Ане Франк
Задната къща (137) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Петък, 28 април 1944 г.

Мила Кити,

Изобщо не съм забравила съня си за Петер Весел (виж началото на януари). Когато мисля за това, и днес още усещам докосването на бузата му до моята, с това прекрасно чувство, което прави всичко да изглежда добро.

С Петер тук също имах това чувство веднъж, но никога така силно до… вчера, когато вечерта, както и друг път, седяхме на дивана прегърнати. Тогава обикновената Ане изведнъж изчезна и на нейно място се появи втората Ане, която не е дръзка и шеговита, а иска само да е мила и нежна.

Седях притиснала се до него и усещах как чувството се надига в мене — очите ми се напълниха със сълзи, една падна на гащеризона му, друга се търкулна покрай носа ми и също капна там. Дали той забеляза това? Никакво движение не го издаде. Дали усещаше същото като мене? Почти не говореше. Знаеше ли, че в Ане има две различни момичета? Все въпроси без отговори.

В осем и половина станах и изтичах до прозореца — винаги там се разделяме. Все още потръпвах, все още бях Ане номер две. Той се приближи, аз обгърнах с ръце врата му и го целунах по лявата буза; тъкмо исках да се обърна и към дясната, когато устата ми срещна неговата и устните ни се докоснаха. Замаяни, се притиснахме един към друг, още веднъж и още веднъж, сякаш нямаше да спрем никога! О!

Петер има нужда от нежност, за първи път в живота си той открива едно момиче, за първи път вижда, че и най-досадните момичета могат да имат душевност и сърце и да се променят, щом останат насаме с него. За пръв път той отдава някому приятелството си и себе си, защото никога досега не е имал приятел или приятелка. Сега се открихме един за друг. Защото аз също не го познавах, също никога не съм имала доверен приятел и ето какво се получи накрая.

И отново този въпрос, който не ми дава мира: „Това правилно ли е? Добре ли правя, като така бързо отстъпвам, като съм така необуздана, точно толкова необуздана и жадуваща ласки, колкото и Петер? Трябва ли като момиче да се държа така?“ Има само един отговор на това: „Аз копнея много… вече много отдавна, самотна съм, а сега намерих утеха!“

Сутрин се държим обикновено. Следобед също, с изключение на един-единствен път, но вечер копнежът от целия ден се събира в нас, щастието и блаженството от всички предишни пъти изплуват отново и мислим само един за друг. Всяка вечер след последната целувка ми се иска да избягам, да не го поглеждам повече в очите, да бягам далеч, далеч, в тъмното и да съм сама!

А какво срещам, когато се спусна по четиринадесетте стъпала? Ярка светлина, въпроси и смях. Трябва да работя и да не позволя да забележат нищо. Сърцето ми е още разнежено и не мога да преодолея веднага такъв шок като вчерашния. Нежната Ане не се появява често, затова и не може веднага да бъде прогонена. Петер ме развълнува по-дълбоко, откогато и да било в моя живот освен в моя сън! Петер ме грабна и разтърси душата ми. Не е ли съвсем естествено за всеки да иска да бъде на спокойствие, за да се възстанови след такова вълнение?

О, Петер, какво направи с мен? Какво искаш от мен? Докъде ще доведе всичко това? О, сега разбирам Ели, сега, когато преживявам това, сега разбирам нейното съмнение; ако бях голяма и той бе поискал да се ожени за мене, какво бих отговорила тогава?

Ане, бъди искрена! Ти не би могла да се ожениш за него, но и да го оставиш е също така трудно. Петер има недостатъчно силен характер, слаба воля, недостатъчно смелост и устойчивост. Той е още дете, не е душевно по-зрял от мене; търси само спокойствие и щастие.

Наистина ли съм едва четиринадесетгодишна? Наистина ли съм още глупава ученичка? Наистина ли съм така неопитна във всичко?

Имам повече опит от другите, преживяла съм нещо, което едва ли някой на моята възраст познава. Страхувам се от себе си, страхувам се, че в моя копнеж се отдавам прекалено бързо, а как ще бъде после с другите момчета? О, колко е трудно — все тази борба между сърцето и разума! Всичко трябва да бъде с времето си, но как да разбера със сигурност, че съм избрала подходящото време?