Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (59)

Превземането на Марианските острови и битката за Филипинско море

Атаката срещу Марианските острови от силите в централната част на Тихия океан под командването на адмирал Спруънс е важна част от американското проникване през вътрешния пръстен на японската отбрана. От там аме-риканските бомбардировачи могат да нанасят удари в Япония, а също във Филипините, Формоза и Китай. Същевременно превземането на Марианските острови заплашва да прекъсне комуникациите на Япония с наскоро придо-битата от нея южна империя.

Както и на други места в Марианския архипелаг, важни са островите, на които има летища-Сайпан, Тиниан и Гуам. Те се пазят от гарнизони, наброяващи съответно 32 000, 9000 и 18 000 души. Японските военновъздушни сили там имат около 1400 самолета, но в действителност са значително по-малко защото много от тях са изпратени в Нова Гвинея, а други са унищожени от бързите самолетоносачни групи, командвани от адмирал Мичър, които нанасят удари по японските бази от февруари нататък. Въпреки това японците се надяват да разполагат с 500 самолета, ако успеят да получат известни подкрепления от други райони. Военноморските им сили в тази зона, командвани от адмирал Озава, са организирани в 3 групи — основния боен флот, състоящ се от 4 линейни кораба, 3 леки самолетоносача, крайцери и разрушители под коман-дването на адмирал Курита, основната самолетоносачна група от 3 тежки са-молетоносача и придружаващите ги крайцери и разрушители, командвани от самия Озава, и ръководената от адмирал Йошима резервна самолетоносачна група, състояща се от 2 тежки самолетоносача, един лек самолетоносач, един линеен кораб и придружаващите ги крайцери и разрушители.

Японците са се подготвили да дадат отпор на настъплението на американците в Тихия океан и се надяват да хванат в капан силите на адмирал Спруънс, като унищожат самолетоносачите му. Планът е изготвен през август 1943 г. от главнокомандващия военноморския флот адмирал Кога, обаче в края на март 1944 г. той и хидропланът му са унищожени, когато изтегля щаба си от Трук в Давао на Филипините. Следващият главнокомандващ — адмирал То-йода, приема плана с някои изменения. Той се надява и се стреми да подмами американските самолетоносачи във водите източно от Филипините и да ги хване в клещи между мощната самолетоносачна група на Озава и самолетите, действащи от намиращите се наблизо острови.

Американската армада, която трябва да завземе Марианските острови, отплава от Маршаловите острови на 9 юни. Десантите на остров Сайпан са планирани за 15-и. Два дни по-късно самолетоносачите на Мичър започват интензивни бомбардировки на Сайпан и Тиниан. През това време адмирал Тойода нарежда да се пристъпи към операция „А-Го“ — дълго планираната японска контраакция. Както вече споменахме, това решение става причина да се изостави опитът за изпращане на подкрепления на остров Биак и да се задържи Нова Гвинея.

Американската армада се състои от 3 дивизии морски пехотинци с една резервна армейска дивизия, подкрепяни плътно от 12 ескортиращи самолетоносача, 5 линейни кораба и 11 крайцера, а зад тях е 5-и флот на адмирал Спруънс — най-мощният флот в света, състоящ се от 7 линейни кораба, 21 крайцера и 69 разрушителя заедно с 4-те групи самолетоносачи на адмирал Мичър (15 самолетоносача и 956 самолета). Задачата да се прехвърлят близо 130 000 души на Марианските острови от Хавай и Гуадалканал е добре организирана и изпълнена.

На 15 юни сутринта първата вълна морски пехотинци слизат на бреговете на Сайпан под прикритието на интензивен артилерийски обстрел от корабите, артилерията и от самолетите ракетоносци. За 20 минути на брега дебаркират 8000 морски пехотинци, което е доказателство за добрата им подготовка. Но въпреки че до падането на нощта са увеличени на 20 000, те успяват да се придвижат на съвсем малко разстояние по брега, тъй като японците контро-лират намиращите се наблизо височини и предприемат контраатаки.

По-далечна, но по-сериозна заплаха за десанта идва от японския флот с неговите линейни кораби и самолетоносачи, които американските подводници забелязват да навлизат същата сутрин с голяма бързина във Филипинско море. При това положение Спруънс отменя планираните десанти на остров Гуам и сваля резервната си 27-а дивизия на брега на остров Сайпан, за да ускори превземането на този важен остров, освобождавайки транспортните кораби да се изтеглят в по-безопасни води. 5-и флот се събира на 300 км западно от остров Тиниан, но не се придвижва по-нататък, за да не се размине с японския флот.

Тази отбранителна стратегия се оказва разумна. До този момент изглежда, че планът на Тойода се развива добре, с изключение на обстоятелството, че второто направление на неговите клещи вече не действа, тъй като самолетите от самолетоносачите на Мичър са унищожили японските военновъздушнисили на Марианските острови. На 19 юни от 8,30 часа сутринта самолетоно-сачите на Озава предприемат четири последователни атаки, но всичките са засечени предварително от американските радари и срещу тях излитат стотици изтребители, за да ги пресрещнат. В същото време бомбардировачите, излитащи от самолетоносачите на Мичър, отново атакуват японските островни военновъздушни бази. Резултатът от тази гигантска битка във въздуха е касапницата, която става известна като „голямата стрелба по пуйки при Ма-рианските острови“. Американските пилоти успяват решително да победят по-неопитните японци, които губят 218 самолета, а успяват да свалят само 29 американски. По-лошото е, че 2 японски флотски самолетоносача — „Шокаку“ и „Тайхо“, на които има още много самолети, са торпилирани и потопени от американски подводници.

Озава, който смята, че самолетите му са кацнали на остров Гуам, все още не напуска полесражението и на другия ден следобед е забелязан от амери-канските разузнавателни самолети. Тогава адмирал Мичър изпраща срещу японците 216 самолета от своите самолетоносачи, макар да е наясно, че те ще трябва да се връщат на корабите по тъмно. Три часа след като противникът е открит, американските самолети го атакуват, и то толкова ефикасно, че потапят един тежък самолетоносач и повреждат други 2 плюс 2 леки самолетоносача, един линеен кораб и един тежък крайцер. В акцията американците губят само 20 самолета, въпреки че при завръщането си в тъмното са загубени или катастрофират още 80. Много от екипажите им обаче са спасени, тъй като корабите на Озава бързо напускат полесражението, отправяки се към Окинава на островите Рюкю в Южна Япония.

До този момент японците губят в битката общо 480 самолета, или над три четвърти от самолетите, с които разполагат, заедно с повечето от екипажите им. Унищожаването на толкова много японски самолети и самолетоносачи е много сериозна загуба, въпреки че до есента тези самолети и самолетоносачи са заменени в значителна степен с нови. Много по-зле се отразява загубата на толкова много летци, които не могат да бъдат заменени с други. Това означава, че при всяка битка в близко бъдеще японският флот ще бъде много затруднен и ще трябва да разчита главно на традиционното си въоръжение.

Така битката във Филипинско море се превръща в много тежко поражение за японците. Американският историк адмирал С. Е. Морисън я смята дори за по-важна от последвалата битка при залива Лейте през октомври. Сега пътят към Филипините е открит и успехът на сраженията по суша в Марианските острови е гарантиран.

След битката във въздуха и в морето завладяването на Марианските острови вече не подлежи на съмнение, въпреки че съпротивата на сушата продължава да е силна. 3-те дивизии, дебаркирали в южното крайбрежие на остров Сайпан, продължават да си пробиват път на север при силна подкрепаот въздуха и от корабите и на 25 юли е превзета доминиращата височина Маунт Типочау. На 6 юли двамата най-висши японски военачалници в Сайпан — адмирал Нагумо (бивш командир на самолетоносач) и генерал Сайто, се самоубиват, „за да окуражат войниците си за тяхната последна атака“. На следващия ден оцелелите 3000 души правят фактически същото с безполезната си самоубийствена атака срещу американските позиции. Кампанията струва на японците над 26 000 убити, докато загубите на американците са 3500 убити и 13 000 ранени или болни.

На 23 юли 2-те дивизии морски пехотинци в Сайпан са прехвърлени по море не остров Тиниан и след седмица той е превзет, макар че за окончателното му прочистване е нужно повече време. Силите, определени да извършат десанта на остров Гуам, които са оттеглени, след като флотът на Озава заплашва да се намеси там, се връщат три дни преди десанта на остров Тиниан, за да изпълнят задачата си, подсилени с още една сухопътна дивизия. Въпреки че японците оказват силна съпротива, на 21 август островът е превзет окончателно.

Падането на Марианските острови и предшествалото го съкрушително поражение показват съвсем ясно несигурната ситуация, в която се намира Япония, въпреки че гордостта не позволява на японците да признаят реално-стите. За отбелязване обаче е, че тези драматични събития са последвани от оставката на правителството на генерал Тоджо на 18 юли.

Четири дни по-късно генерал Койсо сформира нов кабинет, поставяйки си задачата да организира по-добра отбрана срещу американското настъпление. Въпреки че кампанията в Китай продължава, сега главна грижа на японците е отбраната на Филипините, която се основава на разбирането, че ако тази го-ляма група острови бъде загубена, японските въоръжени сили ще бъдат фа-тално засегнати от липсата на петролни доставки от Източна Индия.

Дори и така положението на японците вече е достатъчно сериозно поради недостига на петрол. За подсилване на този ефект най-важният стратегически фактор е стремежът на американските подводници да потопят колкото може повеюече японски петролни танкери. Значително намалените петролни достав-ки, които стигат до Япония, ограничават програмите за обучение на японски пилоти. Затова се налага японският флот да бъде държан в Сингапур, за да бъде по-близо до източника на гориво, а когато отплава за бойна задача, той тръгва без достатъчно гориво, за да се върне обратно.

В тази фаза на войната съществува добра възможност силите на Съединените щати да заобиколят Филипините и да направят следващия скок към Формоза, Иводзима или Окинава, както настояват адмирал Кинг и няколко други флотски командири. Но политическите съображения и естественото желание на Макартър да се завърне триумфално във Филипините надделяват над аргументите тези големи острови да бъдат подминати.

Има няколко по-малки обекта, за които се смята, че трябва да бъдат превзети, преди да бъде предприето нахлуването във Филипините. Първоначално е планирано да бъдат превзети остров Моротай близо до Халмахера (западно от Нова Гвинея), островите Палау, остров Яп, островите Талауд, а след това и Минданао — големият южен остров на Филипините, където да бъдат построени военновъздушни и военноморски бази, за да подпомогнат главната атака срещу Филипините. Но в началото на септември 3-ти флот на адмирал Хелси (който под командването на Спруънс се нарича 5-и флот) установява, че защитата на филипинското крайбрежие е много слаба, и предлага междинните етапи да отпаднат. Все пак първоначалните етапи на този план са запазени, понеже те почти са приведени в изпълнение като допълнителна мярка за по-голяма сигурност.

На 15 септември една част от силите на Макартър прави десант на остров Моротай и среща съвсем слаба съпротива. На 4 октомври американски само-лети започват да предприемат действия от новоизградената там военновъз-душна база. Също на 15 септември силите на адмирал Хелси в централната част на Тихия океан нахлуват на островите Палау, повечето от които са окупирани за няколко дни. Това предоставя на американците летища само на 750 км от Минданао, на половината път от остров Гуам.

Сега двете основни направления на американското настъпление в Тихия океан — на Макартър и на Нимиц — се съединяват. Те вече се намират на такова разстояние едно от друго, че могат да си оказват директна подкрепа и са готови отново да завладеят Филипините.

Японският план за защита на Филипините, известен като „SHO-1“, се състои от две части. На сушата изпълнението му е поверено на 14-а армия, командвана от генерал Ямашита, покорителя на Малая през 1941–1942 г. За целта той разполага с 9 пехотни дивизии, една бронетанкова дивизия и 3 самостоятелни бригади, плюс 4-та военновъздушна армия. В допълнение под негово командване са придадени военноморските сили около Манила, които наброя-ват 25 000 души, способни да се сражават и по суша. Основната част от плана обаче е предвидена да се изпълни по море и за тази цел японското Върховно командване поставя всичко на карта. Веднага след като става известно място-то на американските десанти, японските самолетоносачни групи трябва да подмамят американския флот на север, а американските десантни сили да бъдат приковани от войските на Ямашита и притиснати в клещите на двете японски групи бойни кораби. Тойода предполага, че е много вероятно американците, които ценят най-вече самолетоносачите, да се втурнат след японските самолетоносачи, както самите те винаги използват линейните кораби за примамка, а самолетоносачите — за ударна сила.

Планът е повлиян от нарастващата слабост на Япония във въздуха, но в него продължава да се разчита основно на линейните кораби. Гордостта иувереността на японските адмирали неоправдано са подсилени от завършването на 2 грамадни линейни кораба — най-големите в света: „Ямато“ и „Мусаши“. Те имат водоизместимост над 70 000 т и по девет 460-милиметрови оръдия. Това са единствените бойни кораби в света с толкова много оръдия от подобен калибър. Японците правят много по-малко за усъвършенстване то на своите самолетоносачи и на самолетите за тях. Както често се случва в историята, те по-бавно от противниците си прилагат уроците от своите големи успехи в началото на войната.

Като ускоряват планираната програма с два месеца, през октомври амери-канците правят следващия голям скок към Филипините. Тези острови се про-стират на 1600 км — от Минданао на юг до Лусон на север. Първата атака е срещу Лейте — един от по-малките централни острови. Така японската отбрана е разделена. Войските на Макартър — 4 дивизии от 6-а армия под командването на генерал-лейтенант Уолтър Крюгер, са свалени там на 20 октомври сутринта от корабите на 7-и флот, командван от адмирал Кинкейд. Този флот се състои от конвой и поддържаща флотилия от стари линейни кораби и малки ескортни самолетоносачи и се подкрепя и подсигурява от 3-ти флот на адмирал Хелси, който се разполага в 3 групи малко по на изток от Филипините. Това е основният боен флот, състоящ се от по-нови линейни кораби и големи самолетоносачи, способни да развиват голяма скорост. Нахлуването е предшествано от серия въздушни нападения срещу Формоза, извършвани от 10 октомври нататък в продължение на една седмица от самолетоносачните сили на адмирал Мичър, и в по-малка степен срещу Лусон и Окинава. Тези нападения имат опустошителен ефект и оказват голямо влияние върху последвалите събития. От другата страна японските пилоти толкова преувеличават сведенията за загубите на американците, че в официалните си комюникета и радиопредавания японското правителство съобщава за потопени 11 самолетоносача, 2 линейни кораба и 3 крайцера. В действителност с тези въздушни нападения от американските самолетоносачи са унищожени 500 японски самолета, а са загубени само 71 американски самолета и нито един от корабите, за които японците твърдят, че са потопени. Японският Имперски генерален щаб приема за достоверни тези твърдения и това го подтиква да придвижи напред останалите си войски за изпълнение на операция „SHO-1“. Скоро военноморските сили разкриват абсурдността на тези твърдения и се оттеглят, обаче като последица от тях плановете на армията са трайно променени. 3 от 4-те дивизии под командването на генерал Судзуки в южната част на Филипините получават заповеди да останат там, вместо да имат готовност да бъдат използвани на север в Лусон, както възнамерява Ямашита.

Както вече споменахме, японското Върховно командване планира съкрушителен контраудар с всички налични военноморски сили, когато и където американците се опитат да направят пробив в японската отбрана. Два дни преди десанта на остров Лейте едно незасекретено съобщение, изпратено от един от американските командири, дава на японците така нужната информация, за да се ориентират къде да нанесат контраудара.

Тойода разбира, че поема голям риск, но японският флот е зависим за горивото си от петрола в окупираната Холандска Източна Индия и ако американците се настанят там, този източник на доставки ще бъде прекъснат. Когато го разпитват след войната, Тойода обяснява предвижданията си така: „Ако се случеше най-лошото, имаше вероятност да загубим целия флот, но смятах, че трябваше да поемем този риск… Ако загубехме във филипинската операция, дори и флотът да беше запазен, коридорът за корабоплаване на юг щеше да бъде напълно прекъснат, така че, ако флотът трябваше да се върне отново в японски води, нямаше да има гориво за това. Ако пък той останеше в южните води, не можеше да получава оръжие и муниции. Спасяването на флота с цената на загубата на Филипините беше безсмислено“.

За примамка трябва да послужат силите на адмирал Озава, идващи от юг от Япония. Те включват останалите годни за действие 4 самолетоносача и 2 преустроени в самолетоносачи линейни кораба, но не могат да послужат за нещо повече от примамка, тъй като общият брой на самолетите им е по-малко от сто и повечето от летците са неопитни.

Така, поемайки този голям риск, за да постигнат победа, японците разчитат на един остарял флот — 7 линейни кораба, 13 крайцера и 3 леки крайцера, дошли от района на Сингапур. Командващият адмирал Курита изпраща едно подразделение да навлезе в залива Лейте от югозапад през протока Суригао, а самият той влиза с основните сили от северозапад през протока Сан Бер-нардино. Адмиралът се надява да унищожи транспортните кораби на Макартър и охраняващите ги бойни кораби между двете свои сили.

Той разчита, че линейните кораби „Ямато“ и „Мусаши“ с техните 460-милиметрови оръдия ще могат лесно да разпръснат по-старите американски линейни кораби. За него двата линейни кораби са непотопяеми поради брони-раните палуби и корпусите с голям брой прегради. Освен това очакванията са, че няма да бъде подложен на тежки въздушни атаки, ако силите на адмирал Хелси са далеч от полесражението. Надеждите са, че през това време те ще бъдат подмамени в погрешна посока, докато Курита успее да проникне в залива Лейте. Планирано е ударът да бъде нанесен на 25 октомври.

Номерът с примамката обаче не минава. На 23 октомври през нощта корабите на Курита се натъкват на 2 американски подводници — „Дартър“ и „Дейтс“, които плават покрай бреговете на остров Борнео. Те бързо се отправят на север, като се държат пред японския флот, плавайки на повърхността с пълна скорост под прикритието на тъмнината. Когато се разсъмва, се потапят наперископна дълбочина, изчаквайки приближаващия се флот, а след това из-стрелват торпедата си от близко разстояние, като потапят 2 от японските край-цери и повреждат един. Във водещия крайцер се намира самият Курита и въпреки че е спасен, преда корабът да потъне, и по-късно прехвърлен на „Яма-то“, това преживяване се отразява зле на нервите му. Освен това американс-ките адмирали са предизвестени за приближаващия противник и за размера на силите му.

Когато научава за сблъсъка на Курита с подводниците, Озава бързо разкрива пред противника, че се приближава от север, като на няколко пъти изпраща некодирани съобщения, за да привлече вниманието на Хелси. Но те не са засечени от американците. Не го откриват и техните разузнавателни самолети, тъй като всичките са изпратени на запад, за да наблюдават приближаването на Курита!

Скоро от самолетоносачите на Хелси започват на вълни да излитат бом-бардировачи и торпедоносци и да се насочват срещу флота на Курита. Ярост-ните им атаки са прекъснати временно само от излитащите от бази на остро-вите японски самолети и от такива, които са излетели от самолетоносачите на Озава. Те обаче са отблъснати и над 50 % от атакуващите японски самолети са свалени, въпреки че самолетоносачът „Принстън“ е ударен лошо и се налага да бъде изоставен.

Самолетите от американския военноморски флот имат по-голям успех срещу флота на Курита. Следобед при петата атака гигантът „Мусаши“ се преобръща и потъва, след като получава 19 попадения от торпеда и 17 — от бомби. Въпреки че американските летци докладват за други 3 зле ударени линейни кораба и 3 тежки крайцера, в действителност тежко засегнат е само един тежък крайцер, който не може да продължи. След петата атака и потапянето на „Мусаши“ обаче японският флот се обръща и с голяма бързина се отправя на запад.

Когато получава тези съобщения от въздушните си наблюдатели, адмирал Хелси е твърдо убеден, че Курита се оттегля. Но това, че в никое от съе-диненията на Курита не са забелязани самолетоносачи, го кара да изпрати разузнавателни самолети, за да ги търсят, и към 17,00 часа силите на Озава са забелязани да се придвижват на юг. Хелси решава бързо да се придвижи на север и да ги нападне на разсъмване, верен на мотото си: „Ако ще правим нещо, трябва да го правим бързо“. За да бъде сигурен, че ще унищожи силите на Озава, той събира целия си наличен флот и не оставя нито един кораб зад себе си да пази протока Сан Бернардино.

Четвърт час след като обявява решението си с телеграма до Кинкейд, се получава сведение от нощен разузнавателен самолет, че Курита отново се е насочил в обратна посока и се приближава с голяма бързина към протока. Хелси не обръща внимание на това съобщение. Сега, когато му се предоставя възможност да играе любимата си игра, в която трябва да се действа бързо и решително, той е сляп за другите възможности. Още в началото на войната получава прякора Бизона.

Отстъплението на Курита е само временно, за да излезе от обсега на аме-риканските самолети през деня, и намерението му е да се върне под прикри-тието на тъмнината. Противно на оптимистичните доклади на американските пилоти никой от големите му кораби освен потопения „Мусаши“ не е сериозно повреден.

В 23,00 часа, когато Хелси е изминал 260 км в северна посока, разузнава-телните самолети отново забелязват флота на Курита, който продължава пътя си към протока Сан Бернардино и се намира само на 65 км от него. Хелси вече не може да не се съобразява с тази информация, но пренебрегва сериозността на положението, отдавайки подновеното настъпление на традиционния японски стремеж за саможертва от флот, получил тежки поражения. Той продължава да се придвижва на север, уверен, че флотът на Кинкейд лесно ще може да отблъсне нападателя, чиито сили според него много са намалели.

Така че японската стръв все пак в крайна сметка е налапана, макар не в планираното от японците време.

Положението на флота на Кинкейд е още по-опасно, защото той е двойно заблуден. Появата на южното крило на силите на Курита, които се насочват към протока Суригао, приковава вниманието на Кинкейд в тази посока и той съсредоточава повечето от силите си там, за да посрещне тази заплаха. От друга страна, предполага, че част от флота на Хелси все още охранява намиращия се по на север път през протока Сан Бернардино, тъй като не е уведомен за отплаването на Хелси с целия му флот. Още по-лошо е и това, че Кинкейд не взема предпазни мерки и не изпраща разузнавателни самолети, за да проверят дали от тази посока не се приближават вражески сили.

След ожесточена битка през нощта атаката на южното крило на японския флот е отблъсната до голяма степен благодарение на американските радари, които са много по-усъвършенствани от японските. Друго неблагоприятно об-стоятелство за японците е това, че докато преминават в килватерна колона през тесния проток Суригао, те са подложени на интензивен обстрел от линейните кораби на адмирал Олдендорф. Сред японската флотилия има 2 линейни кораба и те са потопени. Почти цялата група атакуващи японски кораби е унищожена. Когато се разсъмва, протокът е опразнен от противника, като се изключат плаващите останки от разрушените кораби и петната разлят мазут.

Но няколко минути след като Кинкейд изпраща поздравленията си до личния състав по повод на победата, пристига ново съобщение, а именно че много по-големи японски сили са навлезли от северозапад през протока Сан Бернардино и се намират недалеч от източното крайбрежие на остров Самар. Тенападат малката част от флота на Кинкейд, оставена там да защитава местата, където войските на генерал Макартър са извършили десанти на Лейте Тази малка част, подкрепяща десанта на армията на остров Лейте, се състои от 6 ескортиращи самолетоносача — преустроени търговски кораби — и шепа раззрушители. Те побягват на юг под град от тежки снаряди от оръдията на гиганта „Ямато“ и на още 3 японски линейни кораба. След като получава тези тревожни вести, в 8,30 часа сутринта Кинкейд изпраща телеграма до Хелси: „Има спешна нужда от бързи линейни кораби в залива Лейте“. В 9,00 часа Кинкейд изпраща втора настоятелна молба, този път нешифрована. Хелси продължава обаче да се носи с голяма скорост на север, решен да изпълни целта си и да унищожи самолетоносачите на Озава. Той продължава този курс въпреки настоятелните призиви на Кинкейд за помощ, уверен, че самолетите от самолетоносачите на Кинкейд би трябвало да спрат атаката на Курита, докато основната част от флота на Кинкейд от 6 линейни кораба им се притече на помощ. Все пак той заповядва една малка група от самолетоносачи и крайцери под командването на адмирал Джон Макейн, която тогава се намира на Каролинските острови, да се отправи бързо на помощ на Кинкейд. Тя обаче е отдалечена на 650 км, с 80 км по-далеч от мястото, където се намира самият Хелси.

Междувременно бързото напредване на Курита на юг е забавено от героичните усилия на шепата американски разрушители, които прикриват отстъплението на 6-те спомагателни самолетоносача, както и от онези самолети, които са успели да излетят от самолетоносачите. Потопени са един ескортен самолетоносач и 3 разрушителя, но останалите успяват да се измъкнат, макар и силно повредени.

Веднага след 9,00 часа сутринта Курита се отказва от преследването и се насочва към залива Лейте, където са струпани и изложени на атака американ-ските транспортни кораби и десантни съдове. Тогава той се намира на по-малко от 50 км от входа на залива.

Преди да нападне, Курита спира, за да събере корабите си, доста разпръснати при бързото придвижване. Този завой и спирането му отново създават у американците погрешното впечатление, че Курита се оттегля под натиска на самолетите и атаките на разрушителите. Скоро те виждат, че илюзиите им са напразни, и Кинкейд отново изпраща спешен призив към Хелси за помощ:

„Положението отново е много сериозно. Самолетоносачите са застрашени от противниковите кораби. Спешно е нужна помощта ви. Самолетоносачите се оттеглят в залива Лейте“.

Този път Хелси откликва на призива. До това време, 11,15 часа сутринта, неговите самолети нанасят сериозни поражения на силите на Озава и макар много да му се иска да ги довърши окончателно с оръдията на линейните си кораби, той потиска желанието си и се връща с 6-те си бързи линейни корабаи една от трите групи самолетоносачи. Но преследвайки Озава, Хелси се е отдалечил толкова много на север, че не може да стигне залива Лейте по-рано от следващата сутрин. Дори на групата самолетоносачи на Макейн са и нужни още няколко часа, за да може да се приближи достатъчно и да се намеси със самолетите си. Така че по обед положението в Лейте изглежда твърде мрачно с приближаващия все по-бързо до залива флот на Курита.

Внезапно Курита се обръща на север, този път окончателно. Каква е при-чината, която повлиява на решението му? Това са няколко засечени съобще-ния. Първото е съобщение по радиото, в което се нарежда самолетите от ес-кортните самолетоносачи да се приземят на остров Лейте. Той решава, че това е свързано с подготовката на по-масирана атака срещу корабите му откъм сушата, а всъщност е само спешна мярка да бъдат спасени от потапяне заедно със самолетоносачите. Няколко минути по-късно Курита получава текста на засечения незасекретен призив на Кинкейд до Хелси от 9,00 часа сутринта От него прави погрешното заключение, че Хелси вероятно от три часа плава с пълна пара на юг, тъй като Курита няма връзка с Озава и не знае колко далеч на север е отишъл Хелси. Освен това го тревожи обстоятелството, че не разполага с подкрепа от въздуха.

Окончателното въздействие идва от засечено заблуждаващо съобщение, което го оставя с впечатлението, че част от пристигащите на помощ американски сили се намира само на 120 км северно от него и вече приближава пътя му за отстъпление през протока Сан Бернардино. Така той решава да се откаже от атаката срещу залива Лейте и бързо се отправя на север, за да се справи със заплахата от групата американски кораби, преди те да получат подкрепления и да отрежат пътя му за отстъпление.

Това е един от многото случаи в историята, които показват, че битките често пъти се решават от въображаеми неща, а не от фактите. Впечатлението, което остава в главата на командващия, има по-важно значение от какъвто и да било удар и от неговия физически ефект. Когато стига протока Сан Бернардино, Курита не открива там противник и се измъква през него в западна посока. Въпреки че успява да стигне до това спасително място едва към 22,00 часа вечерта, забавен от извършването на маневри, за да избегне неколкократните въздушни нападения, все пак това става три часа преди водещите кораби на Хелси да пристигнат там след бързото си придвижване на юг.

Измъкването на японските линейни кораби, които постигат толкова малко, е компенсирано в значителна степен от потапянето и на 4-те японски са-молетоносача — на „Читосе“ в 9,00 часа сутринта при първата атака на Мичър и на другите 3 („Чийода“, „Дзуйкаку“ и „Дзуйхо“) следобед, след като основната част от флота на Хелси се отправя със закъснение на юг.

Гледана като цяло с нейните четири отделни действия, битката за залива Лейте, както общо я наричат, е най-голямото морско сражение за всичкивремена. В нея участват общо 282 кораба и стотици самолети в сравнение с 250-те кораба (с 5 хидроплана) в битката при Ютланд през 1916. Ако се приеме, че битката за Филипинско море през юни е по-решаваща със съкрушителния си ефект върху военновъздушните сили на японски флот, четирите отделни сражения в битката за залива Лейте са своеобразна кулминация, която решава окончателно спора. Японците губят 4 самолетоносача, 3 линейни кораба, 6 тежки крайцера, 3 леки крайцера и 8 разрушителя, докато американците губят само един лек самолетоносач, 2 помощни самолетоносача и 3 разрушителя.

Трябва да се отбележи също, че в тази битка е въведена нова тактика, на която трудно може да се противодейства. След като американските самолетоносачи от 7-и флот на Кинкейд оцеляват от неочакваната мощна атака на основните сили на Курита, преди той да направи обратен завой и да се оттегли през протока Сан Бернардино, след това те стават обект на първата организирана атака на пилоти камикадзе. Тя е предприета от летци доброволци, включени в специален въздушен корпус, посветил се на самопожертвователни, самоубийствени задачи, при които те разбиват самолетите си във вражеските кораби и ги подпалват с експлодиращите си резервоари с гориво и с намиращите се на борда им бомби. Но при първия опит е потопен само един самолетоносач, а няколко други са повредени.

Най-важно значение в битката има потапянето на 4-те самолетоносача на Озава. Останали без каквито и да било самолетоносачи, 6-те японски линейни кораба са безпомощни и не могат да дадат положителен принос във войната. Така японският военноморски флот става безполезен. Въпреки че бързото отправяне на корабите на Хелси на север излага на сериозна опасност останалите американски сили, крайният резултат оправдава това действие. Освен това битката показва неефикасността на линейните кораби, както и това, колко погрешно е да се разчита на тези чудовища, чието време е отминало. Един-ствената им важна роля във Втората световна война е за бомбардировки на крайбрежието — роля, за която, колкото и да е странно, в миналото са били считани за неподходящи и прекалено уязвими.

Решението на японците да се сражават за Лейте и да го превърнат в сърцевина на защитата си във Филипините е взето твърде късно, което забавя из-пращането на подкрепления от Лусон — почти 3 дивизии, които пристигат, след като американските войски разширяват установените от тях плацдарми.

Атакувайки първоначално от местата, в които са извършили десантите, те завземат намиращите се наблизо летища Дулаг и Таклобан на източното край-брежие. След това разширяват настъплението по фланговете и на 2 ноември достигат залива Каригара на северния и Абуйог на източния бряг. С тези настъпателни действия те не само превземат и петте японски летища и хвърлят в паника единствената вече пристигнала на острова японска дивизия, но иосуетяват намеренията на командващия 35-а армия генерал Судзуки да съсре-доточи изпратените като подкрепления дивизии в равнината Каригара.

Крюгер възнамерява като следваща стъпка да предприеме настъпление по фланговете, заобикаляйки двата края на планинския хребет на острова, за да превземе главната японска база в Ормок на западния бряг. Излелият се пороен дъжд обаче пречи на работата по подготвянето на превзетите летища, от които да бъде оказана въздушна подкрепа на обходните маневри на войските и в паузата до 9 ноември на брега при Ормок слизат още 2 японски дивизии. Те са последвани от други подкрепления въпреки сериозните загуби на транспортни и ескортиращи кораби и в началото на декември японските сили на остров Лейте от 15 000 се увеличават на 60 000 души. През това време войските на Крюгер стават над 180 000 души. За да ускори настъплението, той сваля на западния бряг южно от Ормок една нова дивизия и така разделя японската отбрана, а три дни по-късно, на 10 декември, тя превзема това важно пристанище, без да срещне голяма съпротива. След това измъчваните от глад японци бързо капитулират и до Коледа е прекратена всякаква организирана съпротива. При тези влошени условия и с намалени сили генерал Ямашита връща към първоначалния си план да съсредоточи усилията си за оказване на съпротива на главния остров Лусон.

През тези критични седмици 3 групи бързоходни самолетоносачи от 3-ти флот на Хелси остават близо до Филипините, за да оказват подкрепа на войските на Макартър, въпреки че понасят загуби от увеличаващите се атаки на камикадзе, които причиняват многобройни повреди, и се налага 2 от самолетоносачите да бъдат изтеглени за скъпо струващи ремонти, въпреки че до последната седмица на ноември продължават да участват в битката.

Като предварителна стъпка към осъществяване на главната си цел — на-хлуването в Лусон, Макартър решава да завземе междинния остров Миндоро, за да построи там летища, от които военновъздушните му сили — 5-о въздушно съединение, ще могат да осигуряват прикритие от въздуха на приближаващите по море към Лусон части. Това е рискована маневра, тъй като Миндоро се намира на близо 500 км от залива Лейте и много по-близо до японските летища в Лусон, особено летищата около Манила. Гарнизонът на Миндоро се състои обаче само от стотина души и след десант на 15 декември четирите изоставени японски писти са завзети само за няколко часа. Те са пригодени толкова бързо за използване от американците, че самолетите им пристигат там преди края на месеца. Акцията е улеснена в значителна степен от това, че групите бързоходни самолетоносачи на Хелси бомбардират летищата на Лусон и държат над тях чадър от изтребители, които пречат на японските бомбардировачи да излетят, за да атакуват Миндоро и приближаващите откъм морето американски войски.

На 3 януари американската армада, събрана от различни краища, отплаваот залива Лейте. Това са общо 164 кораба, между които 6 линейни, както и 17 ескортни самолетоносача, командвани от адмиралите Кинкейд и Олдендорф.

На 9 януари тя пристига недалеч от залива Лингаен (на 180 км от Манила), откъдето преди близо четири години японците започват нахлуването във Филипините. Рано сутринта на 10 януари започва десантът на 4-те дивизии от 6-а армия на Крюгер, които са последвани от още 2. Голяма помощ оказват групите бързоходни самолетоносачи във флота на Хелси, особено при отбиването на атаките на камикадзе, които нанасят все по-големи щети на корабите. След като осигуряват прикритие от въздуха на десантите в залива Лингаен, тези групи самолетоносачи навлизат дълбоко в Китайско море и нанасят съкрушителни удари на японските бази и кораби в Индокитай, Южен Китай, Хонконг, Формоза и Окинава. Това е демонстрация на уязвимостта на японската южна империя.

Междувременно войските на Крюгер напредват на юг от залива Лингаен към Манила, срещайки яростна съпротива. За да помогне за по-бързото им настъпление и да попречи на японците да отстъпят към полуостров Батаан, на 29 януари Макартър сваля на брега още един корпус близо до този полуостров. Два дни по-късно, без да срещне съпротива, е стоварена една въздуш-нодесантна дивизия при Насугбу, на 65 км южно от Манила. Докато тя успее да настъпи към Манила, войските на Крюгер вече достигат покрайнините на града и силите на Ямашита се оттеглят в планините.

Манила продължава обаче да бъде защитавана от адмирал Ивабучи, който командва военноморската база там. Той отказва да се подчини на заповедта на Ямашита да обяви Манила за свободен град и фанатично продължава да се сражава за всяка къща в продължение на един месец, което превръща града на развалини. Манила е прочистена напълно едва на 4 март. Междувременно са завзети полуостров Батаан и Корегидор, въпреки че японският гарнизон на този остров крепост успява да се задържи в продължение на десет дни. До средата на март пристанището на Манила е подготвено за използване от американските кораби, макар прочистването на планинската част на Лусон да продължава, а така също на остров Минданау и на по-малките южни острови.