Ане Франк
Задната къща (87) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Het Achterhuis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Ане Франк. Задната къща

Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944

Превод от холандски: Емилия Манолова, Храбър Будинов

Редактор: Теодора Станкова

 

Anne Frank

Het Achterhuis

©1982, 1991, 2001 by The ANNE FRANK-Fonds, Basel, Switzerland

Printed with previously unpublished material

 

© Емилия Манолова, Храбър Будинов, превод

© Валентина Иванчева-Бояджиева, корица

© ИК „Пан“, 2003

 

Формат 16/56/84

Издателска къща „Пан“ ООД

Предпечат ЕТ „Катерина“

Печат „Балкан прес“ АД

ISBN: 954-657-464-3

История

  1. — Добавяне

Неделя, 2 януари 1944 г.

Мила Кити,

Тъй като тази сутрин нямаше какво да правя, прелистих дневника си и стигнах много пъти до писма, в които съм писала на темата „майка“ с такива яростни думи, че се запитах: „Ане, ти ли си тази, която говори за омраза?“ Седях с отворения дневник в ръка и си мислех как е станало така, че съм била изпълнена с толкова гняв и наистина с нещо като омраза, та е трябвало да ти доверявам всичко това. Опитах се да разбера и извиня Ане отпреди една година, защото съвестта ми няма да е чиста, докато не ти обясня как съм дошла до тези обвинения.

Измъчвах се — както преди, така и сега — от настроения, които (образно казано) държаха главата ми под водата и виждах нещата само субективно, без да се опитвам спокойно да размисля върху думите на другите и едва тогава да действам, съобразявайки се с тези, които бях обидила или разгневила с моя избухлив нрав.

Бях се затворила, виждах само себе си и изливах в дневника само своята радост, ирония и тъга. Този дневник има за мен голяма стойност, защото често се превръща в книга на моите спомени, но на много от страниците бих могла да напиша „отминало“.

Ядосвах се на мама, както и сега понякога се ядосвам. Тя не ме разбираше, това е вярно, но и аз също не я разбирах. Понеже ме обичаше, беше нежна с мене, но тъй като изпадаше заради мен в неудобни положения, а беше изнервена и раздразнена и от много други тъжни обстоятелства, разбираемо беше, че ми се караше.

Аз приемах това прекалено сериозно, бях обидена, държах се грубо с нея, което отново я натъжаваше. В действителност всичко беше един низ от неприятности и тъга. Със сигурност не беше приятно нито за мен, нито за нея, но това отминава.

Разбираемо е също и че аз не исках да вникна в това и много се самосъжалявах. Силните изрази в дневника са само отдушник на моя яд, който в нормалния живот щеше да се изрази в няколко потропвания с крак в заключената ми стая или да мине с някоя дума зад гърба на мама.

Периодът, когато, обляна в сълзи, осъждах мама, отмина.

Станах по-умна, а и нервите на майка ми се поуспокоиха. Обикновено си затварям устата, когато съм ядосана, а и тя прави същото и затова, изглежда, в момента върви по-добре. Но не мога да обичам истински мама с привързаността на детето към майката, просто това чувство ми липсва.

Сега успокоявам съвестта си с мисълта, че е по-добре обидните думи да са върху хартията, отколкото да тежат на сърцето на мама.

Твоя Ане