Стивън Канел
Храна за акули (66)

64. Бягство

Ако бяха кацнали на летище „Кенеди“ в Ню Йорк, всичко щеше да свърши много бързо, но в Ню Джърси митничарите бяха само двама възрастни мъже, които чакаха пенсиониране. От няколко часа не бяха влизали в помещението с факса, за да погледнат последните съобщения. Пиеха кафе. Прегледаха паспортите, зададоха няколко рутинни въпроса и сложиха печати на формулярите. След десет минути четиримата бяха в едно такси на път за Трентън.

Спряха пред „Дейз Ин“ и Коул влезе, за да провери дали има свободни места. Големият телевизор във фоайето предаваше новините на Си Ен Ен. Коул се приближи до администрацията и каза на служителя, че иска две стаи, когато чу името си.

Обърна се и видя на екрана една стара своя снимка. Беше небръснат и приличаше на убиец.

Служителят се опита да не покаже шока си от факта, че човекът, когото нарекоха „отявлен терорист“, стои пред него.

— Предполага се, че мистър Харис, безработният телевизионен продуцент Райън Болт и сестрата на краля на подземния свят в Ню Джърси Майкъл Ало са замесени в заговор за убийството на кандидат-президента Хейз Ричардс — продължи говорителят Улф Блицър.

— Копеле — рече Коул и изскочи от хотела.

Метна се в таксито и каза на шофьора да ги закара в Трентън. Излязоха от паркинга и поеха по шосето. Райън и Лусинда се опитаха да възразят, но Коул хвана младата жена за ръката и й направи знак да мълчи. Наоми беше отразявала достатъчно опасни истории и знаеше, че е по-добре да си затваря устата и да се прави на ударена. След няколко километра се разминаха с две полицейски коли, които бяха пуснали червените светлини и сирените.

Когато най-после стигнаха до предградията на Трентън, часът беше единайсет вечерта. Коул посочи една автобусна спирка и рече:

— Спри тук. Ще вземем автобуса до Вирджиния.

Слязоха и извадиха куфарите си от багажника, а Райън плати на шофьора.

— Автобус до Вирджиния? Какво става? — попита той, след като таксито се отдалечи.

— Показаха ни по новините… Без Наоми, но всички останали. Казаха, че се опитваме да убием Хейз Ричардс.

— Какво? — изуми се Райън.

— Да. ФБР ни търси… Обявени сме за общонационално издирване. Администраторът в хотела отвори такава уста, че преброих пломбите му. Предположих, че е по-добре да се махаме оттам.

— Какво ще правим сега? — попита Лусинда.

— Шофьорът на таксито ще каже на ченгетата, че сме тръгнали за Вирджиния. На тази улица има хотел. Наоми ще ни вземе стаи… Гледай да имат телевизори. И ще разберем колко е лошо положението.

Хотелът представляваше дървена четириетажна рибарска хижа и се казваше „Рибарят“. Наоми взе един апартамент, като използва фалшиво име, после слезе по задното стълбище и им отвори страничната врата.

След десет минути четиримата вече гледаха цялата ужасяваща история по Си Ен Ен. Положението беше много по-лошо, отколкото очакваха.

— От няколко месеца Райън Болт се държеше много безразсъдно — каза Марти Ланиер от студиото на Ен Би Си, където го интервюираше един известен кореспондент на Си Ен Ен. — Беше изпаднал в… ами, неудобно ми е да го кажа, но… в антисемитски настроения. Нападна ме в залата за прожекции и трябваше да извикат охраната да го отстрани.

На Райън му се стори, че съзря лека усмивка на сериозното лице на Марти. Кореспондентът на Си Ен Ен се обърна към камерата.

— Полицията в Лос Анджелис подозира, че може би има връзка между зачестяващите прояви на насилие в поведението на мистър Болт и убийството на бившата му секретарка. Елизабет Апългейт е била намерена в банята на апартамента си, където е била застреляна в главата с куршум дум-дум двайсет и втори калибър.

Райън наведе глава и закри лицето си с ръце. Когато вдигна чело, изражението му беше страдание. После влезе в банята.

Докато другите седяха смълчани, на екрана се появи говорителят Улф Блицър.

— От митницата съобщиха, че тримата бегълци са пристигнали от Израел с частен самолет на агенция „Ройтер“. В момента полицията разпитва пилотите. Приземили са се на едно малко летище в Ню Джърси. На борда е била и Наоми Зур, фотограф от „Ройтер“.

— Добре дошла в нашия клуб — мрачно се усмихна Коул, когато на екрана показаха снимката на Наоми.

Блицър продължи да бърбори:

— Всичко това е свързано с вчерашната експлозия в Израел, която отне живота на бившия агент на ФБР Соломон Казоровски и трима неизвестни израелци. Извършва се проверка на хората, наели коли, за да се установи самоличността им. Тримата бегълци и Соломон Казоровски са посетили вдовицата на покойния прокурор на Израел Гавриел Бах и са я излъгали, че пишат статия за списание „Тайм“ и се нуждаят от архивите, които Бах явно е запазил. После отишли в къщата на мисис Бах и влезли с взлом. По-късно участвали в престрелка с тримата израелци. Източници от Министерство на правосъдието, близки до следствието, казват, че това е част от сериозен заговор за убийството на кандидат-президента на Демократическата партия Хейз Ричардс.

Превключиха каналите. Навсякъде разказваха за тях.

След няколко минути Райън излезе от банята и седна на леглото, без да каже нищо. Когато репортажите започнаха да се повтарят, Коул изключи телевизора.

— Гадна работа — отбеляза той. — Но аз имам една идея.

— Ето, това искам да чуя — рече Наоми.

— Изслушайте ме внимателно, защото дълго мислих по въпроса. Ще откраднем сигнала на Ю Би Си и сами ще излъчим историята чрез сателита. Ще използваме телевизионната мрежа на Уолас Литман, за да осуетим собствения му план. Имаме достатъчно доказателства… Трябва ни само малко смелост и изобретателност.

— Какви наркотици взимаш? — попита Наоми.

— Те използват Ю Би Си, за да осъществят плана си. А ние ще излъчим материалите по нея и другите телевизии също ще го предадат. Репортерите ще принудят Министерство на правосъдието да проследи дирята на записите. Направим ли го, свършено е с тях. Не е невъзможно да откраднем телевизионния сигнал. Осъществимо е.

— И все пак, мисля, че трябва да занесем записите на Том Брокоу — монотонно каза Наоми.

— Сега вече никой няма да ни повярва. Обявени сме за престъпници. Никой няма да погледне онова, което имаме.

— Откъде знаеш? — попита Лусинда.

— Знам. Хайде… Нали трийсет години съм бил един от онези нагли чакали репортерите.

Коул се обърна към Райън и продължи:

— И ти ще участваш, Райън. Знам, че току-що преживя голям шок, но излез от него. Няма да ти позволя да седиш с поглед в обувките си.

— Заври си го отзад, Коул.

— Казвам само, че се нуждаем от помощта ти.

— Елизабет беше моя приятелка. Спаси ме, когато ме раниха. А сега е мъртва заради мен.

— Ще ти кажа кой я е застрелял… Онзи главорез от Израел. Работата е сериозна, Райън.

Райън прекоси стаята, хвана Коул за яката на ризата и го изправи. Двамата застанаха един срещу друг, стиснали юмруци.

— Ако искаш да ме удариш, направи го — рече Коул.

— Единственото, което искаш, е да си го върнеш на онези типове, които те уволниха — изкрещя Райън. — Само това има значение за теб. Каз и Елизабет бяха убити заради амбициите ти. А техният живот струваше много повече от кариерата ти.

— Нямаме време, Райън. Ричардс скоро ще бъде в Белия дом.

Райън го пусна и се обърна към прозореца. Още дишаше тежко и се опитваше да се овладее.

— Повярвай, можем да откраднем сигнала. Но трябва да бъдем единни.

Най-сетне Райън погледна Коул.

— Ще ни трябва инженер и мисля, че познавам човека, който ще ни помогне — продължи Харис, долавяйки подновеното внимание на Райън.

— Няма ли да ни предаде? — попита Лусинда.

— Не мисля. Ю Би Си го изхвърлиха две седмици преди да се пенсионира. Обвиниха го, че откраднал техническа апаратура.

— Наистина ли го е направил?

— Ами, до известна степен… В дома си работеше върху ново превключвателно устройство. Една нощ претърсили багажника на колата му и намерили някои неща. Името му е Джон Уилям Бейли. Всички го наричат Дърдоркото, защото е най-мълчаливият тип, когото познавам.

— Все още имаш възможност да се откажеш, Наоми — каза Райън. — Можем да кажем, че сме те отвлекли.

— Благодаря, Райън. Тъкмо се чудех кой ще го предложи.

— Не го направих, защото съм работил с теб и те познавам. Трябва да те убием, за да се откажеш — рече Коул.

— Харис има право. И все пак благодаря за предложението.

Мигът сякаш отново ги обедини. Коул седна пред телефона, извади тефтерчето си с кожената подвързия и набра номера на Джон Бейли.

Дърдоркото отговори на второто иззвъняване.

— Предполагам, че си гледал телевизия — каза Коул, след като се представи.

— Да.

— Виж какво, Джон, попаднали сме на нещо голямо. Но се нуждаем от помощ.

Бейли не каза нищо, затова Коул продължи:

— Искаме да разпространим в ефир една сензационна история.

— Как?

— Необходим ни е достъп до „Галактика 4“. Нали се сещаш за какво говоря?

— Да.

— Но преди да се срещнеш с нас, трябва да ти кажа, че много хора се опитват да ни хванат и положението може да стане много опасно.

— Майната им — каза след минута мълчание Джон и обеща след един час да чака на ъгъла на една улица в Уестчестър.

Коул ги уведоми, че трябва да откраднат кола, но няма представа как да го направи.

— Аз знам — каза Лусинда. — Брат ми ме научи.

След десет минути тя спря пред страничния вход на малкия хотел с един сив форд.

Наоми и Коул отидоха да вземат Джон Бейли, а Лусинда и Райън останаха в рибарската хижа.