Ане Франк
Задната къща (153) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Петък, 26 май 1944 г.

Най-после, най-после мога да седя тихо на масичката пред леко открехнатия прозорец и да пиша за всичко.

Чувствам се така нещастна, както не съм била от месеци насам: дори след влизането на крадците не бях така сломена. От една страна, случаят със зарзаватчията, еврейският въпрос, който се разисква обстойно в цялата къща, откриването на Втория фронт, което се бави, лошата храна, напрежението, потиснатото настроение, разочарованието ми от Петер и от друга страна, годежът на Ели, гости за Петдесетница, цветя, рожден ден на Кралер, торти и разкази за кабарета, филми и концерти. Тази разлика, тази огромна разлика, която съществува винаги — един ден се смеем на комичната страна на нашето положение на укриващи се, на другия ден (и това е по-често) се страхуваме и по лицата ни се четат уплаха, напрежение и отчаяние.

Мип и Кралер носят най-много от бремето на нашето укриване — Мип с труда си, който полага за нас, Кралер с огромната отговорност, която понякога така му натежава, че едва може да говори поради нервното напрежение и вълнението. Копхаюс и Ели също се грижат добре за нас, много добре дори, но могат понякога да забравят Задната къща — кога за няколко часа, кога за ден, може би за два. Те си имат свои грижи, Копхаюс със здравето. Ели с годежа, при който не всичко е розово. Наред с тези грижи те все пак си имат, своите излети, гостувания, своя живот на обикновени хора. За тях напрежението понякога изчезва, макар и за кратко време, за нас — никога. Две години вече ще стане, а колко ли още ще трябва да устояваме на този почти непоносим, постоянно растящ натиск?

Канализацията е запушена, не можем да пускаме течаща вода или ако се наложи, то съвсем по малко, не можем да ползваме тоалетната или трябва да носим четка, а мръсната вода събираме в голям съд. Днес можем да изкараме така, но какво ще правим, ако водопроводчикът не може да се справи сам? От градската канализационна служба няма да дойдат преди вторник.

Мип ни изпрати пита със стафиди, на която имаше надпис „Весела Петдесетница“. Звучи почти като подигравка, защото настроението ни и страхът не предразполагат към „веселие“. Залавянето на зарзаватчията уплаши всички ни, отляво и отдясно чуваш само: „Шшт, шшт!“, и сме по-тихи във всичко. Там полицията е нахлула внезапно в къщата, значи това може да се случи и при нас! Ако и ние някой ден… не, не трябва да го пиша, но днес не мога да отмина този въпрос, напротив, онзи някога преживян страх се надига в мен с ужасна сила.

Трябваше да сляза сама долу в тоалетната в осем часа вечерта, нямаше никой, всички бяха около радиото, исках да бъда смела, но беше трудно. Горе се чувствам на по-сигурно място, отколкото сама долу в голямата тиха къща; сама с тайнствените шумолящи звуци отгоре и с изсвирването на клаксоните на улицата. Ако не се махна бързо и не обмисля положението, започвам да треперя цялата.

Непрекъснато се питам дали не би било по-добре за всички ни, ако не бяхме се укрили, ако сега бяхме мъртви и не изживявахме това злощастие, най-вече защото излагаме на опасност нашите помагачи. Но и от тази мисъл бягаме всички, все още обичаме живота, не сме забравили гласа на природата, още се надяваме, уповаваме се на по-добро. Дано скоро нещо се случи, нека дори да е и стрелба, тя не може да ни смачка повече от това постоянно неспокойствие. Да дойде краят, дори и да е тежък, тогава поне ще знаем дали най-после ще победим, или ще загинем.