общо 4 германски и 7 италиански танкови батальона за Ромел. Сравнението по реален брой на танковете е още по-показателно. Когато битката започва, 8-а армия разполага общо с 1440 въоръжени с оръдия танкове, от които 1229 са готови за действие, като при продължително сражение тя може да извика още 1000, които се намират в депа и ремонтни цехове в Египет. Ромел има само 260 германски танка (от които 20 са на ремонт, а 30 са леки T-II) и 280 италиански (всичките старимодели). Само 210-те средни германски танка, въоръжени с оръдия, могат да имат значение в една танкова битка, така че в реално изражение британското превъзходство в началото на битката по брой на годни за действие танкове е 6 : 1, като британците имат много по-голяма възможност да възстановяват загубите си.

По бойна мощ, танк срещу танк, британското превъзходство е още по-голямо, тъй като танковете „Грант“ са подсилени с още по-новите и по-усъ-вършенствани танкове „Шърмън“, които пристигат в големи количества от Америка. Преди началото на битката 8-а армия разполага с повече от 500 танка „Шърман“ и „Грант“, като други са на път да пристигнат, докато Ромел има само 30 — с 4 повече, отколкото при Алам Халфа — от новите T-IV (със скорострелното 75-милиметрово оръдие), които могат да се сравняват с новите американски танкове. Противотанковите 88-милиметрови оръдия са 86 и макар да са допълнени с пристигането на 68 пленени руски 76-милиметрови противотанкови оръдия, неговите стандартни германски 50-милиметрови противотанкови оръдия не могат да пробият броните на „Шърмън“ и „Грант“, нито на „Валънтайн“ освен от късо разстояние. Това се превръща в още един сериозен недостатък, тъй като новите американски танкове са снабдени с високоексплозивни снаряди, които им дават възможност да унищожават отдалеч противниковите оръдия.

Във въздуха британците също имат по-голямо превъзходство, отколкото преди. Сър Артър Тедър, командващ военновъздушните сили в Близкия изток, сега разполага с 96 оперативни ескадрили — включително 13 американски, 13 южноафрикански и една родезийска, 5 австралийски, 2 гръцки, една френска и една югославска. Те възлизат на повече от 1500 самолета за действие над фронтовата линия. От тях 1200 годни за действие самолета, които са на бази в Египет и Палестина, са готови да помогнат на атаката на 8-а армия, докато германците и италианците заедно имат само 350 годни за действие самолета в Африка за подкрепа на „Панцерармее“. Това превъзходство във въздуха е изключително важно и достатъчно, за да пречи на придвижванията на германската танкова армия и да прекъсва прякото снабдяване на дивизиите, както и да защитава доставките на 8-а армия. Още по-важни за изхода на битката са непреките и стратегическите действия на военновъздушните сили, които заедно с подводниците от британския военноморски флот прекъсват морските пътища за снабдяване на „Панцерармее“. През септември почти една трета от корабите с такива доставки са потопени при прекосяването на Средиземно море, а много други са принудени да се върнат обратно. През октомври в Африка пристига по-малко от половината от това, което е изпратено. Мунициите за артилерията са толкова изчерпани, че тя не може успешно да противодейства на британските бомбардировки. Най-съществена е загубата на петролните танкери — през седмиците непосредствено предибританската офанзива нито един от тях не успява да стигне до Африка. Когато битката започва, германската танкова армия разполага с петрол само за три зареждания вместо за 30, каквито са изискванията за минималния резерв Този огромен недостиг максимално ограничава възможностите за маневриране. Той е причина за ограниченото използване на мобилните части и пречи на бързото им прехвърляне в различни точки на атаката, като с времето мобилността намалява все повече.

Липсата на продоволствени доставки става причина за разпространението на болести сред войниците. То се засилва и от лошите хигиенни условия в окопите, особено в заеманите от италианците окопи. Дори по време на битката през юли заради мръсотията и вонята британците често се принуждават да напускат превзетите от тях италиански окопи, като няколко пъти германските танкове ги нападат на открито, преди да успеят да изкопаят нови траншеи. Липсата на елементарна хигиена води до разпространението на дизентерия и жълтеница не само сред италианските, но и сред германските войници, като техни жертви стават и някои от висшите офицери на „Панцерармее“. Жертва на болестта става и самият Ромел. Той се разболява през август, преди атаката при Алам Халфа. Успява да се възстанови достатъчно, за да поеме командването по време на битката, но след това лекарите успяват да го убедят и през септември той заминава за Европа, за да се лекува и да си почине. Временно е заменен от генерал Щуме, а овакантеното място на командващ корпус „Африка“ е заето от генерал Фон Тома, като и двамата идват от Руския фронт. Отсъствието на Ромел и липсата на опит за действия в пустинята на новодошлите военачалници допълнително затрудняват планирането и подготовката на действията за посрещане на предстоящата британска офанзива. На следващия ден след започването й Щуме пристига на фронтовата линия, попада под силен обстрел, пада от колата и умира от сърдечен удар. Същата вечер Хитлер телефонира на Ромел в Австрия и го пита дали би могъл да се върне в Африка. Ромел прекъсва лечението си, отлита на следващия ден, 25 октомври, и пристига в Аламейн вечерта, за да поеме ръководството на защитата, която междувременно е пробита и защитниците са загубили почти половината от годните за действие танкове в безполезни контраатки. Първоначалният план на Монтгомъри е да нанесе едновременно удари отляво и отдясно с 30-и корпус на Оливър Лийс на север и с 13-и корпус на Брайън Хорокс на юг. След това да си пробие път с основното ядро от танковете си (съсредоточено в 10-и корпус, командван от Хърбърт Ламсден), за да прекъсне пътищата за снабдяване на противника. В началото на октомври обаче стига до заключението, че този план е прекалено амбициозен „поради пропуски в стандартното обучение на армията“, и преминава към по-ограничен план. В новия план, операция „Лайтфут“, настъплението е съсредоточено на север, близо до крайбрежието в една ивица от 6 км между хребетите Тел ел Ейса и Митейрия, а 13-и корпус трябва да започне втора атака на юг, за да отвлече вниманието на противника, но да не настъпва, освен ако защитата не бъде сломена. Този предпазлив и ограничен план води до продължителна и скъпо струваща борба, която е можело да бъде избегната при по-дръзкия първоначален план, като се има предвид огромното превъзходство в боева мощ на 8-а армия. Сражението се превръща в битка на изтощение, в размяна на тежки удари вместо маневриране и дълго време изглежда, че цялата операция е на път да се провали. Но неравенството на силите на двете страни е толкова голямо, че дори една не особено успешна битка на изтощение работи в полза на Монтгомъри, подкрепена от характерната за него непоколебимост във всичко с което се заема. В рамките на ограничения си план той показва и добра способност да променя посоката на атаките и да оказва тактически натиск, за да извади противника от равновесие.

Атаката на пехотата започва в десет часа през нощта в петък, 23 октомври, след 15-минутен ураганен огън от над 1000 оръдия. Началото е успешно, улеснено от малките запаси от снаряди на противника, което принуждава Щуме да спре артилерийския огън по британските части. Обаче дълбочината и гъстотата на миннте полета се оказват по-голяма пречка и е нужно повече време от планираното, за да бъдат прочистени. Поради това, когато утрото настъпва, британските танкове все още или са на предишните си позиции, или са напреднали съвсем малко. Едва на втората сутрин, след няколко нощни атаки на пехотата, 4 танкови бригади успяват да се разгърнат откъм далечната страна — на 10 км от първоначалните си позиции, като при придвижването си в това ограничено пространство понасят големи загуби. Междувременно допълни-телната атака на 13-и корпус на юг се натъква на подобни неприятности и на втория ден — 25 октомври, е прекратена.

Клинът, забит в противниковите позиции на север, изглежда толкова зап-лашителен, че германските командири хвърлят през деня танковете си в ня-колко последователни атаки, за да попречат на разширяването му. Тези дей-ствия потвърждават намеренията на Монтгомъри и дават възможност на тан-ковете му, които са заели добри позиции, да нанесат тежки поражения на про-тивника при откъслечните му контраатаки. До вечерта 15-а танкова дивизия остава само с една четвърт от танковата си мощ, годна за действие, а 21-ва танкова дивизия все още се намира на южния сектор.

На следващия ден, 26 октомври, британците възобновяват атаката, но скоро са спрени и танковете им плащат висока цена за това напразно усилие, Шансът за преевръщане на вклиняването в пробив намалява и британските танкове в клина са заобиколени от нагъсто разположени германски противотанкови оръдия. Ламсден и дивизионните му командири още на втората нощ възразяват срешу начина, по който се използват танковете за пробив презтолкова тесни коридори. С увеличаването на загубите при разгръщащите се в тесен фронт атаки сред офицерите и войниците се засилва чувството, че усилията им са отишли напразно.

Макар да си дава вид, че е напълно уверен в действията си, Монтгомъри трезво преценява, че първоначалната му атака не е успяла и че пътят му за настъпление е блокиран. Това го принуждава да състави нов план, като меж-дувременно даде почивка на главните си ударни сили. Готовността му да про-меня целта в зависимост от обстоятелствата в този и в други, по-късни случай се отразява добре на войниците и говори повече за уменията му на пълководец, отколкото за навика му след това да твърди, че всичко се е развило „според плана“. Именно този негов навик засенчва и намалява заслуженото признание на способността му да се приспособява към обстановката, и да търси разнообразни решения.

Новият план е кръстен операция „Суперчардж“ („Претоварване“) — сполучливо наименование, което трябва да внуши на изпълнителите, че тя е коренно различна и има по-добри шансове за успех. Като подкрепление на север е прехвърлена 7-а танкова дивизия. Обаче по време на затишиетто Ромел също използва възможността да прегрупира частите си и 21-ва танкова дивизия вече се е насочила на север, следвана от дивизия „Ариете“. Второстепенната атака на юг, извършена от 13-и британски корпус, не постига целта си да отвлече вниманието на противника и да го накара да задържи част от танковете си в южния сектор. От тактическа гледна точка смяната на посоката на север и последвалото по-плътно съсредоточаване на силите на двете армии са по-изгодни за Ромел, тъй като британците стават по-зависими от чистата ударна мощ и се изтощават. За тяхно щастие численото им превъзходство е толкова голямо, че войната на изтощение, макар решително да не се развива добре за тях, в крайна сметка накланя везните в тяхна полза, ако двете страни останат непоколебими в процеса на избиването помежду си.

В нощта на 28 октомври Монтгомъри започва новата офанзива с настъпление на север по посока на крайбрежието от големия клин в противниковия фронт. Намерението му е да откъсне крайбрежния опорен пункт на противника и след това да започне да разширява настъплението на запад, покрай крайбрежния път по посока на Даба и Фука. Но настъплението му е забавено от минното поле и шансовете му за успех намаляват с бързите контрадействия на Ромел, който прехвърля 90-а лека дивизия на този фланг. Дори и при това положение Ромел си казва, че е имал късмет, когато атаката на британците е спряна, защото междувременно ресурсите му намаляват. Корпус „Африка“ има само 90 танка, докато 8-а армия все още разполага с повече от 800 годни за действие танка в този район и въпреки че губи почти 4 британски танка за един германски, превъзходството в броя им нараства до съотношение ние 11:1.

На 29 октомври в писмо до жена си Ромел пише: „Вече не ми останаха много надежди. През нощта лежа с широко отворени очи, без да мога да заспя поради бремето върху плещите ми. През деня се чувствам смъртно уморен. Какво ще стане, ако нещата тук се развият зле? Това е мисълта, която ме мъчи ден и нощ. Не виждам изход, ако това се случи“. От това писмо става съвсем очевидно, че напрежението изчерпва силите не само на войниците, но и на техния командир, който още не е оздравял. Рано на сутринта той възнамерява да даде заповед на частите си да отстъпят на позициите при Фука, но не бърза да предприеме такава стъпка, защото тя означава да пожертва голяма част от немобилната си пехота. Затова отлага фаталното решение с надеждата, че още един отпор на атаката на противника ще накара Монтгомъри да прекрати офанзивата. Впоследствие отблъскването на атаката към крайбрежието се оказва от полза за британците, защото, ако в този момент Ромел беше отстъпил, целият британски план е щял да рухне.

Веднага след като вижда, че настъплението му към крайбрежието е неуспешно, Монтгомъри решава да се върне към първоначалния си план за настъпление, надявайки се да извлече полза от прехвърлянето на оскъдните резерви на противника на север. Това е добре пресметнато решение и още един пример за неговата гъвкавост. Войските му обаче не са толкова гъвкави и поради изгубеното за прегрупиране време новото настъпление започва едва на 2 ноември.

Тази нова пауза, последвала неколкократно отбитите атаки, засилва недо-волството и нетърпението на Лондон. Чърчил е дълбоко разочарован от бавния напредък на офанзивата и с мъка се въздържа да не изпрати на Александър остра телеграма. Гневът му се стоварва върху началника на Имперския генерален щаб генерал сър Алън Брук, който се опитва да успокои воен-новременния кабинет, но вътрешно е разколебан и обезпокоен се пита дали не е сбъркал и дали Монти (Монтгомъри) не е победен. Дори самият Монтгомъри вече не е толкова самоуверен, колкото преди, и в разговори насаме не скрива тревогата си.

Началото на новата атака в ранните часове на 2 ноември също не е убедително и засилва чувството, че офанзивата може би трябва да бъде прекратена. Минните полета още веднъж стават причина за продължително забавяне, а съпротивата се оказва по-твърда от очакваното. Когато се разсъмва, водещата танкова бригада се озовава срещу дулата на гъсто наредените противотанкови оръдия по протежение на пътя Рахман, вместо да са отвъд него, както е било планирано. В това тясно пространство останалите танкове на Ромел я контраатакуват и в продължилата през целия ден битка тя загубва три четвърти от танковата си мощ. Останалите храбро продължават да се държат и така дават възможност на следващите ги бригади да преминат през направения пробив, но и те на свой ред са спрени малко след пътя Рахман. Когато слага край на сражението, британците са загубили почти 200 танка от преки попадения или поради механични повреди.

3700-karta13.gif

Макар положението да изглежда мрачно след този осуетен опит за на-стъпление, особено гледано отдалеч, тъмният облак е на път да се разсее, тъй като към края на деня Ромел почти е изчерпал силите си. Фактът, че защитата успява да се задържи толкова дълго, е изумителен. Нейното основно ядро са 2-те танкови дивизии на корпус „Африка“, но дори в началото на битката боевата им мощ е само 9000 души, които в хода на сражението се стопяват до малко повече от 2000. Още по-лошото е, че корпус „Африка“ е останал едва с 30 годни за действие танка, докато британците все още имат повече от 600, така че тяхното превъзходство над германците вече е 20 : 1. Що се отнася до италианските танкове, които са с тънка броня, те са направо разпилени от британския огън и много от оцелелите напускат бойното поле, бягайки на запад.

Тази нощ Ромел взема решение за двуетапно изтегляне на позициите при Фука. То вече е твърде напреднало, когато на 3 ноември следобед пристига заповед от Хитлер, в която се отменя отстъплението и се настоява позицията при Аламейн да се задържи на всяка цена. Така Ромел, който дотогава не си е патил от намесата на Хитлер и не е разбрал необходимостта от неподчинение, спира отстъплението и връща оттеглящите се колони.

Това се оказва фатално за възможностите за ефикасен отпор на по-задни позиции, а опитът да бъде възобновена защитата на позициите при Ал Ала-мейн сеоказва напразен. На 3 ноември оттеглянето на запад е забелязано и съобшено от въздушното разузнаване, което, естествено, стимулира Монт-гомъри да продължи натиска. Въпреки че два опита да се заобиколи преград-ният огън на противника през деня са осуетени, същата нощ една нова пехотна атака в югозападно направление (от 51-ва и 4-та индийска дивизия) успява да извърши пробив точно между корпус „Африка“ и италианците. Скоро след разсъмване на 4 ноември трите танкови дивизии преминават през мястото на пробива и се разгръщат, за да се насочат на север и да прекъснат пътя на противника за отстъпление по крайбрежния път. Разширяването на пробива им е подсилено от моторизираната новозеландска дивизия и от 4-та танкова бригада, която е на пряко подчинение при нея.

Сега се открива великолепна възможност за отрязване пътя на цялата армия на Ромел и за унищожаването й. Тази възможност става още по-голяма, когато командирът на корпус „Африка“ Тома е пленен в настъпилия хаос сутринта и заповедта за отстъпление е дадена едва следобед, а закъснялото разрешение на Хитлер за него е получено едва на другия ден. Но веднага след като Ромел нарежда да отстъпят, германските войски започват да се придвижват много бързо, натъпкани в моторните средства, които са им останали, докато британските действия страдат от старите си недостатъци, свързани спрекалена предпазливост, колебание, бавно придвижване и ограничено ма-невриране.

След като минават през мястото на пробива и се разгръщат, трите танкови дивизии се насочват на север към крайбрежния път при Ел Газал, само на 16 км от пробития фронт. Твърде тесният участък, в който се движат британците, дава възможност на останките от корпус „Африка“ да ги спрат с бързи странични действия. След като напредват няколко километра, британците са спрени от тази тънка защита и са задържани там до следобед, когато „Панцер-армее“ започва да отстъпва, както й е наредено. След това с падането на мрака британците от предпазливост спират настъплението за през нощта. Това спиране е още по-неудачно, тъй като те вече се намират далеч зад основното ядро на останките от германската танкова армия.

На следващия ден, 5 ноември, действията за отрязване пътя на противника отново са ограничени и твърде бавни. Първоначално 1-ва и 7-а танкова диви-зия са насочени към Даба, само на 16 км отвъд Ел Газал, но първите им колони пристигат там едва по обед, за да установят, че отстъпващият противник се е изплъзнал, минавайки покрай тях. На 10-а дивизия е наредено да се насочи към Галал, на 24 км още по на запад, и там тя успява да застигне ариегарда на противника, като пленява 40 танка — повечето италиански, които са останали без гориво. До вечерта не се прави опит да се преследват главните отстъпващи колони. След това британските танкове спират както обикновено за през нощта, след като са изминали кратко разстояние от 17 км, когато до новата им цел — стръмния склон при Фука, ги делят 10 км.

Когато е извършен пробивът, на новозеландската дивизия и прикрепените към нея танкове е наредено да се отправят към Фука. Отчасти поради лошия контрол на движението тя се забавя в придвижването си след танковите диви-зии, а след това губи още време, за да се справи с италианците, които среща по пътя си. Така тя се озовава на по-малко от половината път до Фука, когато спира за през нощта на 4 ноември. Пристига близо до целта си на 5 ноември по обед, обаче спира поради подозрения, че е изправена пред минно поле, което се оказва бутафорно и е инсценирано от британците за прикритие на собственото им отстъпление към Ал Аламейн. Вече се стъмва, когато новозеландците успяват да преминат през него.

Междувременно след твърде ранното й пристигане при Даба 7-а танкова дивизия е върната обратно в пустинята, за да се насочи към Бакуш, на 24 км отвъд Фука. Тя е забавена при пресичането на ариергарда на новозеландците, както и от опасенията за минно поле пред нея, след което спира за през нощта. На следващата сутрин тези три преследващи германците дивизии се съсре-доточават около Фука и Бакуш, но отстъпващият противник вече се е измъкнал на запад. Те успяват да застигнат само неколкостотин изостанали войници и няколко танка, останали без гориво.

Сега главната надежда да бъдат застигнати колоните на Ромел се възлага на 1-ва танкова дивизия, която, след като ги изпуска при Даба, получава заповед да направи по-широк кръг през пустинята и да отреже крайбрежния пътзападно от Марса Матрух. Но нейното придвижване е спряно на два пъти от недостиг на гориво — втория път, когато е само на няколко километра от край-брежния път. Това още повече изнервя нейния командир, тъй като той и дру-гите са настоявали поне една от танковите дивизии да бъде подготвена за дълъг преход до Солум, като част от мунициите в транспортните колони бъдат заменени с допълнително гориво.

На 6 ноември следобед по крайбрежието започва да вали, а през нощта дъждът се усилва. Това става причина за прекратяване на всякакво по-нататъшно преследване и дава възможност на Ромел да се измъкне. По-късно дъждът служи като главно оправдание за неуспешния опит да бъде отрязан пътят му за отстъпление. Но при по-внимателен анализ става ясно, че най-добрите възможности са били пропуснати още преди падането на дъжда от твърде ограничените придвижвания, от прекалената предпазливост, от недостатъч-ното отчитане на фактора време, от нежеланието да се напредва в тъмното и от прекаленото съсредоточаване върху хода на битката, без да се държи сметка сза някои основни изисквания в оползотворяване на вече постигнатото. Ако преследването бе продължило по-дълбоко в пустинята, за да може пътят за отстъпление на германците да бъде блокиран в някоя по-далечна точка, както при стръмнината при Солум, е щял да се избегне рискът преследващите части да бъдат спрени от съпротива или от атмосферни условия, тъй като във вътрешността на пустинята опасността от валежи е много по-малка, отколкото по крайбрежието.

През нощта на 7 ноември Ромел се изтегля от Марса Матрух към Сиди Барани и там прави нов опит за кратък отпор, докато транспортните му колони се промъкват през теснината при границата през проходите в стръмнинатапри Солум и Халфая, които са подложени на тежки бомбардировки от бри-танската авиация. За известно време по крайбрежния път стават огромни зад-ръствания и опашката се точи в продължение на 40 км, но благодарение на добре организираното движение на следващата нощ повечето части успяват да преминат въпреки британските бомбардировки. Така на 9 ноември, макар около 1000 превозни средства все още да не са били преминали теснината, Ромел нарежда на своя ариергард да се оттегли от границата, Междувременно Монтгомъри организира специална част за преследване, състояща се от 7-а танкова и от новозеландската дивизия, а другите две танкови дивизии са спрени, за да не изчерпат горивото си, което може да провокира Ромел да извърши контраатака. Това дълго преследване започва на 8 ноември, обаче новозеландците успяват да стигнат границата едва на 11 ноември и въпреки че двете танкови бригади на 7-а танкова дивизия, които напредват през пустинята южно от крайбрежния път, успяват да го пресекат предишния следобед, те замалко пропускат ариергарда на врага, когато на 11 ноември той минава през Капуцо.

Макар че Ромел успява да се измъкне от захвата на Монтгомъри, като успешно избягва всеки следващ опит да бъде отрязан пътят му за отстъпление, той е твърде слаб, за да се установи на нова отбранителна позиция по протежение на границата или по-назад в Киренайка. В момента боевата му мощ се състои от около 5000 германци и 2500 италианци с 11 германски и 10 италиански танка, 35 германски противотанкови оръдия, 65 германски полеви оръдия и няколко италиански оръдия. Въпреки че успяват да се измъкнат общо близо 15 000 германски бойци, две трети от тях са загубили цялото си въоръжение, а от спасилите се италианци повечето изоставят оръжието си. Освен че избива няколко хиляди души, 8-а армия пленява около 10 000 германци и над 20 000 италианци — включително административния персонал — заедно с около 450 танка и над 1000 оръдия. Това е голяма компенсация за собствената й загуба от 13 500 души, както и за разочарованието от това, че Ромел се е измъкнал, за да „продължи да се бие отново някой ден“.

След кратко спиране, за да изчака снабдителните конвои, британското на-стъпление е възобновено. Обаче то е по-скоро следване на противника, от-колкото преследване, защото предишните контраудари на Ромел са оставили толкова дълбоко впечатление, че напредването се извършва много предпаз-ливо, и то по крайбрежието, вместо направо да бъде пресечена през пустинята дъгата при Бенгази. Първите танкове достигат Мерса Брега едва на 26 ноември, повече от две седмици след като са пресекли източната граница на Киренайка и много след като Ромел е успял да намери отново подслон в тази тясна позиция. Единствената сериозна неприятност и опасност за силите му по време на отстъплението през Киренайка идват от недостига на гориво. При Мерса Брега той е подкрепен от новопристигналата италианска танкова дивизия „Чентауро“ и части от 3 италиански пехотни дивизии, въпреки че те не са моторизирани и повече усложняват положението, вместо да окажат помощ.

Настъпва нова двуседмична пауза, докато британците получат получат подкрепления и запаси за нападение срещу позициите при Мерса Брега. Монтгомъри отново изготвя план „за унищожаване на врага на отбранителните му позиции“, който предвижда Ромел да бъде прикован с мощна фронтална атака, като същевременно друга силна част бъде изпратена да извърши широка обходна маневра, за да блокира пътя му за отстъпление. Фронталната атака трябва да започне на 14 декември, като бъде предшествана от мощни нападения през нощта на 11 срещу 12 декември, които да отвлекат вниманието на про-тивника от обходната маневра по фланга, която започва по това време от пустинята. Но през нощта на 12 декември Ромел се измъква и проваля бри-танския план. С бърз скок той отстъпва назад до Буерат, на 400 км от Мерса Брега и на двойно по-голямо разстояние от новата предна база на 8-а армия при Бенгази.

В края на годината Ромел все още държи позицията при Буерат, тъй като този път паузата продължава цял месец, нужен за придвижване и подготовка, преди Монтгомъри да възобнови атаката си. Независимо от всичко това вече е съвсем ясно, че във войната в Африка е настъпил решителен обрат. Армията на Ромел вече не може да възстанови силите си дотолкова, че да може да се противопостави успешно на възможностите на 8-а армия, а тилът му и евентуалните позиции, на които би могъл да отстъпи, са заплашени от на-стъплението на англо-американската 1-ва армия на изток от Алжир в Тунис. Обаче скоро илюзиите на Хитлер отново възкръсват, а Мусолини упорито ги подхранва, тъй като не може да гледа как африканската империя на Италия се срутва пред очите му. Истината е, че тези илюзии са най-големи точно тогава когато не е сигурно дали Ромел ще успее да се измъкне от преследвачите си и да спаси останките от разбитата си армия. След като успява да стигне Мерса Брега, той получава заповеди да задържи тази позиция „на всяка цена“ и да попречи на британците да проникнат в Триполитания. В подкрепа на това нереалистично искане той отново преминава на подчинение на маршал Бастико както преди настъплението в Египет. Когато на 22 ноември се вижда с Бастико, Ромел направо му заявява, че заповедта „да се съпротивява докрай“ на тази граница в пустинята означава сигурно унищожение на остатъците от войската му. „Ние или ще загубим позицията четири дни по-рано и ще спасим армията, или четири дни по-късно ще загубим и армията, и позицията“.

На 24 ноември Кавалеро и Кеселринг пристигат, за да се срещнат с Ромел, и той им казва, че едва 5000 от неговите германски войници имат оръжие, а за да защитава позицията при Мерса Брега, спешно, преди Монтгомъри да атакува, се нуждае от доставка на 50 танка T-IV с новите дългоцевни 75-милиметрови оръдия и 50 противотанкови оръдия от същия калибър плюс достатъчно гориво и муниции. Това е една твърде скромна преценка за нуждите му, обаче е ясно, че е малко вероятно те да бъдат задоволени, тъй като цялото налично оборудване и подкрепления са отклонени към Тунис. Въпреки това те продължа да настояват да се отбранява позицията при Мерса Брега. При това положение, надявайки се да убеди Хитлер да си даде сметка за реалното положение, Ромел заминава за главната квартира на фюрера близо до Растенбург в горите на Източна Прусия, където му е оказан леден прием, А когато препоръчва като най-разумен изход евакуация от Северна Африка, Хитлер „побеснява“ и не желае да слуша повече аргументите му. Това избухване става основна причина да се разколебае вярата на Ромел в неговия фюрер. В дневника си той пише: „Започнах да разбирам, че Адолф Хитлер просто не иска да види ситуацията, такава каквато е, и че реагира емоционално натова, което разумът би трябвало да му подсказва“. Хитлер настоява, че е „по-литически необходимо да продължава да се държи едно голямо предмостие в Африка и затова позицията при Мерса Брега няма да се отстъпва“.

Когато на връщане минава през Рим, Ромел вижда, че Мусолини е готов да слуша разумни доводи, като същевременно добре си дава сметка за труд-ностите, свързани с изпращането на достатъчно бойна техника до Триполи, която да бъде придвижена до Мерса Брега. Така Ромел успява да получи раз-решение от Мусолини да подготви веднага междинна позиция при Буерат, за да може своевременно да прехвърли там немоторизираната италианска пехота и да изтегли остатъците от своите сили, когато британците нападнат. След като получава такова разрешение, Ромел действа бързо и когато британците започват да дават признаци, че ще атакуват, се измъква незабавно в тъмнината. Освен това той решава да не спира при Буерат или пред Триполи и да не дава възможност на Монтгомъри да му заложи капан. Планът, който вече е намислил, е да се изтегли направо до границата с Тунис и теснината при Габес, където трудно може да бъде заобиколен по фланговете и може да нанесе ефикасен контраудар с помощта на подкрепленията, които там се намират по-близо.

Бележки

[1] Kjppenberger: Infantry Brigadier, p. 180. 1The Rommel Papers, p. 257.

[2] The Rommel Papers, p. 257.

[3] The Rommel Papers, p. 260.

[4] The Rommel Papers, p. 260.

[5] The Rommel Papers, p. 257.