Стивън Канел
Храна за акули (63)

61. На оня свят

На масата за кафе в приемната на Миша имаше албуми. Лусинда ги разглеждаше, а Каз, Коул и Райън търсеха изчезналото съдържание на куфара. Имаше множество снимки на внуците. Някой, вероятно Миша, бе написал датата и обяснителни бележки под всяка.

Фотографиите бяха прилежно подредени по години. Лусинда прелисти на 1971. На мястото на месец март имаше снимки, които показваха Гавриел Бах гол до кръста, ухилен пред фотоапарата, а на други той изливаше бетон върху площадката в началото на алеята за коли. Отдолу пишеше: „Гавриел гради «криви» колони след процеса на Лански“. Лусинда взе албума и влезе във всекидневната. Мъжете се движеха из къщата, като отваряха и затваряха чекмеджета.

— Бихте ли дошли тук за минутка? — извика тя.

Райън влезе пръв.

— Какво има?

— Може би попаднах на нещо — отговори Лусинда.

След няколко секунди всички се събраха във всекидневната. Лусинда им показа снимките.

— Правени са веднага след процеса.

Те се наведоха над албума.

Каз отиде да вземе празния метален куфар от килера, където го беше оставил Райън. Сложи го на масата за кафе, отвори го и започна внимателно да го оглежда отвътре.

— Какво правиш? — попита Райън.

— Ако е извадил записите и ги е скрил под бетона в площадката, може би в куфара ще има следи от цимента.

Каз близна пръста си и го долепи на няколко места в куфара, където имаше бял прах. Сетне го показа на другите.

— Ето, като този…

Всички се усмихнаха на Лусинда.

— Адски хитро, мила — рече Каз и тя се изчерви.

Коул бе видял някакви инструменти в гаража и двамата с Каз отидоха да ги вземат. Райън чакаше на прага на отворената врата. С крайчеца на окото си съзря някакво движение. Обърна се точно навреме, за да види един мъж в бяла риза и сиво-кафяв къс панталон, който тичаше по алеята за коли. Каз и Коул се появиха с чук и щанга.

— Току-що видях един човек. Бягаше по алеята.

— Как изглеждаше? Онзи едрият ли беше? — попита Каз.

— Не можах да го видя добре. Беше слаб… облечен в бяла риза и къс панталон.

— Да отидем да проверим — предложи Коул.

— Не — тихо възрази Каз. — Винаги допускайте най-лошото. Така няма да ви изненадат. Да предположим, че ни следят още от Ерусалим. Ако отидем да проверим, те ще разберат, че сме ти видели и ще загубим малкото си преимущество. Чакайте малко.

Той се приближи до таксито и започна внимателно да го оглежда. На прашната хромирана предна броня Соломон видя отпечатък от пръсти. Легна по гръб и се вмъкна под колата. Към резервоара за бензин беше прикрепен около един килограм пластичен експлозив, свързан с детонатор. Каз протегна ръка и извади детонатора. После откачи от колана си пейджъра, който представляваше сложна сателитна комуникационна система, използвана от федералните власти. Соломон го бе откраднал, когато го уволниха и прилежно сменяше батерията на всеки две седмици. Пейджърът така и не звънеше, но Каз беше готов, в случай че го потърсят. Знаеше, че е глупаво, но се чувстваше добре с него. Махна капака на устройството, изтръгна жицата от детонатора и я уви около батерията. Пъхна пейджъра и жицата в пластичния експлозив, сложи детонатора в джоба на панталона си и се измъкна навън.

— Намери ли нещо? — попита Коул.

— Не. Хайде да разкопаем площадката.

Взеха картечните пистолети „Узи“, огледаха алеята за коли и се заловиха за работа.

Лека-полека пробиха достатъчно голяма дупка, за да бръкнат вътре. Райън протегна ръка и напипа някаква чанта, но не можа да я измъкне.

— Вътре има нещо — каза той. — Разширете отвора.

Най-сетне Райън извади един голям брезентов сак.

Останалите го възнаградиха с леки усмивки.

— Да влезем вътре — предложи Каз, който непрекъснато се озърташе.

 

 

Дори с помощта на бинокъла Призрака виждаше само предната врата през фикусите в западната част на двора. Вече бе решил, че най-добрият начин да премахне и четиримата е, като взриви таксито. Погледна Йоси Рот и Акмад Джарар и каза:

— Ще се промъкна до къщата и ще проверя дали ще можем да стреляме със снайпер през прозорците. Това ще ги накара да излязат. Йоси, щом таксито тръгне, взриви го. После трябва да изчезнем оттук за секунди.

Призрака се приближи до мицубишито, отвори багажника и извади един синкав стоманен пистолет „Чартър Армс Експлорър-II“, двайсет и втори калибър. Намираше го за грозен колкото стария „Маузер“, който имаше дръжка като на метла, но с „Експлорър-II“ се боравеше удивително лесно. Призрака го харесваше, защото заглушителят не променяше посоката на куршумите. Сложи двайсетсантиметровия заглушител, взе една пачка, пълна с куршуми дум-дум и я пъхна в пистолета. Сетне прикрепи оптическия прицел. Обърна бейзболната си шапка с козирката назад, прескочи стената и тръгна към къщата.

 

 

Тримата разглеждаха съдържанието на чантата, а Каз наблюдаваше двора през прозореца. Големите тежки аудиоленти бяха навити на петнайсетсантиметрови ролки. Коул си спомни старомодните магнетофони от 70-те. Имаше и един шестнайсетмилиметров филм. Ролките не бяха надписани. Коул вдигна една от лентите към светлината, за да се опита да види какво има на нея, с надеждата, че е нещо важно.

— Ще се почувствам пълен глупак, ако на тези ленти е заснет рожденият ден на някое хлапе — каза той и се приближи до прозореца, за да вижда по-добре.

В същия миг Каз забеляза някакво движение край басейна. После видя Призрака, който се появи откъм ниската стена със смъртоносен на вид пистолет с оптически мерник в ръката. От дулото излезе пламък.

— Не! — извика Каз, хвърли се върху Коул и го повали на пода.

Двамата се строполиха сред дъжд от стъкла.

Райън прескочи канапето и падна на болния си крак. Претърколи се през рамо, но успя да се изправи. Дръпна пердето и закри полезрението на Призрака.

Коул стана с озадачена физиономия. Беше опръскан с кръв. Огледа се зашеметен и постепенно осъзна, че кръвта не е от него.

Каз лежеше на пода с изпружени крака. От една огромна дупка в гърдите му бликаше кръв. Куршумът дум-дум го беше уцелил в гърба и се бе разпръснал в тялото. Частиците бяха проникнали в белите му дробове и бяха излезли, образувайки тринайсетсантиметров отвор точно под ключицата. От раната струеше на талази гъста артериална кръв, която изцеждаше живота на Соломон. Райън извади пушката „Дезърт Ийгъл“, довлече се до прозореца и надникна през пердето. Навън нямаше никой.

— Донеси хавлия — извика Коул и Лусинда хукна към банята.

Докато се връщаше при останалите, през прозореца на коридора тя видя човека на име Джери Парадайз, който тичаше по алеята за коли. Лусинда се втурна в тъмната всекидневна и бутна хавлиите в ръцете на Коул.

— Видях го да бяга по алеята! Онзи тип… Джери Парадайз!

— Тека като пробита мексиканска лодка, а? — Каз едва изговаряше думите.

— Защо го направи? — непрекъснато повтаряше Коул.

— Няма да ме бъде. Отивам на оня свят.

— Глупости — отчаяно рече Коул.

— Вкарайте таксито в гаража и ме качете… Ще ги прегазя… Ще ви дам възможност да избягате…

Каз говореше през стиснати зъби.

— Не. Ще дойдеш с нас — възрази Лусинда.

— Умирам — бавно изрече Соломон. — Мога да направя само едно…

Коул бе служил във флотата и моралът не му позволяваше да остави ранен воин на бойното поле, в ръцете на противника.

Каз отгатна мислите на Коул, затова извади деветмилиметровия си „Берета“ и го насочи към него.

— Докарай таксито.

Соломон знаеше, че имат само една възможност да спечелят играта, но времето му изтичаше. Усещаше, че силите го напускат.

— Направи го — настоя той и дръпна ударника.

Райън погледна умиращия бивш федерален агент и нещо заседна в гърлото му. Не можеше да го остави така, но съзнаваше, че е безсилен да спаси живота му. Единственото, което можеше да направи, беше да изпълни последното му желание.

— Аз ще го докарам — каза Райън.

— А болния ти крак?

— Достатъчно съм бърз.

Ключовете бяха на таблото на таксито. Райън отвори предната врата на къщата и пробяга краткото разстояние до колата. Кракът му пулсираше, но можеше да стъпва на него. Скочи в таксито, включи двигателя, даде на заден ход и го вкара в гаража.

През бинокъла Призрака видя, че вратата на гаража се затваря и повика Акмад и Йоси.

— Скоро ще излязат. Бъдете готови.

Йоси взе радиодетонатора и зачака.

Райън и Коул качиха Каз на предната седалка, зад волана. Соломон беше ужасно блед. Закашля се и кръвта обагри хавлията, която бяха сложили на раната му.

— Премести се. Идвам с теб — каза Райън.

— Слушай, по дяволите. Намерихме онова, за което дойдохме. Свършено е с плана на Мики — едва доловимо прошепна Каз и гордо добави: — Това е за родината.

Можеха да му отнемат значката и работата, но не можеха да го променят. Той искаше само доброто да възтържествува над злото.

— Хайде да го направим.

Каз впери поглед напред и се облегна на вратата, а Коул включи двигателя. После, докато таксито бавно излизаше от гаража, Соломон погледна Лусинда и дрезгаво каза:

— Дай ми клетъчния си телефон.

В гласа му вече се долавяше шепотът на смъртта. Белите му дробове се изпълваха с кръв.

Тя му даде телефона и той набра кода на местността и номера на пейджъра си, който беше пъхнат в пластичния експлозив под него.

— Това е номерът на сестра ми. Кажи й, че я обичам — рече Каз.

Върна телефона на Лусинда, притвори очи и настъпи газта. Мина през вратата на гаража и я направи на трески.

Лусинда чу как клетъчният телефон набра номера. Тя го държеше глуповато пред себе си и гледаше таксито, което се засилваше по алеята. Чу няколко изщраквания, а после съскане по линията.

Сигналът се стрелна към трансатлантическия кабел със скоростта на светлината.

Каз шофираше със замъглен поглед. Главата му беше замаяна, а ръцете — сковани и по-леки от въздуха.

Телефонното обаждане стигна до Денвър и беше препратено към Лас Вегас, където влезе в регионалния обмен на ФБР, а после бе насочено към геосинхронния сателит „Телстар“, който предаваше на всички федерални агенти, работещи в северното полукълбо.

Каз видя тримата мъже, които стояха до мицубишито, паркирано в края на алеята за коли. Йоси насочи радиодетонатора към таксито и натисна бутона. Нищо не се случи.

Сателитът „Телстар“ изпрати десетволтовото си послание към пейджъра на Каз, точно когато таксито прескочи ниския бордюр на алеята и се понесе през храстите към мицубишито. Тримата мъже се хвърлиха към колата, а Соломон натисна газта. Блъсна се в мицубишито и го изправи на две колела. Призрака вдигна „Експлорър-II“ и изстреля поток от двайсет и два милиметрови патрони с жълти обвивки в лицето на Каз, като превърна главата му в червена мъгла.

— Мамка ти — изпсува Призрака.

Сърцето му туптеше като обезумяло. Чудеше се какво да направи.

Някой друг вече бе взел решението вместо него. Пейджърът на Каз иззвъня.

Трусът се усети чак на пристанището в Яфа. „С-4“ се взриви и горящите отломки от двете коли полетяха на стотици метри във въздуха. По-късно някои от тях бяха намерени на четиристотин метра от мястото на експлозията… Но никой не намери останките на Призрака и съдружниците му. Нито на Соломон Лийланд Казоровски. Той изчезна от лицето на земята. Каз седеше в един претъпкан бар на оня свят и усмихвайки се, пиеше първата си чаша „Джак Даниелс“ от десет години насам.