Ане Франк
Задната къща (103) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Het Achterhuis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Ане Франк. Задната къща

Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944

Превод от холандски: Емилия Манолова, Храбър Будинов

Редактор: Теодора Станкова

 

Anne Frank

Het Achterhuis

©1982, 1991, 2001 by The ANNE FRANK-Fonds, Basel, Switzerland

Printed with previously unpublished material

 

© Емилия Манолова, Храбър Будинов, превод

© Валентина Иванчева-Бояджиева, корица

© ИК „Пан“, 2003

 

Формат 16/56/84

Издателска къща „Пан“ ООД

Предпечат ЕТ „Катерина“

Печат „Балкан прес“ АД

ISBN: 954-657-464-3

История

  1. — Добавяне

Събота, 19 февруари 1944 г.

Мила Кити,

Пак е събота и това говори достатъчно красноречиво.

Сутринта беше спокойно. Помогнах малко горе, но с „него“ поговорих само бегло. В два и половина всички си бяха по стаите да четат или спят, а аз слязох долу в кабинета, натоварена с одеяло и други неща, и седнах на бюрото да чета или да пиша. Не след дълго нещо ми призля, захлупих глава и се почувствах крайно нещастна. О, защо „той“ не дойде да ме утеши? Беше вече четири часът, когато пак се качих горе. Отидох да взема картофи, като вътрешно отново се надявах да се срещнем, но докато съм била в банята, за да си оправя косата, той слязъл в склада при Швабата.

Изведнъж усетих, че сълзите ми отново бликват и забързах към тоалетната, като пътем успях да взема бързо джобно огледалце. Седях там, напълно облечена, сълзите ми оставяха тъмни петна по червената ми престилка и бях дълбоко нещастна.

Мислех си приблизително следното: „О, така никога няма да се доближа до Петер. Може би той въобще не ме харесва и няма нужда от доверен приятел. Сигурно си мисли за мене само между другото. Ще трябва да продължа сама, без близко приятелство, без Петер. Може би отново ще съм без надежда и утеха, нито ще има какво да очаквам. О, да можех само да склоня глава на рамото му и да не се чувствам така безкрайно сама и изоставена. Кой знае дали ме обича и дали не гледа със същата нежност и всички останали. А не си ли въобразявам, че е такъв към мене? О, Петер, да можеше да ме чуеш или видиш! Но пък истината, която може би ще ме разочарова, не бих могла да понеса.“

Малко по-късно усетих, че надеждата и очакването се връщат у мене, въпреки че вътрешно все още плачех.

Твоя Ане