Ане Франк
Задната къща (97) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Четвъртък, 3 февруари 1944 г.

Мила Кити,

От ден на ден в Холандия се засилва очакването, че скоро съюзниците ще открият Втори фронт. Ако си тук, от една страна, ще се изумиш от всичките приготовления, а от друга страна, ще се смееш, че правим такъв голям въпрос за нещо, което може би няма да стане. Всички вестници са пълни със статии за бъдещия Втори фронт и подлудяват хората, защото пишат: „Ако англичаните дебаркират в Холандия, немските власти ще направят всичко, за да отбраняват страната — ако е нужно, дори ще я наводнят“. Публикуват се карти със защриховка на местата, които могат да бъдат залети от водата. Тъй като голяма част от Амстердам беше защрихована, първо си зададохме въпроса, какво ще правим, когато на улиците има вода, дълбока един метър. На този труден въпрос отвсякъде се чуваха най-различни отговори:

— Понеже е изключено да се кара велосипед или да се върви пеш, трябва да джапаме с гумени ботуши през водата.

— Как не, трябва да опитаме с плуване. Слагаме си всичките плувни шапки и бански костюми и плуваме, доколкото е възможно под вода; така никой не може да види, че сме евреи.

— Ах, що за приказки, ще ги видя дамите как ще плуват, когато плъховете започнат да ги хапят по краката! (Това естествено беше мъж, трябва да чуеш само кой се смее най-високо.)

— Ние няма да можем въобще да напуснем къщата. Складът е така разнебитен, че при едно подобно наводнение ще се срути.

— Чуйте, момчета, всички щуротии настрана, но трябва да намерим лодка.

— Защо ни е? Зная нещо по-добро, всеки от нас влиза в един сандък от захар, от тези, дето са в предната мансарда, и гребе с голяма дървена лъжица.

— Аз ще тръгна на кокили; правех това чудесно на млади години.

— Хенк Ван Сантен няма нужда от тях, той ще качи жена си на гръб и така Мип ще бъде на кокили.

Сега вече знаеш приблизително как говорим, нали, Кити? На пръв поглед, това дърдорене е смешно, но в действителност всичко е иначе.

Не можеше да се пропусне и вторият въпрос, свързан с дебаркирането на съюзниците: какво да се прави, ако немците евакуират Амстердам.

— Ние също ще тръгнем, като се предрешим възможно най-добре.

— В никакъв случай. Единственият изход е да останем тук. Немците са в състояние да помъкнат цялото население назад със себе си, та всички да изгинат в Германия.

— Да, разбира се, оставаме тук, така е най-безопасно. Ще опитаме да убедим Копхаюс да дойде със семейството си да живее тук. Ще гледаме да набавим един чувал талаш, тогава ще можем да спим на пода. Трябва да накараме Копхаюс и Мип да донесат още одеяла.

— Имаме тридесет килограма жито, трябва да поръчаме още. Нека Хенк намери още боб, сега имаме тридесет килограма боб и пет килограма грах. Да не забравяме и петдесетте зеленчукови консерви.

— Майко, кажи какви други хранителни стоки имаме?

— Десет рибни консерви, двадесет консерви мляко, десет килограма мляко на прах, три бутилки олио, четири буркана масло, четири буркана консервирано месо, два буркана ягоди, два буркана касис, двадесет бутилки смлени домати, пет килограма овесени ядки, четири килограма ориз, това е всичко.

— Запасите не са малко, но ако се замислиш, че те всяка седмица намаляват, а трябва да храним и гостите си, се вижда, че само привидно са много. Въглища и дърва имаме достатъчно, свещи също. Трябва всички да си ушием тайни джобове, за да вземем всичките си пари с нас, ако е нужно.

— Ще направим списъци на всичко, което веднага трябва да вземем при бягство, и още сега ще го опаковаме в раници. Когато времето наближи, ще сложим два поста: единия на предния, а другия на задния таван. Ами какво ще правим с тези хранителни запаси, ако спрат водата, газта и токът?

— Тогава ще готвим на камината. Ще филтрираме водата и ще я преваряваме. Ще измием големи бутилки и ще ги напълним с вода.

Тези приказки слушам по цял ден: преди дебаркирането, след дебаркирането, дискусии за гладуване, умиране, бомби, пожарогасители, спални чували. Еврейски лични карти, отровни газове и т.н., и т.н. Нищо окуражително. Пример за недвусмислените предупреждения на мъжете от Задната къща е следният разговор с Хенк:

Задната къща: Боим се, че немците при своето изтегляне ще подберат със себе си цялото население.

Хенк: Това е невъзможно. Не разполагат с достатъчно влакове за това.

З.: Влакове? Нима мислите, че те ще качват хората във вагони? И дума да не става, те ще трябва да ползват само кракомобила. (Per pedes apostolorum^[1] — както казва Дюсел.)

Х.: Въобще не ми се вярва. Вие виждате всичко в прекалено черни краски. Какъв интерес имат немците да повлекат цялото население?

З.: Не знаете ли, че Гьобелс е казал: „Ако ще трябва да се изтеглим, ще затворим плътно зад нас вратата на всички завоювани области“?

Х.: Те са казали толкова много неща.

З.: Да не мислите, че немците няма да направят това, защото са благородни или обичат хората? Те си мислят: „Ако трябва да загинем, нека заедно с нас загинат и всички, които са в обсега на нашата власт.“

Х.: Разправяйте ми колкото си щете, просто не вярвам и това е!

З.: Все същата песен — никой не иска да вижда опасността, която го дебне, докато не се подпали собствената му черга.

Х.: Но и вие не знаете нищо със сигурност, а само предполагате.

З.: Ние всички сме преживели това, първо в Германия, а след това тук. Ами какво става сега в Русия?

Х.: Не включвайте в това евреите. Мисля, че никой не знае със сигурност какво става в Русия. Англичаните и руснаците също както немците преувеличават с пропагандна цел.

З.: Дума да не става, английското радио винаги е казвало истината. Но дори нещо да е преувеличено, все пак фактите са достатъчни, защото вие не можете да отречете факта, че в Русия и Полша в газовите камери са убити без повод милиони мирни хора.

Ще ти спестя нашите разговори по-нататък. Аз съм съвсем спокойна и не се поддавам на всички тези притеснения. Стигнала съм дотам, че вече не се вълнувам дали ще умра, или ще остана жива. И без мен светът ще си живее, а аз не мога да попреча на събитията.

Оставям се на съдбата, само уча и се надявам на добър край.