Стивън Канел
Храна за акули (72)

70. Ответни ходове

Ред Декър беше при шефа на инженерите в Ю Би Си, когато Уолас Литман се обади и му каза да отиде в един офис в централен Манхатън. Декър взе една от малките преносими глобални позиционни системи и голямата електронна сателитна карта на Ню Йорк, която с точност до сантиметри показваше географската ширина и дължина. Сложи я в куфарче. Картата беше изработена от „Лоджак“ — алармена система за автомобили, с която можеше да се определи местоположението на откраднатите коли чрез радиосигнал.

Ред намери офиса в строената в началото на века сграда, украсена с колони и изпражнения на гълъби. Офисът се намираше на третия етаж и на остъклената врата пишеше: „Димарко и син, товарни превози“. Казаха му да бъде там в пет часа и той отиде навреме. Натисна дръжката. Вратата беше отключена и той бавно влезе в малката стая.

— Всичко е наред. Чакам те.

Ред се обърна рязко и видя Пулакарпо ди Пауло, който се бе изтегнал на един въртящ се стол. На къдравата му чернокоса глава имаше слушалки на уокмен „Сони“. Италианецът се усмихна широко и оголи белите си зъби.

— От телевизията ли си?

— Да. От Ю Би Си. Тук съм, за да помогна да намерите откраднатата апаратура — отговори Декър, демонстрирайки пълното си невежество по отношение на истинската мисия.

Пулакарпо махна слушалките и стана.

— Всички са долу.

Декър го последва. Минаха по коридора и се качиха в клатещия се асансьор, който стенеше като стара проститутка, докато дрънчеше и се спускаше към подземния гараж.

Един син микробус спря и Ред беше поканен да се качи в плюшения му сив интериор. Озова се пред четирите лица, с които Уолас Литман се бе срещнал сутринта. Двамата на задната седалка му направиха място да седне между тях. Всички бяха смугли, с подпухнали клепачи и тъмни сенки около очите.

— Това са моите братовчеди.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Декър.

Мъжете не отговориха.

— Те не говорят английски. Аз съм го учил в училище — обясни Пулакарпо.

Излязоха от подземния гараж и потеглиха в студения нюйоркски здрач. Слънцето залязваше, когато се стрелнаха из града.

Синият микробус измина четири пресечки на изток и спря пред една шейсететажна сграда от бетон и огледално стъкло. Тя беше собственост на фамилията Ало. Джоузеф обичаше да кръщава недвижимите си имоти с американски имена, но всички в Ню Йорк я наричаха „Макаронения палат“, защото в небостъргача се помещаваха корумпирани профсъюзи и служещи за фасада на мафията фирми.

Пулакарпо и братовчедите му придружиха Ред до асансьора. Качиха се на последния етаж с такава скорост, че ушите му започнаха да пукат. Поведоха го към едно стълбище и накрая Декър се озова на покрива.

В средата имаше летище за хеликоптери и един „Бел Джет Рейнджър“, боядисан в сиво и червено. На платформата под мъгливия дъжд стояха шестима мъже, но погледът на Ред бе привлечен от един нисък човек с овално лице и мазна коса, който пристъпи напред.

— Носиш ли апаратурата? — попита Мики Ало, без да се представи.

— Тук е.

Ред извади малкия приемник на глобалната позиционна система от джоба си и отвори куфарчето с електронната карта.

— Това ли е? — изненада се Мики от малките размери на приемника.

— Да, сър.

Декър изпитваше странно чувство към ниския дебел мъж. Нещо му подсказваше да се държи почтително с него.

— Шибана работа. Мислех, че е нещо грамадно.

— Не, сър, всичко е миниатюризирано.

— Как се казваш?

— Ръс Декър. Но ми викат Ред.

— Добре. Разположи се където искаш. Тук е добре, нали?

— Страхотно е. Хубаво място, няма смущения. Ще мога да приемам, ако изпратят сигнал.

В същия миг Ред забеляза няколко автоматични оръжия на задната седалка на хеликоптера. Някакъв инстинкт за оцеляване му нашепна да си затваря устата, да си свърши работата и да се прибира вкъщи.

— Хей, искаш ли да хапнеш нещо? — попита Мики.

— Не, сър.

— Никадома, дай му един хамбургер.

Един висок широкоплещест мъж тикна в ръцете на Ред голям сандвич.

— Благодаря — каза Декър и го взе, макар че не го искаше.

Той настрои глобалната позиционна система и се зачуди какво общо би могъл да има Уолас Литман с тази шайка главорези.

 

 

Намериха един голям чук в шкафа за инструменти под работния тезгях и Райън го вдигна. Тежеше около пет килограма.

— Какво ще правиш? — попита Лусинда.

— Не знам, но трябва да следваме разписанието. Ще повредим генераторите, после ще изключим основното захранване и ще се опитаме да счупим дръжките.

И двамата знаеха, че ако хората от охраната слязат в мазето и дръжките са още на местата си, служителите просто ще ги бутнат и ще изключат от ефир предаването на Коул. Десетметровата чиния с обхват С на покрива беше по-мощна от техниката в подвижната телевизионна станция и можеше да прекъсне емисията им. Трябваше по някакъв начин да счупят дръжките. Лусинда съзря два пожарогасителя, които бяха окачени до вратата.

— Може първо да ги охладим. Така металът ще стане по-чуплив — предложи тя.

— Струва си да опитаме.

Райън погледна единия от генераторите. Въздушният стартер беше кацнал на върха му като гигантско праисторическо насекомо. Стартерът щеше да вкара струя въздух в мотора и да го включи. Джон им беше казал, че ако блокират всмукателното отвърстие, могат да спрат процеса.

Райън се качи до генератора и погледна всмукателното отвърстие. То беше шейсет на трийсет сантиметра.

— Дай ми едното одеяло — каза той.

Лусинда му го подаде и той го напъха в отвърстието.

— Вземи пожарогасителя.

Райън погледна часовника си. Времето им изтичаше. Телевизионната мрежа щеше да влезе в четирийсет и пет секундното ниво „черно“ в изображението след по-малко от две минути.

Той запуши и другото отвърстие и слезе, а Лусинда запали фенерите и ги насочи към токопрекъсвачите в ярко осветеното помещение.

— Трийсет секунди — с напрегнат глас каза Райън. — Да охладим дръжките.

Лусинда започна да пръска студения въглероден двуокис от пожарогасителя върху дръжките на токопрекъсвачите. Образуваха се ледени кристали.

 

 

Стив Израел излезе от кабинета си в „Елипсата“, за да провери как върви предаването.

Зад бюрото на водещия седеше Дейл. Екипът се готвеше да влезе в четирийсет и пет секундното ниво „черно“ в изображението. Операторите нагласяха камерите.

Рик Рошар се настани на директорския стол в контролната апаратна и гласът му прогърмя по микрофона.

— Дейл, влизаме в ниво „черно“ след петнайсет секунди. Ще излезем след около минута. Всички да бъдат готови.

Екипът гледаше как стенният часовник отброява секундите.

— В ниво „черно“ сме — каза директорът. — Излизаме след четирийсет и пет секунди…

В същия миг електричеството навсякъде угасна.

— Какво става? — попита Рошар, а Стив Израел грабна включения към компютъра телефон — единственото нещо в „Елипсата“, което още работеше.

— Дайте ми инженерния отдел — изкрещя той.

Операторът седеше на тъмно на третия етаж на Черната кула.

— Знаете ли вътрешния им номер, сър? Нищо не виждам.

Телефоните замлъкнаха, когато Райън разби четвъртия токопрекъсвач в мазето.

И тогава Стив Израел произнесе въобразимо най-неприятните думи за една телевизионна мрежа.

— Загубихме сигнала. Не сме в ефир.

 

 

Когато счупиха и последния токопрекъсвач, Райън и Лусинда чуха как всмукателните отвърстия се опитват да включат генераторите. И двата се завъртяха веднъж и после утихнаха. Одеялата бяха всмукани дълбоко навътре.

Райън продължаваше да удря изстудената дръжка на лоста. Лусинда се оказа права — ледената струя втвърди метала и първата дръжка се отчупи с третия или четвъртия удар с чука. Изхвърча и издрънча върху отсрещната стена.

Райън затвори очи, за да увеличи усилията си, докато замахваше с тежкия чук. Лусинда стоеше от дясната му страна и пръскаше въглероден двуокис от пожарогасителя в основата на стоманените лостове.

— Какво става там? — извика мъжки глас.

Те се обърнаха, но не видяха никого.

— От инженерната сме — отговори Райън. — Опитваме се да отстраним повредата.

— Не мърдайте. Аз съм от охраната. Хвърли онова нещо.

Райън и Лусинда бяха неясно осветени от фенерите и не виждаха мъжа от охраната, който стоеше на тъмния вход.

— Имам пистолет. Хвърлете инструментите.

Райън нямаше намерение да изпълни заповедта. Пазачът можеше да обърне хода на събитията. А вече бяха отишли твърде далеч. Той не беше убеден, че човекът има пистолет, затова продължи да удря с чука. Втората дръжка се счупи и излетя някъде из помещението. Пазачът стреля. Звукът прозвуча оглушително в затвореното бетонно пространство. Куршумът се заби в стената близо до главата на Райън, откърти едно парче и пръсна прах в очите му. Зрението му се замъгли за миг. Лусинда обърна пожарогасителя по посока на изстрела и изпълни входа с леденостуден въглероден двуокис.

 

 

Коул чакаше в камиона. Ю Би Си беше изключена от ефир, но местните станции не знаеха това, защото имаха още десет секунди, преди мрежата да поеме отново сигнала и да излезе от ниво „черно“. Джон вече беше проверил полярността, за да се увери, че са свързани устойчиво с препредавателите на Източното и Западното крайбрежие.

— Добре — каза той. — След десет секунди излизаме от ниво „черно“.

После натисна трансмисионния бутон и изпрати сигнала към „Птицата“. Започна да брои и пусна музика, а Коул се наведе към микрофона.

— Специален репортаж на Ю Би Си — сериозно каза той и образът му изпълни екрана.

Гледаше в камерата с професионално спокойствие. Историята се разпръскваше над Съединените щати от „Галактика 4“.

— Правителствата са уязвими — важно започна той. — Те съществуват по прищевките и страстите на техните народи. Властта наистина е главозамайващ парфюм, ето защо не е изненадващо, че през нашето десетилетие видяхме как редица правителства станаха жертва на политически бунтове и интриги. Обикновено такива преврати се извършват в страните от Третия свят. Ето защо е двойно по-изумително, че в момента се прави опит за подобен преврат тук, в нашата родина Съединените американски щати. Сега ще ви покажем доказателства, че кандидат-президентът на Демократическата партия Хейз Ричардс е сключил сделка с мафиотския бос Майкъл Ало от Ню Джърси. Целта на сътрудничеството им е да вкарат Хейз Ричардс в Белия дом. Ще чуете записи на телефонни разговори и ще видите филм, който свързва тези двама мъже с покойния финансов шеф на мафията Майър Лански. Нещо повече, ние ще докажем, че престъпната фамилия Ало, посредством Майър Лански, е финансирала купуването и контрола върху Юнайтед Бродкастинг Къмпани на Уолас Литман. Тези хора са използвали мощната електронна комуникационна система, за да манипулират, контролират и напишат сценарий на събитията в хода на първичните избори… Да повлияят на общественото мнение, за да си присвоят националните избори за президент на Съединените щати.

 

 

На покрива на „Макаронения палат“ глобалната позиционна система на Декър изписа координатите на сигнала.

— Пригответе хеликоптера — изрева Мики.

Пилотът завъртя перките.

Ред проследи с пръст географската ширина и дължина на електронната карта и заяви:

— Трябва да има някаква грешка.

— Защо? Какво има? — изкрещя Мики.

— Това е нашата чиния. Точно тук — отговори Ред и посочи мястото на картата, където се намираше паркингът на Ю Би Си. — Това е собственият ни сигнал.

Мики го погледна, опитвайки се да разбере какво иска да каже инженерът.

— Какви ги говориш?

Декър се отдалечи от хеликоптера, отново провери показанията на глобалната позиционна система и поклати глава.

— Невероятно — каза той.

— Кое?

Мики губеше търпение.

— Голямата чиния на Ю Би Си предава на обхват С, а този приемник е само за излъчвания в обхват K-U, така че не може да е нашият сигнал. И все пак, идва от същото място. Как е възможно това?

— Те са на шибания покрив с откраднатата чиния, тъпако!

Мики се обърна, хукна към хеликоптера и скочи вътре.

Мъжете грабнаха автоматичните оръжия и започнаха да ги зареждат. „Бел Джет Рейнджър“ излетя и се наклони надясно. После се отправи към Ю Би Си и към последния сблъсък.