Ане Франк
Задната къща (28) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Събота, 7 ноември 1942 г.

Мила Кити,

Мама е страшно нервна и това за мене винаги е много опасно. Дали е случайно това, че татко и мама никога не се карат на Марго, а всичко винаги се изсипва върху мене? Снощи например: Марго четеше една книга, в която имаше прекрасни рисунки; тя стана и отиде горе, като остави книгата, за да продължи да я чете като се върне след малко. Аз точно нямах какво да правя, взех книгата и заразглеждах илюстрациите. Марго се върна, видя „своята“ книга в ръцете ми, намръщи се и поиска книгата обратно. Казах, че още съвсем малко ще я поразгледам. Марго се ядосваше все повече, а мама се намеси с думите: „Марго чете тази книга, върни й я.“ Татко влезе в стаята, дори не знаеше за какво става въпрос, видя, че Марго нещо е онеправдана, и се обърна ядосано към мен: „Бих искал да те видя какво ще правиш, ако Марго започне да разлиства твоя книга!“

Аз веднага отстъпих, оставих книгата и напуснах според тях обидено стаята. Не бях нито обидена, нито ядосана, само тъжна.

Татко не беше прав да отсъжда, без да знае как точно стоят нещата. Аз сама върнах книгата на Марго и щях много по-бързо да направя това, ако татко и мама не бяха се намесили, вземайки под закрила Марго, сякаш ставаше въпрос за най-голямата несправедливост.

Това, че мама застава на страната на Марго, е съвсем естествено: те двете винаги се защитават една друга. Аз така съм свикнала с това, че съм напълно безразлична към упреците на майка ми и раздразнителните настроения на Марго.

Аз ги обичам, защото все пак това са майка ми и Марго. При татко случаят е друг. Когато той предпочете Марго, одобрява постъпките й, хвали я или я гали, мен нещо ме яде отвътре, защото съм луда по татко. Той е пример за мен и не обичам никого в целия свят така, както него.

Той не съзнава, че се държи с Марго другояче, не както с мен. Марго е винаги най-умната, най-милата, най-красивата и най-добрата. Но и аз малко имам право да бъда приемана сериозно. Винаги съм била клоунът и непрокопсаникът в семейството, винаги е трябвало двойно да заплащам за всичко — веднъж по време на разпрата и още веднъж с отчаянието в душата ми след това. Сега вече едно повърхностно погалване не ме задоволява, нито пък така наречените „сериозни“ разговори. Аз искам от татко нещо, което той не е в състояние да ми даде.

Не завиждам на Марго, никога не съм го правила, не жадувам да имам нейния ум или красота, само бих искала да почувствам от страна на татко истинска обич, не само обич като на родител към детето му, а обич към Ане — към мен, такава каквато съм.

Вкопчвам се в татко, защото той е единственият, който поддържа у мен последните остатъци от семейно чувство. Татко не разбира, че ми се иска да говоря за мама, за да ми олекне на сърцето. Той не иска да разговаряме, избягва всичко, което е свързано с нейните грешки. А мама с всичките си недостатъци най-много ми тегне на душата. Не знам как да се въздържам, не мога да не забелязвам нейната небрежност, сарказма и суровостта й, а и не мога непрекъснато да приемам, че вината е винаги моя.

Във всичко аз съм точно обратното на нея и това, от само себе си се разбира, ни води до сблъсък. Аз не осъждам маминия характер, защото не бива да правя това, възприемам я само като моя майка. Но за мене мама не успява да бъде „истинската“ майка, аз трябва сама да съм си майка. Аз съм се откъснала от всички тях, сама карам своето корабче и ще видим по-късно къде ще достигна бряг. Всичко идва оттам, че съм си създала идеал каква да бъде една майка и жена и нищо от този идеал не намирам в тази, която трябва да наричам своя майка.

Аз все решавам да не забелязвам повече този неотговарящ на идеала образ на майка ми, искам да виждам само добрите й страни и това, което не намирам у нея, да търся у себе си. Но не успявам и още по-лошо е, че нито татко, нито мама съзнават, че не отговарят на очакванията ми и че ги осъждам за това. Дали някой родител някога е успял да задоволи напълно децата си?

Понякога си мисля, че съм поставена на изпитание сега, а и по-късно; аз може би трябва да стана добра без примери и без напътствия. Така после ще бъда най-силна. Кой друг освен мен ще чете по-късно тези писма? Кой друг ще ме утеши, ако не аз самата? Защото често се нуждая от утеха, често не съм достатъчно силна и в повечето случаи не оправдавам очакванията на другите. Зная това и се опитвам винаги и всеки ден отново и отново да се поправям.

Към мене се отнасят не по един и същ начин. Един ден Ане е така умна и може да знае всичко, на следващия ден пък чувам, че Ане е все още глупава овчица, не знае нищо и си въобразява, че кой знае какво е научила от книгите. Аз вече не съм бебе и галеното дете на мама, за да се смеят на всичко, което направя. Аз си имам собствени идеали, идеи и планове, но все не мога да ги изразя с думи. Ах, толкова много неща се надигат в мен, когато вечер съм сама или през деня, когато трябва да понасям тези хора, дошли ми до гуша, които все неправилно възприемат намеренията ми. Затова накрая отново се връщам към дневника си, това е моята начална и крайна точка, защото Кити е винаги търпелива и аз ще й обещая, че въпреки всичко ще бъда твърда, ще прокарвам своя собствен път и ще преглъщам сълзите си. Но така ми се иска по-бързо да видя резултатите от моите усилия или да бъда поощрена от някой, който ме обича!

Не ме осъждай, просто ме приеми като човек, на когото му е дошло до гуша.