Ане Франк
Задната къща (58) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Вторник, 13 юли 1943 г.

Мила Кити,

Вчера с татково разрешение попитах Дюсел (наистина бях съвсем любезна) дали би имал нещо против да използвам масичката в нашата стая два пъти седмично от четири до пет и половина следобед. Аз седя там всеки ден от два и половина до четири часа, докато Дюсел спи, но в останалото време стаята заедно с масичката са забранена зона за мене. В нашата всекидневна следобед има доста хора и там не може да се работи, а и точно тогава баща ми има навик да заема бюрото и да работи.

Молбата ми следователно беше уместна и се налагаше само от чиста учтивост. А какво мислиш, че отговори високообразованият господин Дюсел? „Не.“ Чисто и просто: „Не!“ Ядосах се, че така ми отказва и попитах какви са причините за неговото „Не“. Но останах с пръст в устата. Чуй тирадата, която последва:

— И аз трябва да работя; ако не мога да правя това следобед, не ми остава въобще никакво друго време. Трябва да завърша научната си разработка, иначе не е имало смисъл да я започвам. Ти не работиш над нищо сериозно. Митологията — що за работа е това? Плетенето и четенето също не са работа. Масичката е моя и толкова.

Отговорът ми беше:

— Господин Дюсел, аз наистина работя сериозно; следобед не мога да се занимавам при другите, умолявам ви любезно още веднъж да помислите по моя въпрос!

С тези думи обидената Ане се обърна и се направи, че повече не забелязва високообразования доктор. Разтреперих се от яд, като си мислех колко груб бе Дюсел (наистина така беше), а колко любезна бях аз. Вечерта, когато успях да говоря с Пим насаме, казах му как е протекъл разговорът и обсъдихме какво трябва да правя по-нататък, защото не исках да отстъпвам, а предпочитах да уредя цялата работа без чужда помощ. Пим ми каза приблизително как трябва да подхвана въпроса, но ме предупреди да чакам по-добре до утре, защото сега съм прекалено възбудена. Не се вслушах в този съвет и след миенето на чиниите пресрещнах Дюсел. Пим беше в стаята и това ми даваше по-голяма увереност. Започнах:

— Господин Дюсел, мисля, че не смятате за необходимо да разисквате още веднъж въпроса с мен, но ви моля все пак да направите това.

С най-милата си усмивка Дюсел каза:

— Аз винаги и по всяко време съм готов да разговарям по този междувременно приключен въпрос.

Тогава аз продължих, постоянно прекъсвана от Дюсел.

— В началото, когато дойдохте, се уговорихме, че тази стая ще бъде на двама ни; ако се дели справедливо, вие трябва да ползвате стаята сутрин, а аз целия следобед! Но чак толкова не искам и ми се струва, че два следобеда седмично е все пак справедливо.

Тук Дюсел скочи като ужилен:

— За право тук въобще не можеш да говориш! А аз къде да отида? Ще помоля господин Ван Даан да прегради едно ъгълче на тавана и ще се преместя там, защото никъде не мога спокойно да работя. С тебе човек винаги се забърква в разправии. Ако със същата молба при мене беше дошла сестра ти Марго, която има повече основание за такова искане, нямаше и да помисля да й откажа, но…

И тук отново последваха приказките за митологията и за плетенето и Ане отново беше засегната. Но не се издаде и остави Дюсел да се доизкаже:

— Ами да, с тебе въобще не може да се разговаря. Ти си безподобен егоист; само гледаш да постигнеш това, което си намислила, а другите хора са без значение. Такова дете не съм срещал. Но в края на краищата ще бъда принуден да ти угодя, защото после ще се говори, че Ане Франк е скъсана на изпита, защото господин Дюсел не й отстъпил масичката.

Той все говореше и говореше, докато накрая думите се лееха в такъв поток, че аз едва го разбирах. В един миг си помислих: „Ще го фрасна право през устата, та да се залепи за стената с неговите лъжи.“ След това си казах: „Успокой се, този тип не заслужава да му се ядосваш!“

Най-после господинът изля докрай гнева си и напусна стаята с джобове, натъпкани с храна, и лице, по което се четеше и яд, и тържествуване. Отидох бързо при татко и му разказах това, което той не беше чул от разговора. Пим реши още същата вечер да говори с Дюсел; така и стана. Говориха повече от половин час. Разговорът протекъл приблизително така: най-напред разисквали дали Ане трябва да използва масичката, „да“ или „не“. Татко казал, че те двамата вече били дискутирали по тази тема, но тогава той зачел, така да се каже, правото на господин Дюсел, за да не ощетява възрастния за сметка на младия човек. Но още тогава татко не смятал, че решението е справедливо. Дюсел заявил, че аз нямам право да говоря за него, сякаш той е натрапник и е сложил ръка на всичко. Татко му възразил, тъй като сам бил чул, че нищо подобно не съм споменавала. Така продължило: баща ми защитавал моя „егоизъм“ и моите „празни“ работи, а Дюсел постоянно мрънкал в отговор.

Най-накрая Дюсел все пак трябвало да отстъпи и аз получих възможност два следобеда седмично да работя до пет часа. Дюсел увеси нос, два дни не ми говори и настояваше от пет до пет и половина все пак да сяда на масичката… Истинска детинщина.

Човек, който е вече на петдесет и четири години и е настойчиво педантичен и дребнав в навиците си, е такъв по природа и никога няма да се промени.