Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (50)

Настъплението в централната част на Тихия океан

В това направление, както и в югозападната част на Тихия океан крайната цел на удара са Филипините и възстановяването на американските позиции на тези острови, а не Япония. На този етап на войната обединените началник-щабове във Вашингтон планират, след като бъдат завзети Филипинските острови, да се навлезе в Китай. Предвижда се в Китай да бъдат създадени големи военновъздушни бази, от които американската авиация да установи господство във въздуха над Япония, да подкопае способността на противника за съпротива и да отреже метрополията от базите за снабдяване.

За да изпълнят този стратегически план, американците започват да оказват помощ на китайските националисти начело с Чан Кайши и да подкрепят съпротивата им срещу японците. Освен това те настояват британците да под-новят настъплението в Бирма и да установят контрол над Бирманския път към Южен Китай, по който армията на Чан Кайши би могла да бъде снабдявана и да й се оказва военна помощ.

Настъплението в централната част на Тихия океан се развива толкова стре-мително, че адмирал Нимиц прехвърля усилията си на север. Завзети са Ма-рианските острови. Въвеждането на бомбардировачите с далечен обсег В-29 на въоръжение в американската авиация позволява да се нанесе директен удар по Япония (тъй като от Марианските до Японските острови има по-малко от 2300 км). Нещо повече, до завземането на Марианските острови през октомври 1944 г. американският Съвет на началник-щабовете стига до заключението, че не трябва да разчита на помощ от китайските националисти и че британците едва ли ще стигнат скоро до южните граници на Китай. Планирайки операциите в централната част на Тихия океан, адмирал Кинг възнамерява отначало да нанесе удар по Маршаловите острови, но впоследствие е принуден да се откаже от тази идея поради недостиг на транспорт и на обучени войски, без които не може да разчита на успех. Решено е ударът да бъде нанесен по Гилбъртовите острови, въпреки че те се намират малко по-далеч от американската база на Хавайте. Предполага се, че за превземането им ще бъдат необходими по-малко усилия, ще бъде натрупан опит в осъществяването на морски десантни операции и ще бъдат овладени бази за следващите операции на бомбардировъчната авиация срещу Маршаловите острови. Главните обекти трябва да бъдат двата най-западни атола в тази група — Макин и Тарауа. Като главнокомандващ Нимиц възлага ръководството на тази операция на вицеадмирал Спруънс. Десантните войски, получили названието 5-и десантен корпус, се командват от генерал-майор Смит, а корабите, осигуряващи десанта — от контраадмирал Търнър, който вече има опит в подобни операции на Соломоновите острови. Силите за десанта са разделени на две групи: едната за атола Макин, другата — за атола Тарауа. В първата група има 6 транспортни кораба с 27-а дивизия (7000 души), във втората — 16 транспортни кораба с 2-ра дивизия на морската пехота (повече от 18 000 души). Освен от спомагателните самолетоносачи десантът се прикрива от оперативния отряд на контраадмирал Паунол, който се състои от 6 тежки самолетоносача, 5 леки крайцера и 6 нови линейни кораба, а също и от няколко други малки кораба. Освен 850-те самолета на самолетоносачите в операцията участват още 150 бомбардировача от бази на брега. Интересното е, че в тази операция се използва подвижна група за снабдяване, която осигурява действията на корабите от флота и поема цялото материално-техническо обслужване, с изключение на основния ремонт на големите бойни кораби. В състава на групата има танкери, буксири, миночистачи, шлепове, база за снабдяване с боепри-паси. По-късно в групата са включени дори санитарни кораби, плаващ док, плаващи кранове, хидрографски кораби, кораби за построяване на понтонни мостове и други помощни плавателни съдове. Този плаващ тил значително увеличава възможността за извършване на морски десантни операции. На 20 ноември 1943 г. след въздушна бомбардировка започва настъплението срещу Гилбъртовите острови, получила кодовото име операция „Галваник“. Японците разполагат на Гилбъртовите острови с неголеми сили, тъй като подкрепленията, които е трябвало да дойдат през септември в съответствие с „новата оперативна политика“, все още не са пристигнали. На атола Макин гарнизонът е от 800, а на атола Апамама — само от 25 души. На Тарауа обаче се намират повече от 3000 японски войници и офицери и той е силно укрепен. На атола Макин неголемият японски гарнизон оказва съпротива четири дни срещу американската дивизия, която няма боен опит. Много резултатно се оказва използването на десантни гъсенични машини, но десантчиците разполагат с твърде малко от тях.

Атолът Тарауа, на който се намират най-големите сили на японците, отначало е подложен на силен обстрел от корабната артилерия (за два часа и половина са изстреляни 3000 т снаряди), както и на силна въздушна бомбардировка. След това започва десантът на частите на 2-ра дивизия на морската пехота, която преди това се отличава на остров Гуадалканал. Противникът унищожава почти една трета от 5000-те десантчици, хвърлени на острова през първия ден, при преодоляването на пространство от около 500 м между кораловите рифове и брега. Въпреки това десантът успява да изтласка японците към вътрешността на острова към два опорни пункта, които впоследствие са напълно изолирани от подразделенията на американската морска пехота, които завладяват острова. На 22 ноември японците предприемат няколко контраатаки, които завършват с пълно поражение. Скоро след това американските войски завземат и другите атоли от групата на Гилбъртовите острови. Американският флот губи един помощен самолетоносач, но като цяло самолетоносачите успяват да отблъснат всички нападения на японската авиация.

Японските кораби не се осмеляват да влязат в бой с големите сили на амери-канския флот, командван от адмирал Спруънс.

Загубите в боевете за Гилбъртовите острови дълбоко разтърсват американската общественост и тази операция дълго време продължава да бъде предмет на разпалени спорове. Опитът, натрупан в тези боеве, позволява да се подобри методиката на морските десантни операции. Американският военен историк контраадмирал Морисън дори нарича боевете за Гилбъртовите острови „фундамент на победата през 1945 г.“. Нимиц и щабът му вече планират следващата операция — срещу Маршаловите острови, но планът се оформя окончателно едва след завършването на боевете за Гилбъртовите острови. По настояване на Нимиц вместо пряка атака срещу най-близките (разположени по на изток от другите) острови от тази група се предвижда те да бъдат заобиколени и ударът да бъде нанесен по атола Куаджалейн, на 650 км на запад. След това Спруънс трябва да отдели част от силите за завземане на атола Ениветок, в най-далечния край на тази верига от острови, дълга 1100 км. Организационно операцията е замислена да се проведе по същия начин както срещу Гилбъртовите острови, но в случая се използват 2 дивизии с пресни сили. В десанта трябва да участват общо 54 000 души; гарнизонът, който трябва да осигурява окупацията на островите, се предполага да бъде от 31 000 души. В състава на силите на флота са включени 4 групи от самолетоносачи (12 самолетоносача и 8 линейни кораба). В операцията се използват множество десантни гъсенични маини, а изтребителите и леките бронирани кораби имат на въоръжение ракети. Артилерийската и въздушната подготовка на удара трябва да бъдат приблизително 4 пъти по-силни, отколкото на Гилбъртовите острови.

Благоприятно обстоятелство за успеха на плана е това, че японците изпращат всички подкрепления, които успяват да съберат, в източната част на островите от тази група. Така те са изненадани от новата американска стратегия, при която се предвижда най-близките до американските позиции острови да бъдат заобиколени.

След кратка почивка и попълване на запасите в Пърл Харбър в края на януари групите бързоходни самолетоносачи отново излизат в морето и с действията на авиацията, прикрепена към тях (извършени са около 6000 бойни полета), парализират японската авиация и флота за целия период на операцията срещу Маршаловите острови. През този период са унищожени 150 японски самолета.

Първият успех в операцията е завземането на неотбранявания остров Маджуро на 31 януари. По-късно там е създадена база на американските кораби и плавателни съдове за осигуряване. След това са завзети малките острови близо до атола Куаджалейн, а на 1 февруари започва десант на атола. Японците разполагат на острова с повече от 8000 души, включително около 5000 души в състава на бойните части и подразделения. Загубите на американците в боевете са само 370 души.

След това американските войски от около 10 000 души предприемат действия за завземане на атола Ениветок, което би приближило американците към Трук — най-голямата японска база на Каролинските острови (остават само 1100 км).

В деня на десанта на атола Ениветок от 20 американски самолетоносача е нанесен удар по Трук. Такива удари (с използването на самолетна радиолокационна апаратура за опознаване на цели) се нанасят и късно през нощта и наследващия ден след спускането на десанта. Въпреки че адмирал Кога пред-видливо извежда от базата повечето кораби на обединения флот, са потопени 2 крайцера, 4 ескадрени миноносеца, 26 танкери и транспортни кораби. Във въздушните боеве и на летищата японците губят повече от 250 самолета, а американците — само 2 5. Стратегическият резултат от тези нападения се оказва твърде важен, тъй като японците са принудени да евакуират цялата авиация от Бисмарковия архипелаг. Рабаул остава без авиационно прикритие. Така операциите в централната част на Тихия океан не само не забавят движението на силите на Макартър в югозападната част на Тихия океан, но и помагат за развиването му. Ходът на операцията показва, че американските сили могат да унищожат голяма база на противника, без да прибягват до помощта на самолетите, базирани на брега. Така отпада необходимостта да се превземат тези бази от суша.

Атолът Ениветок е превзет сравнително лесно. Бързо са завзети и най-близките острови. Десантът на самия атол, който е извършен приблизително от половината части и подразделения на дивизиите, преодолява съпротивата на противника за три дни. В тези условия се създава възможност бързо да бъдат построени летища на Маршаловите острови.

Завземането на Гилбъртовите и на Маршаловите острови отнема само два месеца, въпреки че японците разчитат да ги държат около половин година. Значително е отслабена позицията на Трук като ключова точка в „абсолютната сфера“ на японската отбрана.