Стивън Канел
Храна за акули (43)

41. По море

От два часа Мики седеше в кабинета на баща си и обмисляше проблема. Беше обезпокоен от факта, че Казоровски отговори на обаждането му. Бившият федерален агент беше с Лусинда, а това означаваше, че може би и Райън е с тях. Мики търсеше някакво решение на въпроса. Лусинда можеше да му навлече неприятности. Тя несъмнено знаеше някои неща, които не съзнаваше, че са важни. Лусинда бе живяла в къщата, докато баща им ръководеше фамилния бизнес. Сигурно знаеше, че Джоузеф мечтае да контролира кандидата за президент. Ами ако Каз разбереше как се финансира кампанията? Или спипаше Ей Джей и го накараше да си развърже езика? Другият въпрос без отговор беше къде са видеозаписите, на които Хейз крещеше и се молеше в самолета. Видеха ли бял свят, целият им план пропадаше. От друга страна, Мики подозираше, че лентите са вън от играта. Може би Райън ги бе изпратил в някоя телевизионна мрежа, инак Казоровски щеше да заплаши Мики с тях. Но фактът, че никой не спомена за филма го накара да се зачуди дали Тони Нюйоркчанина не го беше унищожил, преди да изчезне. Мики смяташе, че Тони е мъртъв.

Накрая реши, че му трябва добър специалист. Повече никакви улични типове, размахващи бейзболни бухалки. Беше му необходим човек, който нямаше да пропусне мишената. Баща му разказваше за някакъв бивш агент от ЦРУ, политически убиец, известен с прозвището Призрака. Силвио Кандрате беше наемникът на Призрака и уреждаше ангажиментите му. Мики се наведе и потърси номера на Силвио в тефтерчето на баща си. Намери го, затвори вратата на кабинета и се обади по скрамблера, който баща му бе инсталирал.

Каза на съпругата на Силвио да му предаде да се обади веднага щом се прибере вкъщи. После седна пред бюрото и взе вестника с усмихнатото лице на Хейз на първа страница. Спомни си как зализаният политик се потеше в караваната, докато Мики купуваше душата му и се вгледа в снимката.

— Ще държа в ръцете си президента на Съединените щати — тихо каза Мики.

Властта беше избраният от него наркотик.

 

 

Телефонът на Елизабет иззвъня в два и трийсет и осем след полунощ. Тя беше заспала неотдавна, защото двойката на горния етаж вдигаше шум до един часа. Елизабет се претърколи на другата страна, погледна часовника и вдигна слушалката.

— Елизабет Апългейт ли е? — попита един женски глас.

— Кой иска да знае?

— Вие ли бяхте секретарка на Райън Болт?

— Хей, скъпа, колко е часът?

— Райън е с мен. Той не е много добре. Вие сте били негова секретарка…

— Какво му е? — попита Елизабет, опитвайки се да подреди мислите си.

— Нуждаем се от помощта ви. Райън каза, че можете да вземете микробуса на брат си. Трябва да ни закарате на едно място.

Елизабет не бе чувала Райън почти от един месец. Тя имаше нов шеф, който беше много опърничав. Задържаше я след работното време и не искаше да й плаща за допълнителните часове. А сега бившият й шеф се обаждаше в два часа сутринта и искаше услуга. Бедата беше там, че тя не можеше да откаже нищо на Райън. Той беше един от хората, на които винаги бе помагала.

— Дайте ми да говоря с него.

— Минутка.

— Здрасти — чу се гласът на стария й приятел.

— Райън?

— Извинявай, Лиз… Не бих те молил, но… Можеш ли да ми помогнеш?

Изведнъж Елизабет се притесни ужасно.

— Какво се е случило, Райън?

— Загазих.

Елизабет се уплаши.

— Добре, ще взема микробуса. Къде си?

— Не знам. Чакай малко…

Чу се шумолене и отново заговори младата жена.

— „Маунтин Роуд“ 1600, Валенсия.

— Това е в подножието на Маджик Маунтин.

Мястото беше най-малко на четирийсет и пет минути.

— Ако имате пари, може да ги използваме. Бих ви написала чек, но се страхувам, че ако го осребрите, може да си навлечете неприятности.

— Защо?

— Ами брат ми ще го види и…

Лусинда млъкна, защото не искаше да обяснява на Елизабет в какво я въвлича.

— Зарежете парите и побързайте — добави тя.

— Спасителният микробус на Елизабет Апългейт потегля.

Тя затвори и се облече. Тръгна към вратата, но се върна и влезе в банята, където се среса и си сложи грим.

— По дяволите — каза Елизабет на глас. — Още съм му навита.

Измина разстоянието за трийсет и пет минути, защото движението не беше натоварено. „Маунтин Роуд“ беше точно преди завоя за склоновете на Маджик Маунтин. Тя спря на паркинга и видя един висок чернокож мъж, който стоеше до камион с правителствени номера. Той махна платнището и Елизабет видя Райън, който лежеше върху едно одеяло. Тя слезе от микробуса, като остави мотора включен. После съзря Лусинда и сърцето й се сви. Младата жена беше много красива и имаше дълги лъскави коси и изящни черти.

— Аз съм Лусинда Ало — каза хубавицата.

— Елизабет Апългейт — представи се тя и насочи вниманието си към Райън.

Той изглеждаше отслабнал и болнав.

— Какво се е случило с него?

— Раниха го в крака… и после пак се удари. Загуби много кръв и се наложи да го упоим.

Дик скочи в камиона.

— На кого е този камион? — обърна се Елизабет към хубавия мъж с шоколаденокафява кожа.

— На правителството. Данъците, които плащате, работят за вас. Но трябва да го върна бързо.

— А вие кой сте?

— Един котарак с шапка — ухили се той и махна шапката си. — Хайде да се опитаме да го качим във вашия микробус.

Елизабет и Лусинда хванаха Райън от дясната страна, а Дик — от лявата. Пренесоха го в микробуса и чернокожият го погледна.

— Трябва да тръгвам. Желая ти късмет, приятелю.

— Благодаря за измъкването — с немощен глас каза Райън.

— Трябва да благодариш на Каз. За никой друг не бих го направил.

Дик се качи в камиона и без да погледне назад, изчезна от паркинга и от живота им.

Елизабет седна зад волана, а Лусинда — на задната седалка до Райън. Когато Елизабет се обърна, Райън я гледаше, а очите му се усмихваха.

— Благодаря, Лиз…

— Какво се е случило с теб, Райън?

— Само ме закарай на „Линда“.

Елизабет включи на скорост и потегли. Лусинда зашепна нещо насърчително в ухото на Райън.

Изведнъж Елизабет се почувства много самотна. Слушаше Райън и Лусинда и съзнаваше, че животът минава покрай нея.

Стигнаха до пристанището и Елизабет паркира в мрака, под една счупена лампа на док Б. Двете с Лусинда слязоха от микробуса и оставиха Райън да спи. Елизабет поведе Лусинда надолу към кея, където, доколкото си спомняше, беше яхтата на Райън.

— Не трябва ли да го прегледа лекар? — попита тя.

— Ще уредя това. Но първо искам да се уверя, че е в безопасност.

— Но от какво? От кого?

— Моля ви, само ми помогнете да намеря яхтата.

Най-сетне Елизабет видя познатите очертания на хубавото петнайсетметрово двумачтово корабче. Яхтата беше правена през 50-те и имаше класически форми. Дървеният корпус беше лъскав и тъмнокафяв, а навигаторската кабина беше покрита с брезент. Името й беше „Линда“, но бившата съпруга на Райън не обичаше яхтата и те я използваха рядко.

Лусинда видя двумачтовото корабче и се влюби в него от пръв поглед. Още седемгодишна, тя бе започнала да се учи да управлява яхти и по-късно дори спечели няколко клубни състезания. В морето се чувстваше като у дома си. Скочи на борда и махна брезента.

— Гледай, гледай — шепнеше тя, докато сваляше платнищата с коледно вълнение.

Слезе долу и провери провизиите. Имаше много консервирана храна и минерална вода. Включи осветлението и погледна секретарката на Райън.

— Изглежда, знаете доста неща за яхтите — отбеляза Елизабет.

— Ще се оправя. Да доведем Райън.

Двете докараха товарната количка, сложиха няколко възглавници и помогнаха на Райън да слезе от микробуса. Той стискаше зъби, докато се движеше. Качиха го на борда и го настаниха на койката в предната каюта. Елизабет се наведе и го целуна по бузата.

— По дяволите, Райън, грижи се по-добре за себе си, чу ли?

Той я прегърна и прошепна в ухото й:

— Липсваше ми, Лиз.

Тя подържа ръката му, после отиде в навигаторската кабина, където Лусинда проверяваше двигателя с четирийсет конски сили. Сетне включи вентилацията, за да проветри машинното отделение.

— Наистина знаете много за яхтите, а?

Лусинда махна платното от компаса.

— И аз имам яхта.

— Няма ли да ми кажете какво се е случило, по дяволите? Кой го простреля?

— Боря се за живота му. Няма да сте в безопасност, ако знаете повече.

— В такъв случай…

Елизабет й даде всичките пари, които намери в апартамента си. Четиристотин и петдесет долара.

Лусинда ги взе и рече:

— Райън ми каза, че вие сте една от най-добрите му приятелки.

— Точно така, затова внимавайте да не умре.

— След като включа моторите, можете ли да развържете въжетата и да ги хвърлите на борда?

Елизабет кимна и скочи на кея, а Лусинда отвори клапаните, за да подаде гориво към карбуратора. После натисна стартовия бутон и моторът забръмча. Бутна няколко лостчета и запали сигналните светлини.

Елизабет развърза четирите въжета и ги хвърли на яхтата, която потегли на заден ход и се отправи по канала. В живота на Елизабет нямаше приключения и тя завиждаше на красивата млада жена. Дълго гледа в нощта, докато проблясващите светлини на мачтите се изгубиха от погледа й. После се върна в микробуса, но не включи мотора веднага. Седеше в мрака и мислеше.

Накрая реши, че още утре сутринта ще напусне работата си.

 

 

Навлязоха в открито море и „Линда“ започна да подскача и да се тресе от големите вълни. Лусинда се уплаши, че Райън ще падне от койката. Тичаше да го проверява на всеки няколко минути и оправяше възглавниците под него. Той спеше дълбоко.

На ясното февруарско небе светеше луна и Лусинда остави яхтата да се носи по искрящите води. Слезе долу, взе картата на канал „Каталина“, разгъна я на навигационната маса и включи лампата над нея. Определи курса, както я беше учил инструкторът й в клуба. Не познаваше „Каталина“, но реши да не влиза в пристанището на Авалон, защото беше сигурна, че всички плавателни съдове отиваха там. Избра Тойон Бей — заливче на няколко километра на запад. Сетне се върна при кормилото и се отправи в определената посока.

Намери Тойон Бей, когато слънцето се показваше на хоризонта. Вкара яхтата в заливчето и спусна котвата. Вълните се плискаха леко по корпуса. Островът беше много по-безплоден, отколкото бе предполагала… Стърчащите назъбени скали бяха обрасли с мескитови храсти. Ала мястото беше красиво. На плажа, който беше на стотина метра, се виждаха тъмните очертания на нещо голямо. Лусинда намери бинокъл, фокусира го и видя огромен заспал звяр.

— Бивол! — развълнувана и изненадана възкликна тя.

Слезе долу да каже на Райън, но той още спеше и тя реши да не го буди. Легна на съседната койка. Обичаше лекото поклащане на закотвената яхта. За пръв път от три дни насам се почувства в безопасност.

Замисли се за майка си. Пени сигурно щеше да се тревожи за нея. Лусинда не можа да й се обади, преди да замине.

След няколко минути се унесе в неспокоен сън.