Ане Франк
Задната къща (53) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Събота, 1 май 1943 г.

Мила Кити,

Когато понякога си мисля как живеем тук, в повечето случаи стигам до заключението, че ние сме като в рай в сравнение с другите евреи, които не са се укрили. И все пак по-късно, когато всичко отново стане нормално, сигурно ще се чудя как ние, които имахме такъв хубав, подреден дом, сме изпаднали в такова жалко състояние.

Жалко състояние — по отношение на навиците. Например — откакто сме тук, масата ни винаги е покрита с една и съща мушама, която от много употреба вече не е от най-чистите. Опитвам се често да я пооправя, като я мия с една кърпа за съдове, цялата на дупки. Но колкото и да търкам, масата не става по-приятна за окото. Семейство Ван Даан спят вече цяла зима на един парцалив чаршаф, който не може да се изпере тук, защото прахът за пране, получаван срещу купони, не се намира лесно, а и не върши работа. Татко носи оръфан панталон, а вратовръзката му показва признаци на износване. Корсетът на мама днес са разпадна от старост и не може вече да се закърпи, а Марго е със сутиен, два размера по-малък, отколкото трябва. Мама и Марго изкараха цялата зима с три долни фланелки, а моите са така къси, че не стигат и до корема ми.

Това са неща, които можеш да отминеш, но все пак понякога си мисля със страх: „Как ли ще успеем ние, които имаме вече само овехтели неща (от гащите ми до четката за бръснене на татко), да достигнем отново нашето предвоенно ниво?“

Снощи четири пъти си опаковах всичките вещи, така силно стреляха. Днес събрах в едно куфарче най-необходимото, за да е готово в случай на бягство. Но мама казва с право: „Накъде ще бягаш?“

Цяла Холандия е наказана заради стачките в много области на страната. Обявено е извънредно положение и всеки получава по един купон за масло по-малко. Ах, колко сме непослушни!