Ане Франк
Задната къща (102) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Петък, 18 февруари 1944 г.

Мила Кити,

Вече щом се качвам горе, винаги имам за цел да видя „него“. Животът ми тук най-после стана по-приятен, защото имам някаква цел и мога с радост да очаквам нещо.

Поне обектът на моето приятелство е винаги у дома и аз не трябва да се боя от други съперници освен от Марго. Не мисли, че съм влюбена, това не е така, но имам непрекъснато чувството, че между Петер и мене ще се случи нещо хубаво, нещо, в което има приятелство и доверие. Имам ли възможност, отивам при него и сега не е както преди, когато не знаеше как да започне разговор. Точно обратното, сега аз съм тази, която вече излиза от стаята, а той продължава да приказва.

Мама не одобрява това да ходя горе и винаги казва, че досаждам на Петер и трябва да го оставя на мира. Не разбира ли, че и аз имам нещо като интуиция?

Тръгна ли към малката му стаичка, тя ме поглежда някак особено. Ако слизам отгоре, пита ме къде съм била. Не мога да понасям това и го намирам ужасно.