Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (17)

Шестнайсета глава
Надигане на вълната в Далечния изток

От 1931 г. нататък Япония непрекъснато разширява позициите си на Азиатският континент за сметка на Китай, който е отслабен от вътрешен конфликт, и в ущърб на американските и британските интереси в този регион. През тази година те нахлуват в Манджурия и я превръщат в свой сателит. През 1932 г. проникват в Китай и от 1937 г. нататък полагат непрекъснати усилия да установят контрол над тази огромна територия, но се оплитат в мрежата на партизанската война и след време търсят разрешение на проблема чрез нови експанзионистки стъпки на юг, имащи за цел да откъснат Китай от външните му източници на снабдяване.

След като Хитлер завладява Франция и страните от Бенилюкс през 1940 г., японците се възползват от безпомощността на Франция и чрез заплахи я принуждават да се съгласи с тяхната „превантивна окупация“ на Френски Индокитай.

В отговор на 24 юли 1941 г. президентът Рузвелт настоява японските войски да се изтеглят от Индокитай и на 26 юли издава заповеди за замразяване на всички японски авоари в Съединените щати и налагане на ембарго върху петролните доставки за Япония. В същото време Чърчил предприема подобни действия, а два дни по-късно намиращото се в изгнание в Лондон холандско правителство е принудено да го последва. Това означава, че, както сам Чърчил отбелязва, „Япония с един удар бе лишена от жизненоважните й петролни доставки“.

В дискусиите, започнали още през 1931 г., винаги се е признавало, че такъв парализиращ удар ще принуди японците да се бият, тъй като другата възмож-ност е да отстъпят и да се откажат от политиката си. Забележителното е, че Япония забавя удара си повече от четири месеца, докато се опитва да прего-варя за вдигане на петролното ембарго. Правителството на Съединените щати отказва да го направи, докато японците не се изтеглят не само от Индокитай, но и от Китай. Никое правителство, още по-малко японското, не би преглътнало такива унизителни условия и такава загуба на престиж. Така че от последнага седмица на юли нататък са налице всички основания във всеки момент да се очаква война в Тихия океан. При тези обстоятелства американците и британците имат късмет, че им е даден четиримесечен гратисен период, преди японците да нападнат. Но този малък интервал не е използван за подготовка на отбраната.

На 7 декември 1941 г. сутринта японски военноморски сили с 6 самолето-носача нанасят унищожителен удар от въздуха върху Пърл Харбър — амери-канската военноморска база на Хавайските острови. Нападението е извършено, преди официално да е обявена война, както и нападението на Порт Артур през 1904 г., което е първото японско нападение срещу Русия.

До началото на 1941 г. японският план, изготвен в случай на война срещу Съединените щати, предвижда използването на главния японски флот в юж-ната част на Тихия океан в съчетание с нападение на Филипинските острови, за да бъде спряно американско настъпление през океана в помощ на намиращия се там гарнизон. Американците очакват точно такава стъпка и очакванията им са подсилени от неотдавнашната японска окупация на Индокитай.

Междувременно адмирал Ямамото съставя нов план — внезапна атака срещу Пърл Харбър. Ударната сила извършва много голям обход през Курилските острови и необезпокоявана връхлита от север върху незащитените Хавайски острови, като предприема атака преди разсъмване с 360 самолета от позиции, намиращи се на близо 500 км от Пърл Харбър. Четири от 8-те американски линейни кораба са потопени, един е изхвърлен на брега, а другите са тежко повредени. За малко повече от час японците установяват контрол в Тихия океан.

С тази атака е разчистен пътят за безпрепятствено настъпление по море срещу американските, британските и холандските територии в Тихия океан. Докато главната японска ударна сила се носи с пълна пара към Хавайските острови, други военноморски части ескортират транспортните конвои в югозападната част на Тихия океан. Почти едновременно с въздушното нападение на Пърл Харбър започват десанти на Малайския полуостров и Филипините.

Десантите на Малайския полуостров са насочени срещу британската во-енноморска база в Сингапур, но не откъм морето, за каквото нападение е подготвена отбраната. Подходът съвсем не е директен. Извършен е десант при Кота Бару на североизточното крайбрежие на Малайския полуостров, за да бъдат превзети летищата и да се отвлече вниманието, а главните сили де-баркират в Сиамската теснина на полуострова на около 800 км северно от Сингапур. От тези отдалечени на североизток места японските сили нахлуват от западното крайбрежие на полуострова на юг, извършвайки успешни обходни маневри по фланговете, където британските войски се опитват да ги спрат.

Японците се възползват не само от изненадата от избора на такъв труден маршрут, но и от възможностите за незабелязано промъкване, които им дава гъстата растителност. След почти непрекъснатоотстъпление в подължение нашест седмици британските части са принудени в края на януари да се оттеглят от континентана остров Сингапур. През нощта на 8 февруари японците предприемат атака през широкияоколо километър проток, слизатна няколко места на брега и извършват нови пробиви на широкфронт. На 15 февруари защитниците се предават и с това губят ключа към югозападниярайон на Тихия океан.

При една по-малка операция японците извършват нападение срещу бри-танската база в Хонконг, което започва на 8 декември, и на Коледа принужда-ват колонията с нейния гарнизон да се предаде. Първият десант срещу главния филипински остров Лусон е извършен северно от Манила и е последван бързо от десант откъм гърба на столицата. При тази объркваща маневра и заплаха от обкръжение американските части изоставят по-голямата част от острова и преди края на декември се изтеглят на малкия полуостров Батаан.

Там те са изложени само на атаки, идващи от тесен участък, и успяват да се задържат до април, когато съпротивата им е сломена.

Много преди това и дори преди падането на Сингапур японската завоевателна вълна се разлива върху Малайския архипелаг. На 11 януари японците изършват дессант на Борнео и Целебес, последван от още по-мощен десант на 24 януари. След пет седмици, на 1 март, те нападат Ява — центъра на Холандска Източна Индия, след като островът е изолиран чрез атаки по фланговете. За по-малко от седмица цяла Ява пада в ръцете им като зрял плод.

Като че ли непосредствена заплаха заплашва Австралия, но изведнъж главните японски усилия са насочени в противоположна посока, на запад, за зав-ладяването на Бирма. Фронталното, разгърнато в широк фронт настъпление от Тайланд към Рангун е заобиколен път към главната им цел на Азиатския континент — парализирането на съпротивата на Китай. През пристанището на Рангун пристигат британско-американските доставки на оръжие и военна тех-ника за Китай през Бирма. Същевременно с тази стъпка предвидливо е планирано да завърши завладяването на западната врата към Тихия океан и тя изгражда здрава бариера върху главните пътища за евентуална британско-американска офанзива по суша. На 8 март пада Рангун, а след още два месеца британските войски са прогонени от Бирма през планините обратно в Индия.

Така японците си осигуряват една толкова естествено защитима прикриваща позиция, че всеки опит тя да бъде отново превзета би се сблъскал със сериозни трудности.

Минава доста време, докато съюзниците съберат достатъчно сили, за да се опитат да си върнат завоюваните от Япония територии, започвайки от югоиз-точния край. Те се възползват от преимуществата на Австралия като просторна база, разположена близо до веригата от предни японски постове.

Япония е единствената развита индустриална страна извън Европа и Северна Америка благодарение на бързата модернизация, започнала през епохата мейджи през 1868 г. Но в същността си японското общество си остава „феодално“, където на почит е воинът, а не индустриалецът или търговецът. На императора се гледа като на божество и управляващата класа е всесилна. Освен това влиянието на военните е огромно. Пламенни патриоти и често пъти враждебно настроени срещу чужденците, те се надяват да установят до-миниращо положение на своята страна над цяла Източна Азия и особено над Китай. След 1930 г. чрез заплахи и убийства военните поемат контрола на японската политика.

Японската позиция по политически и стратегически проблеми е повлияна много от факта, че страната не е търпяла поражение от началото на модерни-зацията. Вярата на народа й в японската непобедимост се укрепва след войната с Русия през 1904–1905 г., когато по суша и по море японските войски демонстрират превъзходство и показват, че господството на европейците над останалите народи по света може да бъде оспорено.

Като съюзник на Великобритания от 1902 г. Япония завзема през август 1914 г. Цинтао и Шандун — германските концесии в Китай заедно с Маршаловите, Марианските и Каролинските островни групи в Тихия океан, които са германски колонии. Тези придобивки са затвърдени в края на Първата све-товна война през 1919 г. от Версайския договор, който утвърждава Япония като доминираща сила в западната част на Тихия океан. Въпреки това японците не са доволни от придобитото по време на войната и остават с чувството, че са пренебрегната сила като Италия. Затова смятат, че имат нещо общо с Италия и Германия. Това недоволство вероятно се засилва от неуспешния опит на Япония да установи контрол над Китай през 1915 г., когато нейните „21 искания“ са отхвърлени благодарение на американския протест. Показателно е, че още от Китайско-японската война през 1895 г. Китай винаги е бил основна цел за японската армия. Въпреки че в края на Първата световна война ръководството на военноморските сили, което провежда имперската политика в областта на отбраната, сочи Съединените щати като основния по-тенциален противник, според мнението на сухопътните сили армията винаги се е страхувала повече от Съветска Русия, чиито големи сухопътни войски в Далечния изток са били смятани за много по-голяма заплаха за японските намерения спрямо Азиатския континент.

През периода 1921–1924 г. японците са подложени на редица унижения.

Първо, британците любезно отказват да подновят съюза си с Япония. Това скъсване до известна степен е предизвикано от сигналите за японските екс-панзионистични планове в Тихия океан, но конкретното решение е взето под силен американски натиск. Японците го приемат като обида и знак, че бялата раса се съюзява против тях. Възмущението им е подсилено от поредица аме-рикански юридически стъпки за ограничаване на японската имиграция, чиято кулминация е законът от 1924 г. Тази двойна загуба на престиж се приема твърде болезнено.

Междувремнно британците обявяват плановете си за изграждане на да-лекоизточна вонноморска база в Сингапур, подходяща за големи военни кораби. Тази стъпка очевидно е насочена срещу Япония и се възприема от японците като предизвикателство.

Всичко това е в ущърб на авторитета на японските политически лидери, които са подложени на засилващи се атаки за това, че съгласно Вашингтонския договор от 1921 г. за ограничаване на военноморските сили са се съгласили да приемат съотношение 3 : 5 : 5 на пределния тонаж на бойния флот в полза на американския и британския военен флот. Друг повод за недоволство е това, че те се съгласяват да върнат провинция Шандун на Китай и по-късно подписват договора на деветте държави от 1922 г., гарантиращ целостта на Китай.

В действителност договорът от Вашингтон улеснява последвалите японски експанзионистични стъпки, тъй като е слаба бариера пред тях в Тихия океан. Изграждането на защитни американски и британски военноморски бази там или е отложено, или е твърде недостатъчно. През 13-те години, преди открито да анулира договора, за Япония е по-лесно да избегне конкретните ограничения, отнасящи се до калибъра на оръдията и до тонажа.

По-либерално настроените политически лидери в Япония също стават жертва на световната икономическа криза през 1929 г., тъй като страната е особено силно засегната от нея, което води до увеличаване на недоволството.

От него се възползват милитаристите, за да наложат аргументите си в полза на експанзията като решение на икономически проблеми.

През септември 1931 г. „мукденският инцидент“ дава на местните японски военни лидери претекст и възможност да нахлуят в Манджурия и да я превърнат в своята марионетна държава Манджоу-Го. Техните войници, които съгласно договора пазят южноманджурската железопътна линия, нападат и обезоръжават китайските гарнизони в Мукден и съседните градове под пре-текст за самоотбрана срещу заплаха от нападение. Фактите са неясни и са представени още по-объркани, което е удобен мотив за японците да завземат през следващите няколко месеца цяла Манджурия. Въпреки че окупацията не е призната от Обществото на народите и САЩ, протестите и многобройните критики са повод японците да се оттеглят от Обществото на народите през 1933 г. Три години по-късно те се обединяват с нацистка Германия и фашистка Италия в антикоминтерновски пакт. През 1937 г. сблъсък при моста Марко Поло — още един много подозрителен „инцидент“, води до нахлуването наяпонската квантунска армия в Северен Китай. През следващите две години това нахлуване е продължено и разширено, обаче японците затъват все повече в блатото на борбата срещу китайските националистически сили, ръководени от Чан Кайши, а нападението им срещу Шанхай през лятото на 1937 г. е отблъснато. Но след време това се превръща в тяхно предимство, тъй като ги кара да коригират тактическите си грешки и прекалената си самоувереност, датираща още от Руско-японската война. Това става едва след като получават още един урок от съветската армия при сблъсък заради границата на Западна Манджурия. Там през август 1939 г. в района на Номонхан японските сили наброяващи 15 000 души, са обкръжени и над 11 000 загиват, когато руснаците докарват 5 механизирани бригади с 3 пехотни дивизии.

През същия месец неочакваната новина за нацистко-съветския пакт става причина за отдръпване и за връщане на по-умерени японски политически кръгове в правителството. Обаче това продължава само докато Хитлер завладява Западна Европа през 1940 г. През юли 1940 г. армията докарва на власт правителството на принц Коное, което се обявява за съюз с Оста. Тогава японската експанзия в Китай се засилва, а в края на септември Япония подписва Тристранния пакт с Германия и Италия, съгласно който тези три държави поемат задължението да се обявят срещу всяка страна, която се присъедини към съюзниците — пакт насочен главно срещу намесата на Америка.

През април 1941 г. те закрепват още повече положението си с Пакта за неутралит със Съветска Русия. Той дава възможност да бъдат освободени японски сили за нови експанзионистични операции на юг, въпреки че дори и тогава подозренията към Русия и нейните планове карат японците да предви-дят само 11 дивизии за такива операции, а продължават да държат други 13 в Манджурия и 22 — в Китай.

На 24 юли японците с не особено ентусиазираното съгласие на правителството във Виши завладяват Френски Индокитай. Два дни по-късно президентът Рузвелт „замразява“ всички японски авоари, действие, което е последвано бързо от подобни стъпки на правителствата на Великобритания и Холандия. Така търговията с Япония, особено с петрол, спира. В мирно време Япония внася 88 % от употребявания от нея петрол. В момента на обявяването на ембаргото тя има запаси за три години при нормални обстоятелства, или за половината от това време при потребление във война. Освен това една оценка, извършена от японското Министерство на войната, показва, че запасите ще бъдат изчерпани, преди да изминат трите години, смятани за достатъчни за приключване на войната в Китай, така че победата там става още по-важна. Единственият останал достъпен източник са петролните полета на Холандска Източна Индия и се преценява, че макар да има вероятност холандците да унищожат инсталациите си там, преди да бъдат завзети, те могат да бъдат поправени и да влязат в употреба, преди вътрешните запаси да бъдатизчерпани. Петролът от Ява и Суматра може да спаси положението и да даде възможност да бъде завършено завладяването на Китай.

Завоюването на региона, включително на Малайския полуостров, би оз-начавало японците да сложат ръка и на четири пети от световното производ-ство на каучук, както и на две трети от производството на калай. Това не само би била много ценна придобивка за Япония, но и би засегнала по-сериозно противниците й, отколкото загубата на петрола.

Това са главните фактори, които японските лидери отчитат, когато са из-правени пред търговското ембарго. Ако Америка не бъде принудена да го отмени, те трябва да избират: или да се откажат от амбициите си и тогава в страната може да последва военен преврат, или да сложат ръка върху петрола и да водят битка с белите сили. Друга възможност няма. Ако продължат кампанията в Китай, но се оттеглят от Индокитай и прекратят експанзията си на юг, може би ще успеят да смекчат условията на ембаргото, но Япония ще се окаже по-слаба и по-неспособна да се противопостави на по-нататъшни искания на Съединените щати.

Естественото колебание да се избере „всичко или нищо“ обяснява защо японците толкова отлагат решението в продължение на четири месеца и се бавят с нападението. Освен това генералите инстинктивно желаят да разполо-лагат с повече време за подготовка, както и за по-продължителни дебати върху това, каква стратегия да бъде възприета. Някои оптимисти дори се надяват и настояват, че Америка може да продължи да стои настрана, ако Япония се ограничи само със завладяването на холандски и британски територии.

На 6 август Япония моли Съединените щати да отменят ембаргото. През същия месец е взето и американското решение в случай на война да бъдат завзети Филипинските острови, а японците отправят молба да бъде прекратено прехвърлянето на американски подкрепления там. Японската молба е от-хвърлена решително и японците са предупредени да прекратят по-нататъшната агресия.

След два месеца, минали във вътрешни спорове, правителството на принц Коное е заменено с правителство на генерал Хидеки Тоджо — събитие, което може би предрешава нещата. Въпреки това дискусиите продължават и реше-нието за започване на война е взето едва на 25 ноември. Факторът, който ускорява вземането на решение, е съобщението, че в периода от април до септември петролните запаси са намалели с едва четвърт.

Дори тогава командващият обединения японски флот адмирал Ямамото получава в същия ден заповед, че атаката срещу Пърл Харбър трябва да бъде отменена, ако продължаващите преговори с Вашингтон се окажат успешни. Съотношението на военноморските сили в Тихия океан през декември 1941 г. личи от следната таблица:

Главното, което трябва да се отбележи, е, че макар до голяма степен да има равенство в силите на двете страни, японците имат голямо превъзходство по брой самолетоносачи, което е от решаващо значение. Това, което тази таблица не показва, са качествените разлики. Японските сили са компактни и добре обучени особено да водят бой през нощта. Те нямат проблеми с командването или езикови различия, каквито има при съюзниците. Освен това двете главни бази на съюзниците — Пърл Харбър и Сингапур, са разделени от 11 000 км. По отношение на морските съдове японският флот е в по-добро състояние. Той разполага с много новопостроени кораби, като повечето от тях са по-добре въоръжени и по-бързи. От съюзническите линейни кораби само британският „Принс оф Уелс“ може да се сравнява по тези показатели с по-добрите японски линейни кораби.

Японците разполагат само с 11 дивизии от общо 51 за сухопътни операции в югозападната част на Тихия океан. Това означава по-малко от четвърт милион бойци, които заедно с административния персонал вероятно възлизат общо на около 400 000 души.

Данните за съюзническите сили са по-неясни. Когато вземат решение за нападението, японците преценяват, че британците имат 11 000 души в Хон-конг, 88 000 — на Малайския полуостров и 35 000 — в Бирма, или общо 134 000 души. Американците имат 31 000 на Филипините заедно със 110 000 филипински войници, а холандците разполагат с 25 000 редовни войници и 40 000 в опълчение.

На пръв поглед, да се предприеме голяма офанзива с толкова малобройни сили, може да изглежда твърде рисковано. Но в действителност това е един добре пресметнат риск, тъй като надмощието на японците по море и във въздуха им дава предимство, което се умножава от по-доброто им обучение, особено за извършване на морски десанти, водене на война в джунглата и нощни атаки.

Японците използват само 700 от общо 1500-те самолета от своята фронтова авиация, обаче те са подсилени от 480 самолета на военноморските им сили от 11-и въздушен флот на база във Формоза (Тайван), както и от 360 самолета, предназначени да участват в нападението срещу Пърл Харбър. Първоначално самолетоносачите са определени да осигуряват подкрепа от въздуха за операциите на юг. Обаче през ноември, четири седмици от началото на войната, радиусът на действие на изтребителите „Зеро“, които превъзхождат технически изтребителите на съюзниците, е увеличен, за да може да покрият разстоянието от 720 км от Формоза до Филипините и обратно. Така самолетоносачите са освободени за нападението срещу Пърл Харбър. Срещу тези мощни японски ВВС са изправени 307 американски бойни самолета във Филипините, включително 35 бомбардировача с далечен обхват В-17, които обаче са с по-лоши качества, 158 щурмови британски самолета на Малайския полуостров — повечето остарели видове, и 144 холандски — в Холандска Източна Индия. По това време англичаните имат в Бирма само 37 изтребителя. Японското превъзходство освен в количествено е и в качествено отношение, особено на изтребителите „Зеро“.

Японците са много по-подготвени за амфибийни бойни действия в район, изобилстващ от острови и заливи. Тяхна сериозна слабост е сравнително мал-кият размер на търговския им флот, който едва надхвърля 6 млн. т, но това се превръща в решаващ недостатък едва по-късно.

Накратко казано, японците започват войната с голямо общо преимущество, особено по отношение на качеството. В началната фаза единствената опасност за тях е възможността от бърза намеса на американския Тихоокеански флот, но те предотвратяват тази опасност с нападението срещу Пърл Харбър.

Допълнителен фактор, който значително влияе върху съотношението на силите, е разузнаването. По принцип японците са добри в това отношение, което се дължи на продължителното и внимателно предварително проучване на районите. Съюзниците обаче имат едно голямо преимущество и то е, че американците са дешифрирали японския дипломатически шифър през лятото на 1940 г. (заслуга на полковник Уилям Ф. Фридман). От този момент нататък всички секретни съобщения на японското външно министерство и на командването са достъпни за американците и по време на преговорите преди войната те знаят какви са последните предложения на Токио още преди да им ги представят. Само точната дата и оперативните подробности на нападението не са съобщени на японския посланик в САЩ. Въпреки че америкаците са заварени неподготвени в Пърл Харбър, фактът, че са запознати с японския шифър, е голямо предимство и то става още по-значително, когато се научават да го използват по-добре.

Японската стратегия се определя от двойна цел — отбранителна и нападателна, която трябва да й осигури нужните количества петрол да победи Китай и да го лиши от нужните му за продължаване на съпротивата доставки. Японските лидери поемат риска да предизвикат Америка — сила с много по-голям потенциал, окуражени от развоя на събитията в Европа, където Оста вече доминира почти над целия континент, а Съветска Русия е така притисната от нападението на Хитлер, че едва ли би могла да се намеси в Далечния изток. Японпите смятат, че ако осъществят мечтата си да изградят отбранителен пръстен около Алеутските острови на север и около Бирма на юг, САЩ, след като напразно полагат усилия да го пробият, ще се примирят с японските завоевания и с установяването на тяхната Голяма източноазиатска сфера на просперитет.

Планът, в общи линии, наподобява идеята на Хитлер за установяване на отбранително-нападателна бариера от Архангелск до Астрахан, която да зат-варя и да пази азиатската граница.

Първоначално японският план предвижда да се завладеят Филипините, след което да се изчака американският опит за връщането им, който е вероятно да бъде извършен през островните територии, докато те съсредоточат собстве-ните си сили, за да го отблъснат. (Според триетапния военен план японците планират да завършат завладяването на Филипините за 50 дни, на Малайзия — за 100 дни и на цялата Холандска Източна Индия — за 150 дни.) Обаче през август 1939 г. адмирал Ямамото, страстен поклонник на самолетоносачите, е назначен за командващ японския флот. Той прозорливо предвижда необходимостта от незабавна и изненадваща атака, която да парализира Тихоокеанския флот на Съединените щати, който определя като „кама, насочена към гърлото на Япония“, и да забави контрадействията на американците. В щаба на японските военноморски сили се съгласяват с известни съмнения и неохотно с този аргумент. Проблемът за началото на атаката се усложнява от разликите във времето (когато в Хавай е неделя, 7 декември, в Малая е понеделник, 8 декември). Обаче е постигната договореност всички главни операции да започнат между 17,15 и 19,00 часа по Гринуич и всички да бъдат извършени рано сутринта местно време.

От американска страна отдавна се смята за политически неизгодно да бъдат изоставени Филипините, но надделяват доводите на военните, че е невъзможно тези острови, които се намират на 8000 км от Пърл Харбър на Хавай, да се защитават успешно. Затова планът предвижда да се поддържа само военно присъствие на укрепения полуостров Батаан, на остров Лусон, близо до сто-лицата Манила. Обаче през август 1941 г. планът е променен и е взето решение да се задържат всичките Филипински острови.

Един от факторите за тази промяна е натискът, оказван от генерал Дъглас Макартър, който е военен съветник на филипинското правителство от 1935 г., а в края на юли 1941 г. е отзован от активна служба в американската армия и е назначен за общ командващ в Далечния изток. Високото мнение на президента Рузвелт за преценките на Макартър личи от факта, че той продължава четиригодишния мандат на Макартър като началник на щаба на американската армия с още една година. Друг фактор е убеждението на президента Руз-велт, че тъй като Германия е ангажирана във войната с Русия, той може да си позволи да възприеме по-твърда линия спрямо Япония, като наложи петрол-ното ембарго. Третият фактор са оптимизмът, подхранван от големия обсег на бомбардировачите В-17, и надеждата, че те ще нанесат ефикасен удар не само върху Формоза, но и срещу самата Япония. Преди обаче многобройните бомбардировачи В-17 да подсилят въздушните сили във Филипините, Япония нанася своя удар. Освен това в американския Съвет на началник-щабовете не гледат сериозно на възможността японците да нападнат Пърл Харбър.