Стивън Канел
Храна за акули (10)

8. Стратегът

Албърт Джеймс Тийгардън беше петдесет и пет годишен ерген. Коремът му бе започнал да увисва над колана. Косата му беше пълна с пърхот, който се сипеше като сняг по тъмните му костюми. Хигиенните му навици бяха отвратителни и в рошавата му брада често се виждаха трохи от закуската. Носеха се слухове, че членът му бил увиснал като пожарникарски маркуч. Ала всичко това беше прикритие за острия му като лазерен лъч ум. Ей Джей Тийгардън имаше политическите инстинкти на германски фелдмаршал. Системата и участниците в играта му бяха ясни. Беше омаян от властта и от хората, които я упражняваха.

Бе предизвикал голям смут, когато нахлу в офиса на Демократическата партия във Вашингтон и обвини Рон Браун в корупция. Браун току-що бе променил програмата за първичните избори в южните щати. Югът беше огнена стена за политиката на демократите. Те го контролираха с пари и силни местни структури — докато на власт дойде Джими Картър. Невзрачният губернатор на Джорджия успя да се издигне от нищото и да измести официалния избраник на Националния комитет на Демократическата партия Уолтър Мондейл. Картър превземаше щат след щат, носейки се на гребена на вълната на свободния печат, възхваляван от телевизионните коментатори и влезе в Белия дом без официалната благословия на партията.

За да не се повтори това, демократите организираха тъй наречения Супер Вторник, когато петнайсет щата провеждаха първичните избори в един и същ ден, премахвайки по този начин възможността за подобна ситуация.

Ей Джей, който мислеше, че са направили системата уязвима за узурпиране, нахлу в офиса на Демократическата партия и им го каза. Извикаха охраната и го изхвърлиха. И оттогава той беше в черните списъци на политиците от национално равнище.

Сега линееше в адвокатската си кантора в Провидънс, занимаваше се с недвижими имоти и мечтаеше за завръщане в политиката. Той познаваше отлично системата и играта — задкулисен играч, който предпочиташе да умре, отколкото да се кандидатира. Криеше слабостите и страховете си зад язвително чувство за хумор.

Тийгардън беше жрец в тази област. И дълбоко в душата си — патриот.

Обадил му се беше един местен мафиот на име Робърт Пелико. Пеликана бе поискал да се срещнат в един мотел на петнайсет километра източно от Провидънс. Вероятно искаше да го накара да говори с губернатора за някои промени в законодателството на Роуд Айланд, засягащи незаконното събиране на облози за конните състезания, с което от години изхранваше семейството си.

По телефона Пеликана му каза да отиде в стая 15 и да влезе, без да чука. Там Ей Джей щял да получи по-нататъшни указания.

Телефонът звънеше, когато Тийгардън влезе в пустата мотелска стая.

— Тийгардън ли е? — попита един непознат глас.

— Единственият и неповторимият.

— В момента една кола спира на паркинга. Качете се в нея.

И линията прекъсна.

Шофьорът приличаше на куфар и имаше врат на бик и одеколон, ухаещ на плодове, който притъпи мислите на Ей Джей.

Тони Нюйоркчанина включи на скорост и потегли, без да каже нищо. Стигнаха до една поляна, където имаше завой и буйно течаща река. Повечето сняг се беше стопил и слънцето грееше. Ей Джей слезе от колата и тръгна към мъжа, когото виждаше за пръв път. Непознатият се бе облегнал на една маса за пикник, а дъхът му замъгляваше въздуха около главата.

— Аз съм Мики Ало — представи се грозният мъж.

Двамата стояха и се гледаха, като се преценяваха взаимно. Ей Джей знаеше много за Мики Ало. Чувал бе множество истории за жестокостта му. Човекът пред него беше нисък и дебел, но излъчваше опасност.

Тийгардън се беше срещал с някои от най-влиятелните хора на света и никога не се бе колебал да каже какво мисли, ала нещо в този мъж го накара да се почувства неловко.

— Какво мога да направя за вас? — предпазливо попита той.

— Разбрах, че имате връзки с губернатора на Роуд Айланд.

— Приятели сме.

— Колко сте близки?

— Много. Живеехме на една улица. Къпехме се заедно, когато бяхме шестгодишни. Искате ли да видите ученическите ни снимки?

Ей Джей се опитваше да възвърне самоувереността си.

— Ще проведем един разговор, който никога не се е състоял. Ясно ли е?

Ей Джей кимна.

— Интересува ме какво мислите по въпроса Хейз Ричардс да се кандидатира за президент на Съединените щати?

— Сигурно се шегувате?

— Защо смятате така?

— Той не е известен на нацията, няма публичен облик, нито финанси за кампания, местни организации, екип и време. Първичните избори в Айова са след три седмици. Сигурно можете да придвижвате местните политици като фигури по шахматната дъска, но на национално равнище играта се играе по различен начин.

— Да кажем, че можем да осигурим добро национално отразяване на кампанията от една голяма телевизионна мрежа, да гарантираме пари за кампанията и да ви помогнем името му да стане популярно. И всичко това — само за три седмици… Ще има ли шансове?

— Отлични.

— Защо мислите така?

— Защото ще прави каквото му кажете. По-точно каквото аз му кажа.

— Можете ли да го контролирате?

— Напълно.

Двамата се гледаха в очите, а единственият звук беше буйно течащата река.

— Искаме да го убедите да се кандидатира — рече Мики.

— До първичните избори в Айова остават само двайсет дни. Скатина и останалите кандидат-президенти от месеци обработват гласоподавателите в щата.

— Мисля, че сгреших, като се обърнах към вас.

Мики стана от градинската пейка и тръгна към паркираната наблизо кола.

— Почакайте. Не казах, че това не може да стане. Само че…

— Току-що ви обясних, че имаме богати ресурси. За какво му е име? Въпросът е да е пробивен и да повдига подходящи проблеми.

— Откъде ще дойдат парите?

— Ще ги има…

— Ще ги изпращате в брой в пликове без обратен адрес?

Мики не отговори. Очите му изучаваха занемарения човек пред него.

— Знаете кой съм — каза накрая той. — И с какво се занимавам. Продавам развлечения, което ми създава известни финансови проблеми. Ние трупаме мангизите в пристанищните складове на Карибските острови. От джунглата излизат шейсетсантиметрови плъхове и изяждат банкнотите, преди да сме успели да ги натоварим на корабите. Вместо да храним плъховете със стотачки, по-добре да ги изпратим на вас. Вие изберете финансов председател, открийте банкови сметки и се пригответе да складирате парите, защото те ще пристигат при вас в банкноти от петстотин долара в пликове. Кампанията е идеална пералня за пари — няма начин да се проследи произходът им. Кажете ми колко ще са ви необходими и аз ще ви ги изпратя незабавно.

Ей Джей разсъждаваше трескаво.

— Трябва да говоря с Хейз. Може да не иска да се кандидатира. Ще трябва да създам организация и офиси и да изпратя хора в Айова.

— Вече имам хора, които работят по проекта. Ако искате, можете да ги задържите, ако не — изхвърлете ги. Все ми е едно.

— Кои са те?

— Малкълм Рашър.

— Той работеше за Пол Аркет.

— Сега работи за мен. Искате ли го?

— Той е добър. Велик стратег.

— А аз мисля, че е един нафукан напорист професионалист, който има собствено мнение.

— Какво по-хубаво от това да имаме чернокож мениджър на кампанията? Политическото послание е ясно. Искам да кажа, че Хейз ще изглежда добре до един негър, който ръководи кампанията му, особено когато аз ще дърпам конците зад гърба му. Кой друг?

— Имаме двама специалисти по проучване на общественото мнение — Кен Венабъл и Гай Вандергот.

— Бива ги. Можем да ги задържим. Ще трябва да ги надзиравам. Имам някои идеи за проучване на общественото мнение и за стратегията. Ще ни трябва и екип, и секретар по печата. Може да взема Видал Браун.

Мики го гледаше изумен. Тийгардън бе захапал предложението толкова бързо, че това го уплаши.

— Има и още нещо — продължи Мики. — Хейз Ричардс трябва да знае кой стои в дъното на цялата тази работа. Ще ми го доведете за разговор най-малко веднъж, преди да започнем. Ако ще го правя президент, държа да знае, че ще трябва да извърши няколко неща, след като го изберат.

Той даде на Ей Джей един телефонен номер.

— На него отговаря човек, който е във връзка с мен по двайсет и четири часа в денонощието.

Мики кимна на Тони Нюйоркчанина, който се приближи до колата и отвори вратата.

— Ще ви се обадя след няколко часа — каза Ей Джей.

После се качи в колата и Тони потегли, а Мики остана до реката.

Голям чешит е този Тийгардън, помисли той. Демократическата партия бе изхвърлила Ей Джей на брега, а Мики току-що го бе пуснал обратно във водата. И Тийгардън вече плуваше.

— Идеален е — каза Мики на бушуващата река.

 

 

Умът на Ей Джей работеше трескаво по целия път до мотела. Такова предложение се правеше веднъж в живота. Пол Аркет явно е бил кандидатът на мафията. Но той бе загинал на Бахамските острови и сега те искаха Хейз. Не беше необходимо да му изтъкват какви са шансовете. Подземният свят имаше пари. Ако контролираха някоя голяма телевизионна мрежа, както бе намекнал Мики, това имаше огромно значение. Ей Джей знаеше, че започнеше ли веднъж, кампанията щеше да продължи да се финансира от националната инерция. Парите на мафията само щяха да отворят кранчето и средствата щяха да започнат да прииждат сами. Ей Джей беше сигурен, че ще убеди Хейз да се кандидатира. Часове наред бяха обсъждали тази възможност. Тийгардън вече имаше план за предизборната кампания. Демократическата партия я бе направила уязвима точно за такава щедро финансирана атака, каквато бе описал Мики. Можеха да успеят с малко повече късмет. Идеята на Ей Джей се крепеше на факта, че между първичните избори в Айова и Супер Вторника имаше само трийсет дни.

Обмислял бе това хиляди пъти. Единственото, което му липсваше, бяха парите. Мафията беше толкова очевиден отговор на въпроса, че това го разсмя. Щеше да им натрие носовете на онези смотаняци от Националния комитет на Демократическата партия. Те бяха изложили системата за продан и Албърт Джеймс Тийгардън, черната овца на братството, щеше да им я открадне.