Стивън Канел
Храна за акули (50)

48. Катастрофа

Майлоу Дълио бе виждал множество смъртни случаи през живота си. Научи се да пилотира във военновъздушните сили. Тогава имаше опасната, но важна задача да заснима руско-афганистанската война от свръхзвуковия си „Локхийд СР-71 Блекбърд“. Извисяваше се във висините на стратосферата, а камерите на крилата бръмчаха, докато снимаха афганистанската граница. Десетки пъти стреляха по него, но падна едва когато беше нападнат от ескадрон „Яковлев 38“. Майлоу бе нарушил заповедите и пикираше твърде ниско над тесните дефилета, докато покрай него препускаха огромни скалисти върхове. Преди да разбере какво става, една ракета уцели опашката на самолета му и той трябваше да катапултира на вражеска територия. Все пак му провървя и се натъкна на разузнавателен патрул от муджахидини и след два месеца го върнаха. Изправиха го пред военен съд и прецениха, че е загубил безпричинно самолета. Решението сложи край на буйните му години. Започна работа в търговската авиация, но му беше скучно и стана пилот на „Лир-55“ на Джоузеф Ало. Понякога го караха да върши някои смразяващи кръвта неща и той живееше за тези мигове… Например, когато спипаха един чернокож пласьор на наркотици с необикновеното име Наполеон Аутлоу^[1] и бутнаха горкото копеле без парашут от самолета от шест километра височина над Атлантическия океан… Е, не беше същото като да бягаш от ракетите „МИГ-29 Фоксбат“, но с фамилията Ало той все още имаше възможност да изпитва радостни тръпки.

Майлоу очакваше с нетърпение тазвечерния полет. Опакова парашута си и провери автомата „Хеклер и Кох МП-5“ със сгъваем приклад и въртящ се цилиндричен мерник. Натовари екипировката в черния си „Рейндж Ровър“ и потегли към терминала за частни полети на летището в Провидънс, където след смрачаване трябваше да пристигнат Пулакарпо Дилио и Анита Фарингтън Ричардс. Единственият по-деликатен проблем беше да се качи на борда незабелязано. Беше помолил Мики да наеме „Лир-55“, защото познаваше добре този вид самолети. Ако вратата беше заключена, Майлоу можеше да се вмъкне през багажното отделение. Самолетът щеше да бъде паркиран пред терминала и поради лошото време пилотите вероятно щяха да пият кафе във фоайето. Майлоу сигурно щеше да прехвърли с лекота оградата и без затруднения да се качи на борда.

Стана точно така, както очакваше. Той прескочи двуметровата ограда и хукна по асфалта. Отвинти плота от страната на тоалетната и след няколко минути беше в самолета. Седна на тоалетната чиния и сложи плота на мястото му. После остана там. Парашутът и платнената чанта бяха на коленете му.

В девет и петнайсет вратата на самолета се отвори и Майлоу чу гласовете на двамата пилоти.

— Какво й има? — попита единият.

Последва отговор със силен италиански акцент — другият явно беше Пулакарпо.

— Пила е твърде много. Ще докарам колата, за да я качим по-лесно в самолета.

Майлоу извади автомата.

— Ако й стане лошо по време на полета, сигурно ще иска обезщетение. По-добре да се обадим на шефовете и да попитаме какво да правим.

Майлоу отвори вратата и излезе от тоалетната, като опря автомата на бедрото си. Двамата пилоти се обърнаха и го видяха. На лицата им се изписа изумление.

— Защо не излетите? Ако на някой му стане лошо, аз ще го изкарам навън — тихо каза Майлоу.

— Ако стреляш с това нещо, ще пробиеш корпуса и никога няма да се вдигнем от земята — рече по-високият от пилотите.

— Глупости… Знам как да боравя с такива неща.

Той ги съпроводи до пилотската кабина, но ги следваше от разстояние, за да не се обърнат и нахвърлят върху него.

— Затегнете коланите и не мърдайте.

Те се подчиниха и Майлоу изключи двата микрофона и слушалките и ги взе със себе си. Седна до вратата с автомата на колене и изчака, докато лимузината спря пред самолета. Пулакарпо изведе Анита от колата. Ръцете й бяха завързани. Изглеждаше упоена. Пулакарпо й помогна да се качи на борда. Майлоу я хвана за ръцете, за да не падне.

— Дрогирана ли е? Какво й има? — обезпокоен попита той, защото един труп, пълен с наркотици, можеше да предизвика въпроси по време на аутопсията.

— Пила е водка… Много.

— Добре. Изчезвай.

Майлоу й помогна да седне.

Пулакарпо се качи в лимузината и потегли. Майлоу погледна Анита. Очите й бяха притворени.

— Забавлявахте ли се, мисис Ричардс?

Тя не отговори. Главата й клюмна на рамото. Той протегна ръка и затегна колана й. Ръцете й още бяха завързани зад гърба, но Майлоу реши да изчака до края, за да се погрижи за тази подробност. После влезе в пилотската кабина.

— Хайде, момчета — каза той на уплашените пилоти, които започнаха да натискат копчетата.

Моторът вдясно забръмча. Майлоу включи слушалките и каза по микрофона.

— Тук е „Лир-55, 7-6-8-9 Уиски Сиера“. Разрешете да излетим незабавно.

— Прието, „Уиски Сиера“. Тръгнете по писта за рулиране 1–6 към писта за излитане 3–5.

Майлоу тупна по рамото единия от пилотите с автомата.

— Ще го направиш ли?

Получиха разрешение за излитане и самолетът започна да рулира. Скоро лъскавият „Лир-55“ изрева по пистата и се вдигна в нощното небе.

Майлоу каза на пилотите да се отправят към Кливланд. Те набраха координатите и той се облегна назад, без да ги изпуска от поглед.

След два часа вече се носеха над езерото Ери и Кливланд се появи на цветния радар. Дотам оставаха още осемдесет километра. Майлоу извади автомата и застана зад втория пилот.

— Отивам до тоалетната. Станете ли от местата си, мъртви сте.

Сетне удари помощник-пилота с приклада. Главата на мъжа увисна на гърдите. Другият пилот извика и се опита да откопчае предпазния колан. Майлоу замахна с оръжието. Удари го два пъти по главата и човекът престана да се съпротивлява.

— Благодаря за пътуването, момчета.

Майлоу протегна ръка и дръпна лоста за спускане. Погледна цветния радар и видя координатите. Намираха се на петнайсет километра от сушата. Планът му беше да скочи от самолета, да се понесе с парашута по посока на вятъра и да стигне до западния бряг на езерото Ери. Трябваше да насочи самолета така, че да падне в нивите източно от „Хопкинс Фийлд“, международното летище на Кливланд. Катастрофата несъмнено щеше да предизвика въпроси, но през последните няколко години няколко самолета се бяха разбили, опитвайки се да се приземят на „Хопкинс“. Военновъздушните сили бяха провели подробно разследване, но не можаха да обяснят защо, територията се бе превърнала в Дяволски триъгълник за авиаторите. „Лир-55 Уиски Сиера“ щеше да бъде поредната от серията необясними самолетни катастрофи. Майлоу развърза ръцете на Анита и се вгледа в нея. Не беше необходимо да я удря, за да изпада в безсъзнание. Тя още беше замаяна от алкохола. Остави я и се приближи до задния авариен изход. Дръпна дръжката, хвърли я на килима зад гърба си и отвори люка. Вятърът свиреше през отвора и Майлоу изпита радостна тръпка. После скочи в студения нощен въздух.

Той падаше. Лицето му замръзваше. Хапливият студ пронизваше кожата му. Преброи до десет и дръпна въженцето. Парашутът се разтвори и ремъците се впиха в тялото му. Вляво се виждаше брега на езерото Ери и светлините на Кливланд. Майлоу насочи парашута натам. Разбра, че лесно ще стигне до брега.

Анита се събуди. Беше изпаднала в унес, но когато Майлоу отвори аварийния люк, студеният въздух я върна в съзнание. Отначало не разбра къде се намира, ала после се сети… Пътуването с лимузината, спирането пред магазина за алкохол и заповедите на мъжа със силния италиански акцент. Той я принуди да изпие водката. Блъскаше я в ребрата с автоматичен пистолет и изливаше съдържанието на бутилката в устата й, докато Анита припадна.

А сега беше в някакъв самолет… Чуваше шума на моторите, чието бръмчене беше по-силно от обичайното и когато се обърна, видя, че аварийният изход е отворен. Откопча предпазния колан и препъвайки се, влезе в кабината, където и двамата пилоти бяха в безсъзнание.

— О, боже! — възкликна на глас тя.

После съзря земята. Летяха съвсем ниско, стрелкайки се над осветените от луната ниви, поля и разпръснати тук-там сгради.

Анита видя ужасена как една тухлена постройка се приближаваше стремглаво към нея. Нещо не е наред, повтаряха обърканите й мисли, докато самолетът се заби в хамбара.

Пламъците лумнаха на сто метра височина. Вълните от експлозията разтърсиха прозорците на селските къщи в радиус от няколко километра. Из нивите се разхвърчаха горящи отломки от самолета. Корпусът се превърна в купчина изкривен и обгорен метал.

Когато пристигна първата пожарна кола, от него не бе останало почти нищо.