Ане Франк
Задната къща (128) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Вторник, 4 април 1944 г.

Мила Кити,

Дълго време не знаех за какво работя; краят на войната е така далече, недействителен, призрачен. Ако войната не свърши до септември, няма вече да ходя на училище. Защото не искам да съм изостанала с две години. Дните бяха изпълнени с Петер, с нищо друго освен с Петер, с мечти и мисли, докато в събота се натъжих ужасно, не, просто страшно. Едва сдържах сълзите си при Петер, след това се смях при семейство Ван Даан, докато пихме лимонада, бях оживена и възбудена, но щом останах сама, знаех, че трябва да се изплача. Така по нощница се свлякох на земята и най-напред се молих дълго и усърдно, след това заплаках, закрила с длани лицето си, на колене на голия под, свита цялата. Силно изхлипах, върнах се в стаята и преглътнах сълзите си, защото не исках да ме чуят отвътре. Започнах да си давам кураж, казвах си единствено: „Аз трябва, трябва, трябва…“ Цялата схваната от непривичното положение, в което плаках, се отпуснах отстрани на леглото и продължих да се боря с плача чак до десет и половина, когато си легнах. Беше ми попреминало!

А сега вече съвсем се успокоих. Аз трябва да работя, за да не остана глупава, за да напредвам, за да стана журналистка — защото това е, което искам. Зная, че мога да пиша, няколко разказчета са добри, описанията на Задната къща са хумористични, много неща от дневника ми говорят за това, но… дали наистина имам талант, ще се види по-нататък.

„Сънят на Ева“ е най-хубавата ми приказка и най-странното е, че не знам как се получи. Голяма част от „Животът на Кеди“ също е добра, но като цяло не струва.

Аз сама съм си най-строгият и най-добър съдник. Сама знам кое е добре и кое — зле написано. Този, който не пише, не знае колко е приятно да пишеш; по-рано много съжалявах, че не мога да рисувам, но сега съм извънредно щастлива, че мога да пиша. И ако нямам талант да пиша статии или книги, все пак винаги мога да пиша само за собствено удоволствие.

Искам да напредна, не мога да си представя, че трябва да живея като мама, госпожа Ван Даан и всички други жени, които си вършат работата и после биват забравени. Аз искам да имам и нещо друго освен мъжа и децата!

Искам да ме помнят и след смъртта ми! И затова съм благодарна на съдбата, че по рождение ми е дадена възможност да се развивам и да пиша, за да изразявам всичко, което е в мен.

Чрез писането се освобождавам от всичко, мъката ми изчезва, смелостта ми се възражда. Но въпросът е в това — ще мога ли някога да напиша нещо голямо, ще стана ли някога журналистка или писателка?

Надявам се да успея, о, толкова много се надявам на това, защото с писане мога да изразя всичко: своите мисли, идеали и фантазии.

Отдавна не съм работила върху „Животът на Кеди“, мислила съм вече и знам с подробности как ще продължа по-нататък, но не върви. Може би никога няма да го довърша и ще отиде в кошчето за боклук или в печката… Това е неприятна мисъл, но пък си казвам: „На четиринадесет години и с толкова малко опит още не можеш да пишеш философии.“

И така да продължавам с нов кураж — сигурно ще успея, защото това, което искам, е да пиша!