Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
History of the Second World War, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

Базил Лидъл Харт

ИСТОРИЯ на Втората световна война

 

Преводач Павел Талев

Редактор Мирослава Бенковска

Художник Виктор Паунов

Технически редактор Станислав Иванов

Коректор Юлия Шопова

Първо издание. Формат 16/70×100. Печ. коли 47

КНИГОИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ТРУД“, бул. „Цариградско шосе“ № 47

Печат Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне
  2. — img с размер вместо img-thumb

Двайсет и първа глава
Операция „Торч“ — новата приливна вълна от Атлантика

Съюзническите десанти във Френска Северна Африка са извършени на 8 ноември 1942 г. Това навлизане в северозападната част на Африка става две седмици преди началото на британската офанзива срещу позициите на Ромел при Ал Аламейн в най-североизточния край на Африка и четири дни след падането на тази позиция.

На „Съвещанието Аркадия“ във Вашингтон по Коледа през 1941 г. — първото съюзническо съвещание след японското нападение срещу Пърл Харбър, което вкарва Съединените щати във войната, Чърчил представя „Проекта за Северозападна Африка“ като стъпка към „затваряне на обръча около Герма-ния“. Той заявява на американците, че вече съществува план „Джимнест“ („Гимнастик“) за десант в Алжир, ако 8-а армия постигне достатъчно реши-телен успех в Киренайка, за да може да настъпи на запад към границата с Тунис. Чърчил предлага също „междувременно войските на Съединените щати, при положение че има френско съгласие, да бъдат поканени да слязат на мароканския бряг“. Президентът Рузвелт одобрява проекта, тъй като бързо схваща политическите му предимства с оглед на голямата стратегия, обаче военните му съветници се съмняват в целесъобразността му, като същевре-менно се тревожат да не би да попречи на перспективите за скорошна непос-редствена атака срещу владенията на Хитлер в Европа. Максималното, което са готови да приемат, е да се продължи проучването на операцията, която е преименувана „Суперджимнест“ („Супергимнастик“).

През следващите няколко месеца дискусиите са съсредоточени върху про-ект за нападение през Ламанша, което трябва да започне през август или септември, за да бъде изпълнено настояването на Сталин за откриване на втори фронт. Полуостров Котантен (при Шербур) изглежда най-подходящото място, за което настояват началник-щабът на армията на Съединените щати генерал Маршал и генерал-майор Айзенхауер, когото той избира и изпраща в Лондон като командващ американските въоръжени сили на европейския театър на военните действия. Британците изтъкват минусите на преждевременен десант в Европа, извършен с недостатъчни сили, като посочват, че ако такъв плацдарм бъде обкръжен или превзет от противника, той няма да донесе очакваното облекчение за руснаците. Обаче президентът Рузвелт подкрепя проекта и се ангажира с осъществяването му пред Молотов, който посещава Вашингтон в края на май, с уверението, че се „надява“ и „очаква“ да се открие „втори фронт в Европа през 1942 г.“.

Връщането към проекта за десант в Северозападна Африка е предизвикано от неочаквания британски провал в Североизточна Африка през юни след изпреварващата атака на Ромел срещу отбранителната линия при Ел Газал.

Когато на 17 юни Чърчил заедно със своите началник-щабове заминава за ново съвещание във Вашингтон, битката при Ел Газал вече се развива зле. С пристигането си той се отправя директно със самолет за Хайд парк — фамил-ната къща на Рузвелт на брега на река Хъдсън, за неофициален разговор. Там той отново подчертава недостатъците и опасностите от преждевременен де-сант във Франция, като същевременно предлага връщане към проект „Джим-нест“ като по-добра алтернатива. На срещата във Вашингтон на 21 юни на-чалниците на британските и на американските щабове не постигат съгласие по проекта „Шербур“, но са напълно съгласни, че проектът за Северна Африка не е добър.

Обаче тяхното единодушно отрицателно мнение скоро е променено под натиска на събитията и на силното желание на Рузвелт за някакво положител-но действие през 1942 г., което ще изпълни, макар и не толкова директно, обещанието му пред руснаците. На 21 юни идва новината, че крепстта Тоб-рук е паднала при атаката на Ромел и че остатъците от британската 8-а армия отстъпват към Египет.

През следващите седмици положението на британците се влошава и аргу-ментите в полза на пряка или непряка американска намеса в Африка стават повече. В края на юни Ромел стига позицията при Ал Аламейн и я атакува, като преследва по петите отстъпващите британци. На 8 юли Чърчил телеграфира на Рузвелт, че планът „Следжхамър“ („Ковашки чук“) за десант във Франция през тази година трябва да отпадне, и отново настоява в полза на „Джимнест“. Следва негово послание, предадено чрез фелдмаршал сър Джон Дил, който оглавява мисията на британския Генерален щаб във Вашингтон: „«Гимнастик» предлага единствения начин, по който САЩ могат да нанесат удар на Хитлер през 1942 г. В противен случай и двамата западни съюзници ще трябва да бездействат през 1942 г.“. Американските началник-щабове реагират по този повод с нови възражения срещу „Джимнест“. Оценката на Маршал, че е „скъпо струващ и неефикасен“, е подкрепена от декларацията на адмирал Кинг, че е „невъзможно да изпълнява военноморски ангажименти в други театри на бойни действия и същевременно да осигурява доставки по море и ескорти за тях, които ще бъдат от съществено значение, ако тази операция бъде предприета“. Те са единодушни и в мнението си, че британският отказ от опит за десант във Франция през 1942 г. е ясно доказателство, че британците в действителност не искат да рискуват с него дори и през 1943 г. Затова Маршал с готовност подкрепя Кинг и предлага радикална промяна на стратегията — ако британците не приемат американския план за скорошно нападение през Ламанша, „ние ще се насочим към Тихия океан и ще нанесем решителен удар срещу Япония, т.е. ще възприемем отбранителна стратегия срещу Германия, с изключение на операциите от въздуха, и ще използваме всичките си налични средства в Тихия океан“. Президентът Рузвелт, който възразява срещу идеята да се даде такъв ултиматум на британските му съюзници, изразява обаче неодобрение за предлаганата смяна на стратегията и казва на своите началник-щабове, че ако не могат да убедят британците за започване на операция през Ламанш през 1942 г. трябва или да предприемат такава операция във Френска Северна Африка, или да изпратят силни подкрепления в Близкия изток. Рузвелт подчертава, че е наложително от политическа гледна точка да се предприемат някои силни действия преди края на годината.

Изправени пред решението на президента, началник-щабовете по-скоро биха избрали да подсилят временно британците в Близкия изток, отколкото да се заемат с реализацията на плана „Джимнест“, срещу който така решително се обявяват. Освен това, след като обмисля и двата начина на действие, щабът на Маршал стига до заключението, че първият вариант е по-малката от двете злини. Обаче противно на очакванията Маршал и Кинг се обявяват в полза на „Джимнест“. Той става предпочитана от тях алтернатива, когато те пристигат в Лондон в средата на юли заедно с Хари Хопкинс като представители на президента, и установяват, че Комитетът на британските началник-щабове твърдо се противопоставя на плана на Айзенхауер за по-скорошен десант близо до Шербур.

Основната причина според Хари Хопкинс Маршал да избере като алтернатива Северозападна Африка вместо изпращането на подкрепления в Близкия Изток са „трудностите, свързани със смесването на нашите войски с британските в Египет“. Макар подобно смесване да се налага и при съвместната операция в Северозападна Африка, очевидно е, че изпратените подкрепления в Близкия изток биха били подчинени на британския главнокомандващ. Приемането на на плана „Суперджимнест“ е окончателно оформено на още две срещи на началник-щабовете на американските и британските въоръжени сили в Лондон на 24 и 25 юли, след което е одобрено бързо от Рузвелт. Той дори подчертава в телеграма, че десантът трябва да бъде планиран така, че да бъде извършен „не по-късно от 30 октомври“ — директива, предложена от Хопкинс в едно лично писмо като средство „да се избегнат по-нататъшни протакания и забавяния“. По инициатива на Чърчил операцията е прекръстена на „Торч“ като по-вдъхновяващо наименование. Постигнато е съгласие върховното й командване да бъде дадено на американец — малка компенсация за не особено въодушевените американски военачалници, с която Чърчил с готовност се съгласява, и на 26 юли Маршал заявява на Айзенхауер, че той трябва да заеме този пост.

Решението за операция „Торч“ е взето окончателно, макар и преди да бъде решен въпросът за времето и мястото й и дори преди да се извърши пълно проучване. Тези два проблема стават причина за нови конфликти.

По въпроса за времето британските началник-щабове, подтиквани от Чърчил, предлагат като ориентировъчна дата 7 октомври. Обаче американците препоръчват 7 ноември като най-ранната разумна дата за десант на войските, зависещи от наличието на десантни средства.

По въпроса за мястото различията са още по-големи. Британците настояват десантът да бъде извършен на северния бряг на Африка в Средиземно море, за да може бързо да се настъпи към Тунис. Американците се придържат към по-ограничените цели на плана „Джимнест“, както са били променени през юни, когато той е бил планиран като чисто американска операция, и на стояват десантът да бъде в района на Касабланка, на западния атлантически бряг на Мароко. Те се страхуват не само от френска опозиция, но и от враждебна реакция на Испания, както и от германски контраудар, който със завладяването на Гибралтар да блокира входа на Средиземно море. Британците са изумени от толкова предпазливия подход към един стратегически проблем. Те са на мнение, че това би дало на германците възможност да превземат Тунис, да сломят или да изгонят френската съпротива от Алжир и Мароко и така да осуетят целта на съюзническата операция[1].

Айзенхауер и щабът му са склонни да се съгласят с британското становище. Неговият първи неокончателен вариант на плана, представен на 9 август, е компромисен. Той предлага едновременни десанти във и извън Средиземно море, но не по-далеч на изток от Алжир поради риск от вражески въздушни атаки от Сицилия и Сардиния, с изключение на един по-малък десант при Бон, за да бъде превзето летището там. (Бон е на 400 км източно от Алжир, но на 210 км от Бизерта.) Този компромисен вариант не задоволява британските стратези, тъй като не е сигурно, че ще изпълни главното условие за успех, което според тях е: „Трябва да окупираме основните пунктове в Тунис 26 дни след като преминем Гибралтар, а за предпочитане е в срок от 14 дни“. Според тях един голям десант при Бон и дори още по на изток е от изключително важно значение за бързо настъпление към Тунис. Тези аргументи впечатляват президента, който нарежда на Маршал и Кинг да проучват отново проекта. Те впечатляват и Айзенхауер, който докладва във Вашингтон, че американските членове на неговия щаб сега са убедени в правилността на британските доводи и че той изготвя нов план, в който десантът при Касабланка отпада и другите десанти се предвиждат за по-ранна дата. На 21 август неговият щаб представя втори, неокончателен план, който до голяма степен следва британските препоръки. Като отхвърля десанта при Касабланка, той предлага американците да извършат десант при Оран (400 км източно от Гибралтар) и британски десанти в Алжир и Бон. Но самият Айзенхауер има известни резерви в подкрепата си за този вариант, като изтъква, че една такава експедиция изцяло в района на Средиземно море ще изложи опасно фланга й. Това негово заключение съвпада и с мнението на Маршал.

Вторият план е също толкова неприемлив за американските началник-щабове колкото първият — за британците. Маршал заявява на президента, че „една-единствена линия за комуникация през проливите е прекалено рискована“ и че той е против какъвто и да било десант в Средиземно море по-далеч на изток от Оран (отстоящ на 960 км от Бизерта).

Чърчил научава новината за този предпазлив завой на американците, след като се завръща от посещение с генерал Брук в Египет и Москва, където Сталин ги иронизира за неуспеха на западните сили да отворят „втори фронт“ с такива презрителни въпроси, като: „Не мислите ли, че ние ще свършим цялата работа, докато вие продължавате да гледате отстрани?… Ще започнете ли изобщо някога да се биете?… Ще видите, че не е толкова лошо, след като веднъж започнете!“ Естествено, Чърчил се е почувствал много засегнат, но той успява да заинтересува Сталин с потенциалните възможности на операция „Торч“ и много красноречиво му описва как тя директно ще облекчи натиска срещу Русия. Затова е шокиран, когато узнава, че американците предлагат един твърде орязан план.

На 27 август той изпраща дълга телеграма на Рузвелт, в която заявява, че промените, които американските началник-щабове са предложили, могат „да бъдат фатални за целия план“ и че „цялата операция ще бъде провалена, ако не завземем още първия ден Алжир и Оран“. Чърчил изтъква лошото впечат-ление, което ограничаването на целите ще направи на Сталин.

В отговора си от 30 август Рузвелт настоява „при всички случаи един от нашите десанти да бъде извършен на атлантическия бряг“. Затова той предлага американците да извършат десанти при Касабланка и Оран, като оставят на британците да направят десантите на изток. Освен това, имайки предвид британските военни действия срещу френските сили на правителството във Виши в Северна Африка, Сирия и на други места, той повдига нов въпрос: „Моето силно убеждение е, че първоначалните атаки трябва да бъдат извърше-ни изключително от американски сухопътни части… Дори бих изразил уве-реност, че едновременните британски и американски десанти ще доведат до пълно противопоставяне на всички французи в Африка, докато един първона-чален американски десант без участието на британски сухопътни сили пред-лага реална възможност да се избегне френската съпротива или тя да бъде само символична… Според нас германските ВВС или парашутните им части няма да са в състояние да изпратят в Алжир или Тунис каквито и да било значителни сили поне две седмици след началото на атаката“.

Британците са ужасени от идеята за едноседмична пауза преди десантите на изток, които са по-важни и по-наложителни за стратегическата цел от де-сантите на запад, и далеч не споделят американските оптимистични преценки, че германците не биха могли да се намесят ефикасно преди по-малко от две седмици.

На Чърчил много му се иска да извлече полза от значителното влияние което американският посланик в правителството във Виши адмирал Лийхи може да окаже за улесняване на нещата както от политическа, така и от психологическа гледна точка. Като „държи експедицията да запази американския си характер“ и затова британските сили „да останат на заден план колкото е възможно повече“, той все пак не вярва, че е възможно да се скрие фактът че голяма част от транспортните кораби, въздушната подкрепа и военноморските сили ще бъдат британски, а те ще бъдат забелязани преди сухопътните части. Чърчил засяга тези моменти в тактичния си отговор до Рузвелт от 1 септември, като подчертава, че ако „бъде пропусната политическата безкръвна победа, за която съм съгласен с вас, че има добра възможност, тогава ще последва военна катастрофа с много сериозни последици“. Чърчил продължава: „Накрая независимо от трудностите на нас ни се струва жизненоважно град Алжир да бъде завзет едновременно с Касабланка и Оран… Да се откажем от Алжир в името на съмнително осъществимо дебаркиране в Касабланка, ни се струва много сериозно решение. Ако германците ни изпреварят не само в Тунис, но и в Алжир, плачевните резултати ще се почувстват из цялото Средиземноморие“[2]. В тези убедителни аргументи в полза на десанта в Алжир като част от плана не се споменава важността на десантите по на изток и по-близо до Бизерта — пропуск и отстъпка, които имат съдбоносни пос-ледици върху шансовете за скорошен стратегически успех.

Като отговаря на телеграмата на Чърчил на 3 септември, Рузвелт се съгласява, че десант в Алжир трябва да бъде включен в плана, но същевременно предлага американските войски да слязат на брега първи, „следвани след един час от британските войски“. Чърчил веднага приема това решение, при условие че силите, определени да извършат десанта при Касабланка, бъдат намалени, за да бъде извършен по-ефикасен десант в Алжир. Рузвелт дава съгласието си в малко променен вид, като предлага намаление „с един полк на бойната група“ при Касабланка и с още един на тази при Оран, „за да останат 10 000 души за десанта в Алжир“. В отговор на 5 септември Чърчил телеграфира: „Съгласни сме с предложените от вас сили. Разполагаме с достатъчно обучени за десанти войници. За по-голямо удобство те могат да носят вашите униформи. Ще се гордеят с това. Няма да има проблеми с транспорта“. Същия ден Рузвелт отговаря с телеграма от една дума: „Ура!“

Така с тази размяна на телеграми между Рузвелт и Чърчил проблемът е окончателно решен. Три дни по-късно Айзенхауер определя десантите да за-почнат на 8 ноември, като отклонява предложението на Чърчил британските командоси да участват с американски униформи, тъй като държи да покаже, че поне в началото десантите са чисто американски. Чърчил се примирява със забавянето и с промяната в плана. В телеграма до Рузвелт на 15 септември той покорно заявява: „За цялата операция «Торч» както във военно, така и в политическо отношение аз се считам за ваш адютант, като моля само да ми бъде позволено да изразявам открито мнението си пред вас“.

Със своето „Ура!“ в телеграмата си от 5 септември Рузвелт слага край на това своеобразно „трансатлантическо състезание по есеистика“, въпреки че Маршал продължава да изразява съмненията си, а непосредственият му политически шеф военният министър Хенри Стимсън изказва силното си съжаление пред президента във връзка с решението да бъде извършен десант в Северна Африка. Решението на Рузвелт обаче дава възможност да се ускори планирането в детайли, за да се преодолеят отрицателните ефекти от забавянето. Планът е плод на компромис, което има двустранен ефект върху изпълнението им. Като намалява шансовете за бърз, решителен успех в Северна Африка, той става причина за удължаване на съюзническите усилия в Средиземноморието, както признават и изтъкват някои официални американски историци.

В окончателния вариант планът предвижда десантът за превземането на Касабланка да бъде извършен от чисто американски сили под командването на генерал-майор Джордж С. Патън с 24 500 души, качени на кораби на За-падното оперативно съединение на военноморските сили, командвано от кон-траадмирал X. Кент Хюит. То отплава директно от Америка — основната частот базата „Хемптън Роудс“ във Вирджиния, и се състои от 102 кораба, от които 29 транспортни.

Превземането на Оран е поверено на Централното оперативно съединение, което се състои от 18 500 американски войници, командвани от генерал-майор Лойд Р. Фридъндол, но е ескортирано от британска военноморска ескадра под командването на комодор Томас Трубридж. То отплава от Клайд, тъй като е съставено от американски войници, пристигнали в Шотландия и Северна Ирландия в началото на август.

За операцията в Алжир Източното оперативно съединение е изцяло британско и се командва от контраадмирал сър Харолд Бърофс, обаче щурмовата група се състои от 9000 британски и 9000 американски войници, а нейният командир — генерал-майор Чарлс Райдър, е американец. Освен това в състоящите се от 2000 души подразделения на британските командоси има и американски войници. Тази любопитна комбинация е направена с надеждата, че поставянето на американците отпред на витрината ще накара французите да повярват, че операцията е изцяло американска. На 9 ноември, деня след десантите, общото командване на всички съюзнически сили в Алжир е поето от командира на новосъздадената 1-ва британска армия, командвана от генерал-лейтенант Кенет Андерсън.

Щурмовите сили както в Оран, така и в Алжир отплават от Великобритания в два големи конвоя, като по-бавният тръгва на 22 октомври, а по-бързият — четири дни по-късно. Това разписание е направено с цел те да преминат през Гибралтар едновременно през нощта на 5 ноември и от там да бъдат охранявани с част от британския Средиземноморски флот, командвана от адмирал сър Ендрю Кънингъм. Нейното присъствие е достатъчно, за да откаже италианския флот от намеса дори и след десантите, което кара Кънингам със съжаление да отбележи, че мощното му военноморско съединение е трябвало „да се разкарва насам-натам, без да има какво да прави“. Той самият има достатъчно много работа, тъй като е командващ съюзническите военоморски сили и е подчинен на Айзенхауер, така че отговаря за цялата военноморска част от операция „Торч“. Заедно с десетките кораби, които отплават в началото на октомври, общо от Великобритания тръгват над 250 търговски кораба, от които около 40 са транспортни (включително 3 американски), докато ангажираните в операцията британски военноморски сили, които се използват за ескорт и охрана, се състоят от 160 различни видове бойни кораба.

Дипломатическата увертюра преди десантите е близка до смесица от шпи-онски роман и „уестърн“ и е пълна с комични моменти. Главният американски дипломатически представител в Северна Африка Робърт Мърфи полага енергични усилия, за да подготви почвата за десантите, като дискретно сон-дира мнението на френските офицери, които по негова преценка биха реаги-рали положително и биха подпомогнали начинанието. Той разчита особенона генерал Маст, командващ войските в алжирския сектор (преди това начал-ник-щаб на главнокомандващия генерал Жуен), и на генерал Бетуар, който командва войските в сектора на Оран, въпреки че като цяло този сектор е под командването на адмирал Мишелие, нещо, което американците така и не ус-пяват да разберат.

Маст настоява в Алжир да пристигне тайно за задкулисни разговори висш военен представител на съюзниците, който да обсъди плановете с Жуен и ос-таналите. По тази причина генерал Марк Кларк (който току-що е назначен за заместник главнокомандващ на операция „Торч“) пристига заедно с четирима основни щабни офицери в Гибралтар със самолет, след което групата продължава с британската подводница „Сераф“ (командвана от лейтенант А. А. Джуъл) за среща в една вила на крайбрежието на около 100 км западно от Алжир. Подводницата приближава брега рано на 21 октомври, но твърде късно, за да свали на брега групата на Кларк преди разсъмване, и затова се налага да остане под вода през целия ден, а в това време озадачените и разочаровани французи се разотиват. От подводницата е изпратено съобщение до Гибралтар, което е предадено в Алжир по секретна радиоверига, и следващата нощ Мърфи заедно с няколко французи се връща във вилата, а групата на Кларк слиза на брега с четири брезентови канута, едното от които се обръща при прехвърлянето. Те са насочени към вилата с фенер, който свети през прозореца на фона на бяло одеяло.

Марк Кларк разказва на Мает в общи линии, че се подготвя голямо амери-канско войсково съединение за изпращане в Северна Африка, което ще бъде подкрепено от британски военновъздушни и военноморски сили, въпреки че нещата не стоят точно така. Освен това от съображения за сигурност той не дава на Маст ясна представа за времето и местата на съюзническите десанти.

Тази прекалена предпазливост към човека, чиято помощ ще бъде от голяма важност, не е твърде разумна, защото така той и неговите съмишленици са лишени от нужната информация, за да планират и да предприемат стъпки за съдействие. Кларк упълномощава Мърфи да информира Маст непосредствено преди датата, на която ще бъдат извършени десантите, но и тогава местата не са посочени. Поради това за Маст е твърде късно да уведоми съмишлениците си в Мароко.

Съвещанието е прекъснато временно и твърде драматично от появата на френски полицаи, които са заподозрели нещо. Марк Кларк и придружителите му набързо се скриват в една изба, докато полицаите претърсват вилата. Опас-ността нараства, когато един от британските командоси, докарали групата, започва да кашля. Марк Кларк му подава като лекарство парче дъвка. Скоро англичанинът иска още, защото според него дъвката нямала вкус, на което Кларк отговаря: „Нищо чудно, след като я дъвча повече от два часа!“ Когато най-после полицаите си тръгват, все още изпълнени с подозрения и готови дасе върнат, Кларк и хората му се натъкват на нова беда при опита си да се върнат на подводницата по здрач, защото вълните стават големи и той замалко да се удави, когато кануто му се обръща. При повторния опит малко преди разсъмване се обръщат лодките на другите, обаче накрая цялата група успява да премине през вълните и всички стигат живи и здрави, макар и мокри до кости, до подводницата. На следващия ден те са прехвърлени на хидроплан който ги връща в Гибралтар.

На това съвещание е повдигнат важният въпрос за избора на най-подходящия френски лидер, който да обедини френските сили в Северна Африка, които ще застанат на страната на съюзниците. Макар в неофициални разговори главнокомандващият им Жуен да показва, че е готов да се нагърби с тази задача, той предпочита по-скоро да наблюдава отстрани и няма желание да поеме инициативата. Главните му помощници нямат достатъчно престиж или не са склонни да се опълчат срещу заповедите на правителството във Виши. Адмирал Дарлан, главнокомандващ въоръжените сили и потенциален държа-вен глава, ако прекалено възрастният маршал Петен умре, намеква на Лийхи през 1941 г., а по-късно и на Мърфи, че е склонен да скъса с колаборационист-ката политика и да накара французите да застанат на страната на съюзниците, ако получи уверения за достатъчно голяма американска военна помощ. Но той толкова дълго се е заигравал с Хитлер, че намеците му не будят доверие. Освен това е настроен против британците, а това негово чувство се засилва след техните действия срещу френския флот в Оран и на други места след капитулацията на Франция през 1940 г. Тези негови настроения правят още по-съмнително отношението му, особено като се има предвид колко трудно може да се скрие, че британците играят голяма роля в „Торч“.

Генерал Дьо Гол е изключен поради противоположната причина, тъй като предизвикателството му спрямо Петен през 1940 г. и последвалото участие в действията на Чърчил срещу Дакар, Сирия и Мадагаскар ще накарат всички френски офицери, останали верни на правителството във Виши, дори и тези, които с най-голямо нетърпение желаят да отхвърлят германския хомот, да не приемат неговото лидерство. Това обстоятелство е изтъкнато от Мърфи и се посреща с разбиране от Рузвелт, който изпитва дълбоко недоверие към пре-ценките на Дьо Гол и не харесва арогантността му.

Чърчил, който съвсем неотдавна се е обявил за негов „адютант“, се подчинява на мнението на началника си и Дьо Гол не е уведомен за проекта до самото извършване на десантите.

При тези обстоятелства американците от президента на долу с готовност се съгласяват с мнението на генерал Маст и съмишлениците му, че генерал Жиро е най-желаният и приемлив кандидат за ръководител на французите в Северна Африка, както Мърфи вече ги е информирал преди съвещанието в Жиро, който през май 1940 г. командва армия, е пленен от германците, ноуспява да избяга през април 1942 г. и стига до неокупираната част на Франция, където му e позволено да остане, като обещае, че ще подкрепя Петен. Той се установява да живее близо до Лион. От там, въпреки че е под наблюдение, влиза във връзка с много офицери както във Франция, така и в Северна Африка, които споделят желанието му да организира бунт срещу германското господство с американска помощ. Становището на Жиро е изразено в писмо до един от привържениците му — генерал Одик: „Ние не искаме американците да ни освободят, искаме те да ни помогнат да се освободим, което не е същото“. Освен това в неофициални разговори с тях той поставя условие да бъде главнокомандващ съюзническите войски на френска територия, където ще се бият френски войски. От едно писмо разбира, че условията му са приети от Рузвелт, но те са пълна изненада за Айзенхауер, когато Жиро пристига в Гибралтар за да се срещне с него на 7 ноември — навечерието на десантите. Жиро е взет от южния бряг на Франция от същата британска подводница „Сераф“ която отвежда Марк Кларк на тайната мисия на алжирския бряг[3]. След това той е прехвърлен, като замалко не се удавя, на хидроплан, който го отвежда в Гибралтар. Когато пристига там, е изумен от новината, че съюзни-ческите десанти в Северна Африка ще бъдат извършени рано на следващата сутрин, тъй като до този момент знае, че са планирани за следващия месец, а също и от откритието, че ще се командват от Айзенхауер, а не от него. Това води до разгорещен спор, в който той се позовава на по-високия си чин и на получените уверения, като непрекъснато повтаря, че да приеме нещо по-малко от върховното командване, ще означава да подрони както собствения си авторитет, така и авторитета на своята страна. Обаче когато на сутринта (8 ноември) разговорите са подновени, се примирява с положението, след като получава изрични уверения, че ще оглави френските сили и администрацията в Северна Африка — обещание, което скоро отпада с мотива за по-голямата експедитивност и по-добрите качества на адмирал Дарлан. Донасяки „Факела“ на свободата на Френска Северна Африка, американците постигат пълна изненада, като объркват своите приятели и помагачи, а объркването на противника е още по-голямо. Френските колаборационисти са заварени неподготвени, за да окажат някаква ефикасна помощ, и поради шока от внезапното нахлуване повечето френски командири реагират естествено за такива обстоятелства, като запазват лоялността си към законната власт в лицето на маршал Петен във Виши. Затова първоначално десантите се натъкват на съпротива, макар тя да е по-слаба в Алжир, отколкото в Оран и Касабланка.

Късно вечерта на 7 ноември генерал Бетуар — френският дивизионен командир, получава съобщение в Касабланка, че десантът ще бъде извършен в 2 часа сутринта на 8 ноември. Той изпраща отряди от свои войници да арестуват германските комисии по примирието и поставя свои офицери да посрещнат американците при Рабат на 80 км на север, предполагайки, че те ще слязат там, тъй като това място не се защитава от брегова артилерия и там е седалището на френските власти в Мароко.

След тези предварителни стъпки Бетуар отива с един батальон да завземе щаба на армията в Рабат и освобождава командира на армията. Той изпраща и писма до генералния резидент (и главнокомандващ всички въоръжени сили в Мароко) генерал Ногес и до адмирал Мишелие, с които ги информира, че американците ще извършат десант и че Жиро идва да поеме цялото командване на французите в Северна Африка, а самият той е назначен от него за командващ армията в Мароко. В писмата си до Ногес и Мишелие той ги моли да подкрепят издадената от него заповед, която позволява на американците да слязат на брега, и да не им оказват съпротива или да не се намесват, докато сметнат, че могат да приемат свършения факт.

Получавайки писмото, Ногес се опитва да запази позата на наблюдател, докато ситуацията се изясни. Докато той се колебае, Мишелие предприема бързи действия. Неговите патрулиращи самолети и подводници не забелязват приближаващата се армада преди падането на нощта, затова стига до зак-лючението, че Бетуар е заблуден или излъган. Уверенията на Мишелие, че не е забелязано придвижване на никаква голяма сила близо до брега, толкова впечатлява Ногес, че дори когато малко преди 5 часа сутринта до него дости-гат първите съобщения за десанта, той смята, че това не са нищо повече от нападения на командоси. Затова се отказва да наблюдава нещата отстрани и се обявява против американците, като нарежда на френските войски да окажат съпротива на десантите и да арестуват Бетуар за държавна измяна.

Главният десант на Патън е при Федала, на 24 км северно от Касабланка, а допълнителните са при Мехдия, на 88 км на север, и при Сафи, на 225 км южно от Касабланка. При Федала се намират най-близките до Касабланка плажове, предлагащи условия за десант, както и за достъп до добре охраняваното пристанище — единственото добре оборудвано на атлантическия бряг на Мароко. Мехдия е избрана, защото е най-близкото място за десант до лети-щето при Порт Лиоте — единственото в Мароко с бетонна писта. Изборът пада върху Сафи, тъй като действащите там сили с дясна ориентация могат да попречат на силния френски гарнизон, който се намира по-навътре в Маракеш, да се намеси при десанта в Касабланка. Освен това в Сафи има пристанище, където могат да бъдат разтоварени средни танкове, тъй като новите десантни кораби, от които могат да слизат танкове на брега, още не са готови за операция „Торч“.

Когато на 6 ноември американската армада наближава брега на Мароко след спокоен преход през океана, идва съобщение, че морето там е бурно и че според метеорологичната прогноза на 8 ноември ще е толкова бурно, че де-сантът ще бъде невъзможен. Метеорологът на адмирал Хюит обаче предсказва, че бурята ще отмине, и той решава да поеме риска и да продължи изпълнението на плана за десант на атлантическия бряг. На 7 ноември морето започва да стихва и на 8-и е спокойно с умерен вятър от сушата. В този ден вълните са най-малки от месец насам. Въпреки това поради липса на опит стават много грешки и забавяния.

Все пак нещата се развиват по-добре от прогнозата на Патън преди десанта в типичния му бомбастичен стил, че предстои „голяма касапница“. Той язвително заявява на представителите на флота, че техните сложни планове за десанта ще се провалят „още в първите минути“, и добавя: „В историята няма случай флотът да е извършвал десант на една армия на планираното място и време. Но ако ни свалите поне на 80 км от Федала най-много седмица след определения ден, аз ще атакувам и ще победя“.

За щастие объркването и колебанията на французите са толкова големи, че вълните от десантчици успяват да слязат на брега, преди огънят на защит-ниците да стане сериозен, а по това време светлината е достатъчно добра, за да помогне на американските артилеристи от корабите да принудят бреговите батареи да замлъкнат. Възникват неприятности, свързани с установяването и разширяването на плацдарма, дължащи се на неопитност и суетене на десантните групи, което принуждава Патън да прехвърли гневните си критики върху собствените си войски. И войниците, и лодките са прекалено прето-варени. Въпреки че настъплението при Касабланка започва на втория ден и не среща сериозна съпротива, то е спряно рязко поради липса на техника, която е струпана на брега, но не е доставена до щурмуващите части. На третия ден е отбелязан не особено голям напредък, а съпротивата се засилва. Перспек-тивите изглеждат твърде мрачни.

Положението е щяло да бъде още по-сериозно, ако заплахата от страна на френските военноморски сили не е била отстранена още първия ден. Това става в битка недалеч от Касабланка, която напомня за морските сражения от едно време. Тя започва в 7 часа сутринта, когато бреговата артилерия на нос Ел Ханк и оръдията на „Жан Бар“ — най-новия френски линеен кораб, който обаче още не е завършен и не може да мръдне от мястото си в пристанището — откриват огън срещу прикриващата десанта група кораби под командването на контраадмирал Р. Л. Гифън. Тя се състои от линейния кораб „Масачузетс“, 2 тежки крайцера и 4 разрушителя. Те не са улучени, макар че няколко снаряда падат съвсем наблизо, но отговорът им е достатъчно резултатен, за да накара батареите на нос Ел Ханк и оръдията на „Жан Бар“ временно да замлъкнат. Корабите на Гифън са така погълнати от това занимание, че пре-небрегват задачата си да не позволяват на останалите френски кораби да из-лязат от пристанището. До 9 часа сутринта се измъкват един лек крайцер, 7 разрушителя и 8 подводници. Разрушителите се отправят към Федала, където американските транспортни кораби са изключително удобни мишени. За щастие разрушителите са отклонени и принудени да се оттеглят от един тежък и един лек крайцер и 2 разрушителя, на които адмирал Хюит заповядва да пресекат пътя им. След това той извиква охраняващото военноморско съединение да отреже пътя им за отстъпление. Благодарение на сръчните маневри, умелото използване на димни завеси и на смущаващите атаки на подводниците за отвличане на вниманието французите успяват да оцелеят при изключително съсредоточения огън от тежки оръдия, като загубват само един разрушител. След това те правят нов дързък опит да стигнат до района, в който се намират транспортните кораби. В тази нова схватка е потопен още един разрушител и само един от 8-те френски кораба се завръща без повреди в пристанището. Там потъват още два, а останалите са в тежко състояние.

Обаче още не всичко е решено, тъй като батареите на нос Ел Ханк и 380-милиметровите оръдия на „Жан Бар“ отново откриват огън, а американските кораби вече са изразходвали толкова много муниции, че не биха имали с какво да отбият атаките на френските бойни кораби на база в Дакар, ако се появят, каквито опасения има.

За щастие положението при Касабланка и на атлантическия бряг като цяло решително се променя от благоприятния политически развой в Алжир. Късно следобед генерал Ногес узнава по косвен път, че на 10 ноември властите там начело с адмирал Дарлан са издали заповед за спиране на сраженията. Ногес действа бързо въз основа на това непотвърдено съобщение и нарежда на под-чинените си командири да прекратят активната съпротива с оглед на предсто-ящо примирие.

Междувременно американските десанти в Оран срещат по-силна съпротива, отколкото съпротивата, на която се натъква Западното оперативно съединение на военноморските сили в района на Касабланка. Въпреки това между американските войски и британските военноморски сили, които ги докарват до мястото и ги свалят на брега, има изключително добро взаимодействие. Освен това техният преден отряд — американската 1-ва пехотна дивизия, командвана от генерал майор Тери Алън, се състои от добре обучени бойци и е подкрепен от 1-ва танкова дивизия.

Планът е да бъдат превзети пристанището и град Оран чрез двойна обходнаманевра — две от полковите бойни подразделения на Тери Алън слизат на плажа в залива Арзев на 40 км на изток, докато трето подразделение (командвано от бригаден генерал Теодор Рузвелт) слиза на брега при Лез Андалуз, на 23 км на запад от града. След това една лека бронетанкова колона се насочва към Мерса Бу Зеджар на 48 км от Оран, за да завземе летищата южно от Оран и да се приближи до града в тил. Важно е обкръжението да бъде завършено по-бързо, тъй като се очаква до едно денонощие гарнизонът му от 10 000 души да бъде увеличен почти двойно с подкрепления от вътрешността. Операцията започва добре. На 7 ноември с настъпването на нощта конвоят подминава Оран за заблуда и се насочва на изток, но през нощта се връща. Десантите започват бързо и почти едновременно (в 1 часа след полунощ) при Арзев и само половин час по-късно при Лез Андалуз и Мерса Бу Зеджар. Изненадата е пълна и на брега десантчиците не срещат съпротива. Въпреки че това пространство се покрива от 13 брегови батареи, до разсъмване те не откриват огън. Но дори и след това те причиняват съвсем малка вреда благодарение на ефикасната подкрепа от корабите и димните завеси, осигурени от тях. Слизането на войниците на брега и разтоварването на техниката като цяло вървят гладко, макар да са забавени от претоварването на войниците, които носят по около 30 кг снаряжение. Средните танкове са пренесени от транспортните кораби и са разтоварени на кея, след като пристанището при Арзев е превзето.

Единственият сериозен неуспех е опитът да се превземе Оран с директна атака, за да се предотвратят саботажни действия срещу намиращите се там съоръжения и кораби. 2 малки британски корвети — „Уолни“ и „Хартланд“, с 400 американски бойци на борда, придружени от 2 моторници, са определени да осъществят този дързък план, който американските офицери смятат за безрасъден и не одобряват. Резултатът потвърждава мнението им, че това е „самоубийствена задача“. Тя нелогично е планирана да започне два часа след часа „Х“, точно когато французите са вдигнати по тревога заради десантите на други места. Предварителната мярка с развяването на голямо американско знаме не спира французите да отговорят със силен преграден огън, който поврежда и двете корвети, като избива половината от екипажа и войниците, докато останалите, повечето ранени, са взети като пленници, Настъплението от установените предмостия започва в 9 часа сутринта и скоро след 11 часа колоната леки танкове на полковник Уотърс, която идва от Арзев, стига летището Тафарауи, а един час след това е докладвано, че то е готово да приема самолети от Гибралтар. Но когато се насочва на север, колоната е спряна малко преди да стигне летище Ла Сеня. Същото става и с колоната на полковник Робинет, която напредва от Мерса Бу Зеджар. Настъплението на пехотните части откъм Арзев и откъм Лез Андалуз с цел да се съединят е забавено, когато се натъкват на съпротива, приближавайки Оран.

На втория ден напредъкът е слаб, тъй като френската съпротива се засилва, а организираната контраатака откъм фланга на плацдарма при Арзев разстройва целия план на операциите поради преувеличено заплашителни сведения, които принуждават генерал Фридъндол да отклони части, кито имат други задачи. Въпреки че следобед летище Ла Сеня е превзето, повечето френски самолети са излетели, а то не може да бъде използвано поради непрекъснатия обстрел. Масираната атака срещу Оран е предприета на третата сутрин, след като през нощта някои от островите на съпротива по пътищата, водещи към града, са заобиколени. Атаките на пехотата от изток и от запад отново са отбити, но отвличат вниманието на защитниците, докато две леки бронетанкови колони влизат в града от юг, без да срещнат съпротива, с изключение на спорадичен снайперистки огън, и преди пладне стигат главаната квартира на френското командване. Тогава френските командири се съгласяват да се предадат. В тридневните сухопътни сражения американските загуби са под 400 убити, а на французите — още по-малко. Тези минимални загуби и особено слабата съпротива в последния ден са повлияни от сведенията, които френските командири получават, че в Алжир се водят преговори.

Десантът в Алжир преминава по-гладко и е по-кратък до голяма степен благодарение на местния командир генерал Маст и съмишлениците му. Никъде не е оказано сериозно противодействие освен при един опит за прибързано влизане в пристанището, както това става и в Оран.

На разсъмване на 7 ноември американският транспортен кораб „Томас Стоун“, намиращ се на 240 км от Алжир, временно е изваден от строя от торпедо, изстреляно от подводница, но след това при настъплението откъм морето няма повече инциденти. Въпреки че са забелязани от няколко противникови патрулиращи самолета, срещу конвоите не се извършват нападения от въздуха, преди те да завият на юг след падането на нощта към бреговете, определени за десанта. Една група слиза на брега близо до нос Матифу, на около 25 км източно от Алжир, друга — близо до нос Сиди Ферух, на 16 км западно от града и трета — на 16 км още по на запад, близо до Кастильоне. За политическо прикритие десантите най-близо до Алжир са извършени от американци, които са смесени с британски командоси, а главните британски сили слизат на запад близо до Кастильоне.

Там десантите започват точно в 1 часа след полунощ и продължават без спънки въпреки стръмните и опасни брегове. Френските войници, които десантчиците срещат малко по-навътре, казват, че били инструктирани да не оказват съпротива. Летище Блида е достигнато около 9 часа сутринта. В източния край на Алжир десантите малко закъсняват, а и се натъкват на едно укрепено селище, което отказва да ги пропусне.

Важното летище Мезон Бланш е достигнато скоро след 6 часа сутринта и окупирано след символична съпротива с няколко изстрела. Обаче при настъплението към град Алжир войските попадат на укрепена отбранителна позиция, която затваря пътя им, а по-късно са спрени от 3 френски танка. Бреговата артилерия на нос Матифу също отказва да се предаде и отстъпва едва след като следобед на два пъти е бомбардирана от бойни кораби и пикиращи бомбардировачи.

Опитът да се влезе бързо в пристанището на Алжир завършва още по-зле. За тази цел са използвани британските разрушители „Брук“ и „Малкълм“, развели големи американски знамена и пренасящи един американски пехотен батальон. Планирано е те да влязат в пристанището три часа след десантите с надеждата, че защитниците ще бъдат изтеглени, дори без да е поискано мълчаливото им съгласие. Вместо това разрушителите са подложени на силен обстрел веднага след като наближават входа на пристанището. „Малкълм“ е ударен лошо и се оттегля. При четвъртия опит „Брук“ успява да отправи предизвикателството, като хвърля котва край един кей, където войниците слизат. Първоначално не им се пречи да окупират пристанищните съоръжения, обаче към 8 часа сутринта оръдията започват да обстрелват „Брук“, принуждавайки го да вдигне котва и да се оттегли. Слезлите на брега войници са подложени на силен обстрел от френски африкански бойци и се предават скоро след пладне, тъй като боеприпасите им привършват и няма признаци за помощ от основните сили. Все пак огънят на французите цели да прикове намясто десантната група, а не да я унищожи.

При десантите западно от Алжир близо до нос Сиди Ферух има много повече забавяне и бъркотия, а част от десантните кораби бъркат посоката и пристигат на заеманите от британците плажове по на запад. Части от батальоните са разпръснати на 25 км по бреговата ивица, а много от десантните съдове се разбиват в прибоя или получават повреди в двигателите. За щастие първо-начално десантчиците са посрещнати приятелски или равнодушно, тъй като Маст и някои от офицерите му идват да ги посрещнат, за да преминат безпре-пятствено. В противен случай тези десанти биха се превърнали в скъпо стру-ващо фиаско. Ho когато след бързо прегрупиране се отправят към Алжир, колоните срещат съпротива на няколко места, тъй като междувременно Маст е освободен от командването, заповедите му за оказване на съдействие са отменени и на войниците е заповядано да се противопоставят на съюзничес-кото настъпление.

Съюзническите помагачи в Алжир свършват своята част от работата за-бележително добре при трудностите, причинени от твърде късното предизве-стие за десантите и оскъдните сведения за целите им. Плановете им да окажат помощ в подобен случай бързо влизат в действие. По брега са поставени офи-цери да посрещнат и да ориентират американците, контролните пунктове са завзети от организирани групи, повечето телефонни връзки са блокирани, полицейските участъци в града и извън него — окупирани, недружелюбно настроените висши офицери са арестувани, а радиостанциите — завзети и готови за обръщението на Жиро или на друг от негово име, като надеждата е, че то ще има решаващо въздействие. Накратко казано, когато десантите са извършени, съдействието е достатъчно, за да бъде предотвратена съпротива, и положението в града се контролира до около 7 часа сутринта — по-дълго, отколкото са очаквали, че ще успеят, или смятат за нужно. Обаче придвижването на десантните части е твърде бавно.

Когато до 7 часа сутринта американците не се появяват, възможностите на колаборационистите да влияят на своите съотечественици намаляват. Освен това, когато отправят по радиото призив от името на Жиро, който също не се появява, каквито са очакванията, става ясно, че твърде са надценили тежестта на името му. Скоро започват да изпускат положението от контрол и са отстранени или арестувани.

Междувременно на по-високо равнище се водят съдбоносни разговори. Половин час след полунощ Робърт Мърфи отива при генерал Жуен, съобщава му новината за предстоящия десант на значителни сили и го призовава да окаже съдействие с бързи нареждания да не им се оказва съпротива. Мърфи заявява, че са дошли по покана на Жиро, за да помогнат на Франция да се освободи. Жуен не показва готовност да приеме лидерството на Жиро и не смята авторитета му за достатъчен. Той заявява, че призивът трябва да бъде отправен към адмирал Дарлан, който по една случайност се намира в момента в Алжир, тъй като е пристигнал със самолет да види сериозно болния си син. Дарлан е събуден по телефона и е помолен да пристигне във вилата на Жуен, за да получи спешно съобщение от Мърфи. Когато пристига и му съобщават за предстоящия десант, първоначално той гневно възкликва: „Отдавна ми е известно, че британците са тъпи, но все съм си мислел, че американците са по-умни. Сега започвам да си мисля, че и вие правите толкова грешки колкото тях“.

След разгорещени спорове накрая той се съгласява да изпрати по радиото съобщение до маршал Петен, за да го запознае с положението и да поиска разрешение да действа от името на маршала, както намери за добре, за да се справи със ситуацията. Междувременно вилата е обкръжена от въоръжена група французи, които са против правителството във Виши, така че Дарлан се оказва буквално под стража. Малко по-късно групата е прогонена от подразделение жандармеристи, които арестуват Мърфи. След това Дарлан и Жуен, които се гледат с подозрение, отиват в главната квартира в Алжир. Оттам Жуен предприема стъпки, за да си възвърне контрола, като освобождава генерал Кьолц и други офицери, арестувани от Маст и привържениците му, и на свой ред ги арестува. Малко преди 8 часа сутринта Дарлан изпраща нова телеграма на маршал Петен, в която подчертава, че „положението се влошава и съпротивата скоро ще бъде удавена“ — очевиден намек, че ще е по-разумно да преклони глава пред по-силния. В отговора си Петен му дава исканите пълномощия.

Малко след 9 часа сутринта американският шарже д’афер във Виши Пинкни Тък отива при Петен и му предава писмо от Рузвелт, в което се иска съдействи-ето му. Петен му предава междувременно подготвен вече отговор, в който из-разява „недоумение и съжаление“ по повод на американската „агресия“ и зая-вява, че Франция ще се противопостави на нападението срещу нейната импе-рия дори от страна на стари приятели: „Такава е моята заповед“. Въпреки това той се държи много любезно с Тък и съвсем не изглежда ядосан. Поведението му създава впечатлението, че официалният му отговор всъщност е предназна-чен да успокои подозренията на германците и да предотврати намесата им. Но няколко часа по-късно министър-председателят Пиер Лавал приема под натис-ка на Хитлер предложение за германска подкрепа от въздуха и до вечерта сили-те на Оста подготвят войски за изпращане в Тунис.

Междувременно Дарлан на своя отговорност издава заповеди до френските части и кораби в Алжир да прекратят огъня. Въпреки че тази заповед не се отнася до Оран и района на Касабланка, Дарлан упълномощава Жуен да по-стигне споразумение за цяла Северна Африка. Освен това рано вечерта е по-стигнато съгласие в 20,00 часа контролът на Алжир да премине в ръцете наамериканците, а от разсъмване на следващата сутрин, 9 ноември, съюзници-те да могат да използват пристанището.

На 9 ноември следобед Марк Кларк пристига да уговори нужните подроб-ности, а Кенет Андерсън да поеме командването на съюзническите войски за настъплението в Тунис. Жиро също пристига малко по-рано, но установява, че съвсем не е добре дошъл за видните си съотечественици там, и намира убежи-ще при едно семейство, което живее извън града. Марк Кларк отбелязва, че „той практически премина в нелегалност“, но на следващата сутрин Жиро се по-явява за първата среща на Кларк с Дарлан, Жуен и главните им помощници.

На нея Кларк притиска Дарлан да издаде заповед за прекратяване на огъня в цяла Френска Северна Африка и когато той се колебае с мотива, че е изпратил в резюме доклад за условията на правителството във Виши и трябва да изчака отговор оттам, Кларк започва да удря по масата и заявява, че ще нака-ра Жиро да издаде заповедта вместо него. При този аргумент Дарлан изтъква, че Жиро няма нито законната власт да го направи, нито достатъчно лично влияние. Той заявява също, че една такава заповед „ще доведе до незабавната окупация на Южна Франция от германците“ — прогноза, която скоро става реалност. След още аргументи, придружени с тропане по масата, Кларк направо заявява на Дарлан, че ако не издаде незабавно заповедта, ще бъде арестуван. Той вече е взел мерки и е поставил въоръжена стража около сградата. Тогава след кратко обсъждане с щаба си Дарлан приема този ултиматум и заповедта му е изпратена в 11,20 часа предобед.

Когато това е съобщено на правителството във Виши, Петен я одобрява, но Лавал, който чува за нея на път за Мюнхен, където е повикан спешно от Хитлер, се обажда по телефона на Петен и го убеждава да я отхвърли. Рано следобед Кларк получава новината, че правителството във Виши е отхвърлило примирието. Когато казва това на Дарлан, той обезсърчен заявява: „Не ми остава нищо друго, освен да отменя заповедта, която подписах тази сутрин“. На което Кларк отговаря: „Няма да правите нищо подобно. Заповедта няма да бъде отменена и за да бъда сигурен, ще ви арестувам“. Дарлан, който вече е намекнал за подобно разрешение, с готовност се съгласява и изпраща следния отговор на Петен: „Анулирах заповедите си и съм пленник“ — анулирането е само за пред правителството във Виши и за ушите на германците. На следващия ден Петен под натиска на Хитлер чрез Лавал обявява, че цялата власт в Северна Африка преминава от Дарлан в ръцете на Ногес. Преди това той вече е изпратил тайно послание до Дарлан, че тази мярка е взета под германски натиск и противоречи на собствените му желания. Подобно двуличие е своеобразно хитруване, предизвикано от незавидното положение на Франция, но то още повече хвърля в недоумение командирите на френските войски в Северна Африка извън Алжир.

За щастие Хитлер сам помага нещата да се изяснят и разсейва съмненията, като нарежда на войските си да нахлуят в неокупираната част на Франция, която съгласно споразумението за примирие от 1940 г. е оставена под контрола на правителството във Виши. На 8 и 9 ноември то протака отговора си на предложението за въоръжена подкрепа, което засилва подозренията на Хитлер. На 10 ноември Лавал пристига в Мюнхен, за да се срещне с Хитлер и Мусолини, и този следобед фюрерът настоява пристанищата и базите в Тунис да бъдат предоставени на силите на Оста. Лавал отново се опитва да протака нещата, като казва, че Франция не може да се съгласи с влизането на италианците и че подобно решение може да вземе само Петен. Тогава Хитлер губи търпение и скоро след приключването на разговора дава заповеди на войските си в полунощ да навлязат в неокупираната част на Франция — стъпка, за която има предварителна готовност, — а също заедно с италианците да бъдат превзети военновъздушните и военноморските бази в Тунис.

Южна Франция е окупирана бързо от моторизираните германски части, а от изток навлизат 6 италиански дивизии. На 9 ноември следобед германските самолети започват да кацат на летище близо до Тунис заедно с ескорт войни-ци, които да ги охраняват на земята, но са обкръжени на летището от френски войски. От 11 ноември нататък прехвърлянето на войски по въздуха се засилва, намиращите се в съседство френски части са разоръжени, а по море в Бизерта пристигат танкове, оръдия, транспортни средства и запаси. До края на месеца пристигат около 100 танка и 15 000 германски войници, като голяма част от тях се административен персонал, нужен за изграждането на базата. Пристигат и около 9000 италианци, повечето от Триполи. Те се използват главно за защита на южния фланг. Това е едно добро постижение, като се имат предвид кратките срокове, в които е извършено, и моментът, в който силите на Оста са силно притиснати навсякъде. Обаче тези сили са твърде малки в сравнение с това, което съюзниците са стоварили във Френска Северна Африка. Те трудно биха могли да се противопоставят, ако се използват по-значими експедиционни сили за настъплението в Тунис или ако съюзническото командване предприеме настъплението по-бързо, отколкото това става. Германската окупация на Южна Франция помага изключително много на положението на съюзниците в Африка, тъй като дълбоко разтърсва френските командири там. На 11 ноември сутринта, преди още новината да е дошла, в Алжир има нови колебания. Първият признак е в момента, когато Кларк отива да се срещне с Дарлан и го притиска да направи две спешни стъпки — да заповяда на френския флот в Тулон да отплава за което и да е пристанище на Северна Африка и да нареди на губернатора на Тунис адмирал Естева да се противопостави на влизането на германците. Отначало Дарлан се опитва да се измъкне, заявявайки, че заповедите му няма да бъдат изпълнени поради направеното по радиото съобщение, че командването на френските въоръжени сили му е отнето. Когато е подложен на допълнителен натиск, той отказва да изпълни исканията на Кларк. Кларк излиза ядосан, като затръшва вратата, но следобед му се обаждат по телефона, за да го помолят отново да се срещне с Дарлан. Сега Дарлан се съгласява да се подчини на искането на Кларк поради развоя на събитията във Франция, макар посланието му до командващия флота в Тулон да е предадено като спешен съвет вместо като заповед. Друг благоприятен развой е съобщението, че генерал Ногес, когото правителството във Виши определя да смени Дарлан, се съгласява да пристигне на следващия ден в Алжир.

В ранните часове на 12 ноември Кларк отново с изумление научава, че заповедта на Дарлан за оказване на съпротива в Тунис е отменена. Той вика Дарлан и Жуен в хотела си и скоро се изяснява, че причината за тази промяна е Жуен който твърди, че това не е отмяна, а спиране действието на предишната заповед предвид на предстоящото пристигане на Ногес, който сега е законният главнокомандващ. Подобни скрупули по отношение на законността са типични за френските военни, но на Кларк те изглеждат само като претекст за шикалкавене. Въпреки че се подчиняват на искането му заповедта до войските в Тунис да бъде препотвърдена, без да се чака пристигането на Ногес, подозренията му отново се засилват от нежеланието им Жиро да участва в разискванията. Кларк така е изнервен от протаканията им, че им обявява намерението си да арестува всички френски военачалници и да ги заключи на някой кораб в пристанището, ако до 24 часа не стигнат до задоволително ре-шение.

Междувременно положението на Дарлан в отношенията му с другите френски лидери в Африка е укрепено от получаването на второ тайно съобщение от Петен, в което той потвърждава доверието си в Дарлан и подчертава, че се е разбрал тихомълком с президента Рузвелт, въпреки че не би могъл да го заяви открито поради присъствието на германците. Това помага на Дарлан който има по-изострено чувство за реалност от много свои съотечественици, да получи съгласието на Ногес и на останалите за постигане на работно споразумение със съюзниците, включително признаването на Жиро. За по-голяма експедитивност при следващото им съвещание на 13 ноември Кларк отново ги заплашва, че ще ги арестува. Този следобед споразумението е постигнато и е подкрепено бързо от Айзенхауер, който току-що е пристигнал със самолет от Гибралтар. Съгласно условията му Дарлан е определен за върховен комисар и командващ военноморските сили, Жиро — за главнокомандващ сухопътните и военновъздушните сили, Жуен — за командващ източния сектор, Ногес — за командващ западния сектор и за генерален резидент на Френско Мароко. Активното сътрудничество със съюзниците за освобождаването на Тунис трябва да започне веднага.

Айзенхауер подкрепя с още по-голяма готовност споразумението, защото като Кларк вече е разбрал, че единствено Дарлан може да накара французите да застанат на страната на съюзниците, и защото си спомня какво му е казал Чърчил, преди да напусне Лондон: „Ако можех да се срещна с Дарлан, въпреки че го ненавиждам, с радост ще пълзя по ръце и колене една миля, ако мога да го накарам да присъедини неговия флот към съюзническите сили“. Решението на Айзенхауер също получава бързо одобрение от Рузвелт и Чърчил.

Обаче една такава „сделка с Дарлан“, който дълго време е бил представян в печата като зловеща, пронацистки настроена фигура, предизвиква буря от протести във Великобритания и Америка — по-лоша, отколкото Чърчил и Рузвелт са очаквали. По-силна е реакцията във Великобритания, защото там Дьо Гол и привържениците му правят всичко възможно да засилят об-щественото негодувание. Рузвелт се опитва да успокои духовете с публично обяснение, в което използва една фраза от телеграма лично до него от Чърчил, заявявайки че споразумението с Дарлан „е само временно и е оправдано единствено от напрегнатата битка“. Освен това на една тайна прес-конференция, за която не трябва да се пише в пресата, той го описва като прилагане на старинната повеля на православната църква: „Деца мои, във време на голяма опасност ви е позволено да вървите с дявола, докато преминете моста“.

Естествено, обяснението на Рузвелт, че споразумението е „временно“, шокира Дарлан, който чувства, че е бил изигран. В протестно писмо до Марк Кларк той гневно заявява, че както публичните декларации, така и неофициалните изказвания показват, че очевидно го смятат „само за лимон, който американците ще захвърлят, когато го изстискат“. Декларацията на Рузвелт предизвиква още по-гневна реакция сред френските командири, подкрепили Дарлан да постигне споразумението със съюзниците. Много обезпокоен, Айззенхауер изпраща телеграма във Вашингтон, в която подчертава, че „настроенията на французите далеч не съответстват на предварителните очаквания и затова е изключително важно да не се правят прибързани действия, които могат да нарушат равновесието, което успяхме да постигнем“ генерал Смътс, който пристига със самолет в Алжир на път от Лондон за Южна Африка, изпраща следната телеграма на Чърчил: „Що се отнася до Дарлан, направените официални декларации имат отрицателен ефект върху местните френски лидери и продължаването им в този дух ще е опасно. Ногес заплаши да подаде оставка, а тъй като той упражнява контрол върху населението в Мароко, резултатите от подобна стъпка могат да имат дълготрайни последици“.

През това време Дарлан е постигнал детайлно споразумение с Кларк за съдействие. Освен това е убедил френските лидери в Западна Африка да го последват и да предоставят на съюзниците пристанището на Дакар заедно с военновъздушните бази. Но в навечерието на Коледа Дарлан е убит от фа-натизиран млад човек — Боние де ла Шапел, който принадлежи към кръга на роялистите и голистите, настояващи за свалянето на Дарлан от власт. Това своевременно отстраняване помага на съюзниците да се избавят от един неудобен политически проблем и да оберат плодовете от „сделката с Дарлан“. В мемоарите си Чърчил пише: „Въпреки че е престъпно, убийството на Дарлан избави съюзниците от неудобството да работят с него, като същевременно им остави всички предимства, които той можа да им даде през съдбоносните часове на съюзническите десанти“. По заповед на Жиро убиецът на Дарлан е осъден на бърза ръка от военен съд и екзекутиран без протакане. На следващия ден френските лидери се съгласяват да изберат Жиро за върховен комисар на мястото на Дарлан. Той „запълва тази празнина“ за кратко време.

Ако съюзниците не бяха успели да си осигурят помощта на Дарлан, про-блемите им щяха да бъдат много по-сериозни, отколкото се оказва, тъй като в Северна Африка има близо 120 000 френски войници: 55 000 — в Мароко, 50 000 в Алжир и 15 000 — в Тунис. Макар и разпръснати на широк периметър, те биха могли да окажат мощна съпротива, ако бяха продължили да се противопоставят на съюзниците.

Единственото важно нещо, което помощта на Дарлан и неговият авторитет не успяват да постигнат, е придвижването на главния френски военноморски флот от Тулон в Северна Африка. Неговият командващ — адмирал Де Лаборд, се колебае да откликне на призивите на Дарлан, без да има потвърждение от Петен, а специалният пратеник, когото Дарлан изпраща, за да го убеди, е заловен от германците. Колебанието на Лаборд се дължи и на факта, че германците се изхитрят да спрат в околностите на военноморската база, като позволяват тя да остане неокупирана зона с френски гарнизон. Междувременно подготвят план за преврат, който да остави флота непокътнат, и го осъществяват на 27 ноември, след като блокират входа на пристанището с минно заграждение. Въпреки че забавянето попречва на флота да се измъкне, французите успяват да осъществят плана си за потапянето му достатъчно бързо, за да осуетят опита на германците да го завладеят. Така те изпълняват уверението, дадено от Дарлан на 10 ноември по време на първата му среща с Кларк в Алжир: „Флотът няма да падне в германски ръце при никакви обстоятелства“. Разочарованието на съюзниците, че френският флот не успява да пристигне в Северна Африка, е компенсирано от утехата, че опасността да бъде използван против тях е ликвидирана с потапянето му.

Друг благоприятен момент в този критичен период, особено през първите няколко дни, е обстоятелството, че испанците се въздържат от намеса и че Хитлер не се опитва да нанесе удар в гръб през Испания срещу западния вход на Средиземно море. Чрез артилерийски обстрел от Алжесирас испанската армия би могла да направи неизползваеми пристанището и летището на Гиб-ралтар и би могла да прекъсне комуникациите между силите на Патън и съюз-ническите войски в Алжир, тъй като жп линията от Касабланка до Оран мина-ва само на около 30 км от границата с Испанско Мароко. Когато се планира операция „Торч“, британците заявяват, че ако Франко се намеси, ще бъде невъзможно използването на Гибралтар[4]. Щабът на Айзенхауер преценява, че за окупацията на Испанско Мароко ще са необходими 5 дивизии, като за изпълнението на тази задача ще са нужни три месеца и половина. За щастие Франко предпочита да стои настрана като „невоюващ“ съюзник на Оста, а също и заради това, че американците купуват испанските продукти, като същевременно му позволяват да се снабдява с петрол от Карибите. Освен това архивите на Оста показват, че заради по-ранния си опит с умението на Франко да се измъква от настояванията за акция срещу Гибралтар през Испания Хитлер не е бил много склонен да обсъжда подобен контраудар през ноември 1942 г. Идеята е подновена от Мусолини следващия април, когато силите на Оста в Тунис са силно притиснати и възникват опасения за скорошно съюзническо нахлуване в Италия. Дори и тогава Хитлер отклонява молбата на Мусолини, тъй като се страхува, че една такава акция през Испания ще срещне яростна и упорита съпротива от страна на „невоюващия“ съюзник, а и защото продължава да е уверен, че силите на Оста ще успеят да задържат Тунис. Тази му увереност е подсилена от забележителния, макар и много малък успех, който те постигат в края на ноември при спирането на съюзническото настъпление там.

Бележки

[1] Бях попитан за мнението ми по проекта за Северозападна Африка на 28 юни веднага след съвещанието във Вашингтон, където е било обсъждано възобновяването му. След като ми беше казано, че главният десант е планиран да бъде извършен в района на Касабланка на Атлантическото крайбрежие, аз изтъкнах, че това място се намира на 2200 км от стратегическите ключове Бизерта и Тунис и че най-добрият шанс за ранен успех е те да бъдат превзети колкото е възможно по-скоро, което означаваше, че десантът трябва да бъде извършен най-близо до тях. Подчертах също колко важно е десантът да бъде на северното крайбрежие в Алжир „зад гърба на французите“ като начин да бъде намалена съпротивата им, на която вероятно ще бъдем свидетели при фронтална атака и бавно настъпление от Касабланка.

[2] Чърчил, Уинстън. Втората световна война. Т. 4. с 481–482.

[3] Жиро настоява по политически съображения да бъде взет от американски кораб и неговото искане е изпълнено, като подводницата „Сераф“ се поставя под командването на американския военноморски офицер капитан Джералд Райт. Тя носи и американски флаг, койда бъде показан, ако е необходимо. Жиро се придружава от сина си и двама млади щабни офицери, единият от които — капитан Андре Бофре, играе важна роля в планирането на тази драматична стъпка. И Райт, и Бофре по-късно заемат високи постове и в командването на НАТО.

[4] Това заключение не е ново. Аз съм подчертавал това в многобройни статии, лекции и частни разговори след избухването на Гражданската война в Испания през 1936 г., когато обръщах внимание на опасността, която би се появила, ако в Испания дойде на власт фашистки режим и ако той реши да си сътрудничи активно със силите на Оста.