Ане Франк
Задната къща (142) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Неделя, сутринта, 7 май 1944 г.

Мила Кити,

Татко и аз имахме дълъг разговор вчера следобед; аз страшно много плаках, а и той с мене. Знаеш ли какво ми каза той, Кити? „Получавал съм много писма в живота си, но това е най-грозното. Ти, Ане, която си обсипана с толкова любов от нас, твоите родители, които сме винаги готови да ти помогнем, винаги сме те защитавали, ти говориш, че не чувстваш никаква отговорност пред нас? Била си пренебрегната и изоставена. Не, Ане, ти бе много несправедлива към нас! Може би не си мислила точно така, но го беше написала, не, Ане, такъв упрек не сме заслужили!“

О, направих ужасна грешка, това е най-лошото нещо, което съм сторила в живота си. Исках само да се перча със своя плач и със сълзите си, исках да накарам татко да ме смята за голяма и да ме уважава. Наистина бях много нещастна, но да обвинявам по такъв начин добрия Пим, който е правил и все още прави всичко за мен, това е повече от подло.

Много хубаво стана, че бях смъкната от недостижимите висини, на които се бях въздигнала, добре, че гордостта ми бе малко накърнена, защото си бях въобразила прекалено много за себе си. Но това, което госпожица Ане върши, невинаги е правилно! Да причиниш такава мъка на човека, когото твърдиш, че обичаш, и то да го нараниш нарочно — това е долно, много долно!

Най-много се срамувам от начина, по който татко ми прости — каза, че ще хвърли писмото в печката, и сега е толкова мил към мен, сякаш той е сбъркал нещо. Не, Ане, ти трябва още много да се учиш, започни най-напред да превъзпитаваш себе си, преди да гледаш отвисоко другите и да ги обвиняваш!

Изпитах много мъка, но нима не е така с всеки на моята възраст? Понякога това беше и поза, но тогава не го осъзнавах, чувствах се самотна, но почти никога не съм била отчаяна! Трябва да се срамувам дълбоко и наистина се срамувам.

Това, което е направено, не може да се поправи, но в бъдеще може да се избегне. Искам да започна отначало и не може да ми е трудно, защото сега имам Петер. С негова подкрепа ще мога!

Вече не съм сама, той ме, обича и аз го обичам. Имам своите книги, моите разкази, дневника, не съм толкова грозна, нито пък съвсем глупава, имам весел нрав и искам да имам и добър характер!

Да, Ане, ти много добре усети, че писмото ти бе прекалено силно и несправедливо, а дори се гордееше с него! Трябва отново да взема пример от татко и ще стана по-добра.