Ане Франк
Задната къща (51) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Петък, 2 април 1943 г.

Мила Кити,

Ах, Божичко, още едно ужасно нещо в списъка на греховете ми. Снощи лежах в леглото си и чаках да дойде татко, за да се помолим заедно и да ми каже „лека нощ“, когато влезе мама, седна до мен и много предпазливо попита:

— Ане, татко още не може да дойде, искаш ли аз да се помоля заедно с теб?

— Не, майко — отговорих аз.

Мама стана, поспря до леглото ми, след което бавно тръгна към вратата. Изведнъж се обърна и с разстроено лице каза:

— Не ти се сърдя, насила не може да се обича. Няколко сълзи се търкулнаха по лицето й, когато тя излезе.

Останах да лежа тихо и си мислех, че наистина постъпих много лошо, като я отблъснах така грубо. Но знаех също, че не можех да отговоря другояче. Не мога да съм лицемерна и да се моля заедно с нея против волята си. Просто не вървеше така. Съжалявах мама, страшно ми беше мъчно за нея, защото за първи път в живота си забелязах, че моята студенина я измъчва. Видях тъгата по лицето й, когато говореше, че обичта не става насила. Трудно е да се казва истината и все пак истина е, че тя самата ме отблъсна от себе си, че нейните нетактични забележки, грубите й шеги с неща, които според мен са неподходящи за подигравка, направиха всякаква обич от нейна страна неприемлива за мен. Както аз всеки път се свивам от тежките й думи, така и тя усети как сърцето й се свива, защото любовта между нас бе изчезнала.

Тя плакала до среднощ и не могла да заспи до сутринта. Татко не ме поглежда, а когато го прави, в очите му чета:

„Как можа да си толкова лоша, как смееш така да измъчваш майка си?“…

Те очакват, че ще се извиня, но това е нещо, за което не мога да искам извинение. Аз казах нещо, което е истина, и мама рано или късно трябва да го узнае. Изглеждам безразлична, а и наистина оставам равнодушна към сълзите на мама и погледа на татко, защото те двамата за първи път осъзнават нещо, което аз непрекъснато усещам. Мога само да съчувствам на мама, защото този път аз се държах с нея така, както тя с мене. В себе си реших: ще продължа да мълча, ще съм студена и в бъдеще пак няма да се плаша от истината, защото, колкото по-дълго я крием, толкова по-трудно ни е после да я чуем.