Стивън Канел
Храна за акули (21)

19. Дебатът

В четири следобед техниците започнаха да разполагат апаратурата си пред конгресния център в Демойн. Подобната на кутия зала беше построена през 50-те за състезания по родео и за селскостопански изложби.

Всеки кандидат имаше определено място, изтеглено с жребий. Хейз се падна между сенатора на Флорида Питър Дехавиланд и сенатора на Ню Йорк Лио Скатина в дясната страна на сцената.

По време на жребия Ей Джей излезе с малкото куфарче, което бе донесъл от Принстън. Търсеше кутията за контролиране на осветлението на сцената. Изкачи се по металната стълба, която водеше към тавана на залата, и намери павилиона с осветлението. Неколцина електротехници нагласяха прожекторите, като ги насочваха през остъклените прозорци надолу към сцената.

— Кога ще почивате според изискванията на синдиката? — небрежно подхвърли Ей Джей.

— Кой пита? — поиска да знае един едър електротехник.

— Боб Мънц, шеф на областния профсъюз в Айова Сити — отговори Тийгардън и погледна часовника си, за да подсили ефекта. — Полагат ви се петнайсет минути почивка на всеки два часа работа.

— Почивките ни са по десет минути, сър…

Ей Джей седна на един метален стол, вдигна крака на перилата и погледна надолу. Малкълм Рашър сочеше един от столовете в дясната страна на сцената. Тийгардън се облегна назад и изчака, докато тримата електротехници погледнаха часовниците си и излязоха от остъкления павилион.

Ей Джей стана и се приближи до един от прожекторите. Включи го, за да види към кой стол е насочен, после махна стъклото. Близна пръсти и отвинти крушката. Замени я с двеста и петдесет ватова халогенна крушка, която извади от куфарчето си. После сложи стъклото на прожектора и подмени и другите крушки. Единствената, която не докосна, беше на насочения към втория стол вдясно прожектор. Тийгардън прибра старите крушки в чантата си, излезе бързо от павилиона и заслиза по стълбата, като си подсвиркваше.

Брентън Спенсър пристигна рано. Цял ден го боля глава. Дадоха му най-хубавата гримьорна, която обаче се оказа жълт подземен затвор без прозорци. Диванът беше изцапан с кафяви петна. На тоалетката не светеха шест от лампите. Накани се да се оплаче, но се отказа. Така или иначе мисията му беше самоубийствена, затова обстановката нямаше значение. Беше донесъл сивия си костюм и черната вратовръзка на райета, с които изглеждаше добре на екрана. В чантата му имаше и хавлиен халат. Извади го и съблече ризата и джинсите си. Застана пред голямото огледало и се огледа скептично. Чувстваше се странно. Главата му беше замаяна. Пулсирането в слепоочията му се усилваше. Изведнъж ослепителна болка прониза челото му и пред очите му се спусна бяла завеса. Брентън падна на колене и се хвана за главата. Имаше чувството, че някакъв зъл звяр е отхапал част от мозъка му. Седна на студения бетонен под и изохка. Болката беше толкова силна, че едва не припадна. Опитваше се да запази съзнание. Някакъв инстинкт за оцеляване го подтикваше да не се предава… Направеше ли го, мозъкът му щеше да блокира. Грабна една хавлия и я притисна до устата си, като дишаше задъхано през носа. Онова, което бе предизвикало разкъсващата болка, започна да утихва. Челото му пулсираше ужасно, но пронизващата болка изчезна. Стоя така уплашен до смърт около десет минути? После стана и се погледна в огледалото. Беше бял като восък. Приближи се, залитайки, до тоалетката, взе пет-шест аспирина и ги глътна с водата от каната. Успя да се добере до дивана и легна. Пое няколко пъти дълбоко въздух.

Какво беше това, по дяволите, зачуди се той. Не смееше да помръдне. Накрая дойде време да го гримират, да се облече и да излезе на сцената, за да се срещне с кандидат-президентите.

 

 

Пред конгресния център кандидатите започнаха да слизат от автомобилите си като звезди на холивудска премиера. На отсрещната страна на улицата, зад въжетата, стоеше тълпа гласоподаватели. Техниците бяха готови с микрофоните и камерите. Всеки кандидат спря, за да му направят снимка и да каже няколко думи.

Пристигна черната лимузина на временния водач. Отзад имаше няколко души, сред които председателят на Комитета на Демократическата партия в Айова. Скатина беше техният официален кандидат и те бяха организирали посрещането му.

Сенаторът се държеше самоуверено. Той водеше с голяма преднина според последните социологически проучвания и знаеше, че ще победи в Айова.

— Тази вечер ще бъде много специална, защото ще обещаем няколко неща на жените в Америка. И аз мисля, че е време да удържим на обещанията си…

Техниците вече бяха започнали да прибират апаратурата, когато червеният пикап със семейство Колфийлд и Хейз Ричардс спря пред конгресния център. Броните бяха кални, а предното стъкло мръсно. Бъд поиска да измие пикапа, но Ей Джей не му позволи.

Първо слязоха Бъд и Сара, сетне Хейз Ричардс. Неколцина техници вдигнаха глави и се обърнаха. И тогава се сетиха… Да, онзи губернатор от Роуд Айланд. Някои с нежелание отново сложиха камерите на раменете си.

— Последен пристига кандидатът Хейз Ричардс — каза по микрофона Лон Фредерикс от телевизионната мрежа Дабъл Ю Екс Уай Оу. — Губернаторе, губернаторе…

— Добър вечер — каза Хейз.

— Губернатор Ричардсън, вие сте почти неизвестен в Айова. Храните ли някаква надежда, че ще спечелите? — попита Лон Фредерикс.

— Името ми е Ричардс… Хейз Ричардс. Не знам дали ще спечеля. Дойдох тук на собствени разноски да се опитам и да кажа онова, което мисля.

— Губернаторе, насам — извика Кен Венабъл, който се беше смесил с репортерите.

— Да… — рече Хейз и го погледна в очите.

— Кои са хората, с които сте дошли? — подхвърли топката Кен.

— Това са Сара и Бъд Колфийлд. Те имат ферма в Гринел, която е ипотекирана и всеки момент ще стане собственост на банката. Аз пренощувах у тях. Бъд и Сара са причината, поради която участвам в тази кампания. Заради тях и хората като тях. Искам да накарам Америка да заработи за хората като семейство Колфийлд.

После Ричардс влезе в конгресния център.

Ю Би Си беше паркирала подвижната телевизионна станция отстрани. До нея беше камионът със сателита, който събираше новините от цял свят.

Брентън Спенсър излезе на сцената и спря за миг. На вратовръзката му беше прикрепен микрофон. Слушалката беше пъхната в ухото му, а жицата се спускаше под ризата към прикачения за колана предавател. Тед Милър, режисьорът, натисна копчето на вътрешната връзка.

— Добър вечер, Брентън. Обаждам се от камиона. Ще излезем в ефир след две минути и двайсет секунди.

— Добре.

— Ще ти съобщаваме политическите факти, които са ти необходими, по предавателя.

— Както кажете.

Тед прекъсна връзката и се обърна към тонтехника.

— Добре ли е Брентън? Гласът му звучи ужасно.

Тонтехникът сви рамене.

Милър отново се свърза с Брентън.

— Брентън, искаш ли да ти донесем нещо? Вода?

Ала Брентън бе извадил слушалката от ухото си.

— Какво става, по дяволите? — зачуди се Тед, после се наведе и заговори по микрофона на сценичния режисьор. — Кажи на Брентън, че слушалката не е в ухото му. Трябва да говорим с него, преди да започне предаването. Остават ни двайсет секунди.

Сценичният режисьор изтича до Брентън и му каза нещо. Спенсър кимна, но не сложи слушалката в ухото си.

— Излизаме в ефир — каза Тед, — след пет, четири, три, две, една секунда.

Мониторът показа в широк план сцената с петте празни стола и трибуната в средата.

— Пуснете музика и дайте знак на Боб — продължи Тед и сътрудниците посочиха говорителя.

Музиката свири силно няколко секунди, после утихна и Боб Банкс с плътния си глас откри политическия сезон на 1996 и представи кандидатите.

Малкълм Рашър седеше при Райън, Вен и Ван в претъпканата гримьорна на Хейз Ричардс и гледаше предаването. Ей Джей се втурна вътре. В ръката си държеше лист хартия.

— Току-що получих последните резултати от Айова. Дойдоха преди двайсет минути. Скатина има петдесет и пет процента. Неговите хора вече отварят шампанското. Мислят, че след пет дни ги чака съкрушителна победа.

Той погледна листчето в ръката си и продължи:

— Дехавиланд има десет процента. Хората искат да го харесват, но не разбират какво им говори. Савидж е с петнайсет процента. Посланието му е банално. Десет процента още не са решили за кого ще гласуват.

Райън пресмяташе наум.

— Но това прави сто процента. А ние?

— Нашето положение е неясно. Селяните още не знаят, че се кандидатираме, но скоро ще променим това.

На сцената излезе Брентън Спенсър. Прожекторите го осветиха и той сякаш се съживи.

— Добър вечер. Аз съм Брентън Спенсър и ще задавам въпросите. Първо ще ви представя демократа от Ню Йорк Сити. Два пъти сенатор, една от ярките светлини в Демократическата партия… Лио Скатина.

Скатина излезе на сцената и зае мястото си. Погледна нагоре и започна да мига, когато срещна ослепителният лъч на прожектора. Опита се да прикрие очите си с ръка, после осъзна грешката си и отпусна ръце.

— Какво става с прожектора? — попита Тед Милър. — Направо го изгаря.

— Днес следобед проверихме осветлението — разтревожен отговори техническият директор. — Господи, сигурно са сложили халогенни крушки, след като сме излезли.

Скатина продължаваше да мига и злобно гледаше към телевизионния монитор.

Брентън представи и другите трима кандидати, които също бяха заслепени от яркия блясък.

— Защо са такива прожекторите? — попита Райън. — Ще подпалят кандидатите.

Ей Джей се ухили.

— Те са само една шайка измамници, ако питаш мен.

После дойде редът на Хейз.

— А от Роуд Айланд — губернаторът с два мандата, който заяви участието си в кандидатпрезидентските избори едва миналата седмица. Новото име в националната политика, Хейз Ричардс.

Хейз излезе бавно и напълно спокоен. Крушката на прожектора, който проследи движенията му, не беше подменена и той не присви очи. Изглеждаше улегнал и бдителен, когато Брентън започна дебата.

— Господа, правилата, за които се споразумяхме, са… Задавам въпроса и имам право на допълнителни запитвания. Ако някой от вас желае да направи коментар, ще му дам думата след това, но отговорите са ограничени в рамките на две минути.

Брентън обикаляше сцената. Изглеждаше зареден с енергия. Досущ дива котка в копринен костюм и вратовръзка на райета.

Първите му въпроси бяха заядливи, отговорите — обосновани, а кандидатите явно неподготвени за атаката.

— Той трябва да внася умерен тон в дебата, а не да се включва в него — отбеляза Тед Милър.

— Какво му става на Брентън? — учуди се Стив Израел.

— Не знам — отговори по микрофона Тед. — Слушалката не е в ухото му и не мога да му кажа нищо.

Брентън се приближи до Лио Скатина.

— Сенаторе, вие обещахте ефектни неща на жените, но при мен са демографските данни на вашия екип. В него само двайсет процента са жени.

— За да демонстрирам искрения си интерес към този въпрос, ще обещая нещо на американския народ. Ако бъда избран, ще назнача жена за вицепрезидент.

В претъпканата гримьорна Ей Джей се наведе напред и каза на телевизионния екран:

— Сега е моментът, Хейз. Хайде, възползвай се.

Беше подготвил Хейз по този въпрос. И не остана разочарован.

— Може ли да се изкажа? — попита Ричардс.

— Да чуем губернатора на Роуд Айланд.

— Именно това ненужно разединение съсипва страната ни. Въпросът не е колко жени има в екипа на сенатора Скатина, а колко интелигентни и трудолюбиви сътрудници е наел. Хора, които ще се борят срещу разхищенията на правителството. Страната ни е разкъсвана от подобни ненужни конфликти — мъже срещу жени, бели срещу чернокожи, богати срещу бедни. Едно е да обменяме свободно идеи, но съвсем друго да разделяме страната, като създаваме ненужни противоречия в стремежа си да получим повече гласове.

— Всичко това не разкрива какво е вашето мнение.

— Аз мисля, че изборът на вицепрезидент въз основа на цвета на кожата или на пола е връхната точка на политическото лицемерие. Защо не се замислим за какво всъщност става дума в тази страна и да назначим най-способните хора, оставяйки настрана всичко останало? — тихо отговори Хейз.

Ей Джей се облегна назад и вдигна юмрук.

— Да! Точно така! Пони!

Брентън продължи дискусията с темите за вътрешната икономика и разходите за военни цели, като направи отклонение с въпроса за хомосексуалистите в армията.

Хейз отново беше подготвен и прекъсна дебата.

— Размерът на бюджета за отбраната и хомосексуалистите в армията не са въпросите, които би трябвало да обсъждаме.

— Изглежда, имате много идеи, губернаторе — изсмя се подигравателно Брентън. — Щом тези въпроси не са важни, кои са тогава?

— Аз мисля, че всеки американец трябва да има право да служи на страната си, независимо от сексуалните си предпочитания. Но главният въпрос е каква е ролята на отбраната в американското общество. Ще продължаваме ли да отделяме една пета от брутния национален продукт за отбраната, и ако е така, каква е икономическата отговорност на нациите потребители, като Япония, Германия и Кувейт, които приемат помощта ни, без да ни плащат нищо? Редно ли е един работник от Детройт да осигурява военна помощ за японската автомобилна промишленост, която го оставя без работа? Не. Аз бих искал да изтръгна това правителство от ръцете на лобистите и юристите и да го накарам да заработи за всички вас.

— Пони! — изкрещя Тийгардън, който бе станал от стола и крачеше из стаята.

Брентън се обърна към камерата и обяви пауза за реклами.

Сценичният режисьор изтича долу и застана пред него.

— Сложи си слушалката. Тед иска да ти каже някои неща.

Спенсър протегна ръка и грабна слушалката, която висеше на гърба му.

— За това ли говориш? — попита той, издърпа я и му я подаде, после се върна на сцената.

Рекламната пауза свърши.

— Отново сме на политическия дебат в конгресния център в Демойн, Айова — започна той.

Сетне се обърна към сенатора Дехавиланд и му зададе труден въпрос относно недопускането на незаконно пребиваващи чужденци в страната.

Ей Джей се приближи до монитора.

— Ритни го в задника, Хейз. Хайде, нокаутирай го.

Тийгардън беше толкова развълнуван, че Райън не можеше да реши дали да гледа дебата, или дебелия стратег, който поглъщаше кислорода в гримьорната.

Хейз се обърна към публиката.

— Не знам на колко от вас са изпратили специална покана да дойдат в Америка, но моите родители не са получавали такава.

— Пони! — възкликна Тийгардън.

— Мисля, че отново обсъждаме странични въпроси. Емиграцията ли? Моля ви. Не ми е интересно да атакувам хора, които рискуват живота си, за да дойдат тук с пробити лодки и да започнат нов живот. Всички семейства, с изключение на местните американци, са дошли тук по този начин. Истинският въпрос е цялото онова поколение деца, които нямат надежда, умения и мечти. Милиони умове и тела се прахосват, защото тази страна не може да ги научи да бъдат продуктивни. Няма да ви плаша с демагогията на страха. Но ще ви кажа за какво не трябва да говорят някои членове на Конгреса… Всеки юрист от Уолстрийт или защитник на определени интереси, който ги кани на обяд или на разходка във Флорида, купува влиянието им в Конгреса и гласовете им. Съзнавате ли, че докато обикновеният американец се мъчи да скърпи собствения си бюджет, това правителство е гласувало да се прахосат милиони долари за безполезни програми? Всяка година изразходваме сто милиона долара, за да заредим с газ родния щат Флорида на сенатора Дехавиланд. Двеста милиона за ново обзавеждане на Конгреса, половин милион за построяването на копие на най-голямата египетска пирамида… Става все по-глупаво. Сто четирийсет и четири хиляди, за да видим дали гълъбите се ръководят от човешките икономически закони… Докато всички вие затягате коланите, Конгресът финансира всичко това и гласува повишение на заплатите си. Не го разбирам. Предполагам, защото не съм вътрешен човек във Вашингтон. Не дължа нищо никому. Аз съм само губернатор на най-малкия щат. Дошло ми е до гуша от корупцията. Аз искам да накарам Америка отново да заработи за всички нас.

Ей Джей вече предвкусваше победата.

— Обичам този човек — заяви той, като крачеше развълнувано из стаята.

След паузата за реклами дискусията продължи със селскостопанската политика. Четиримата вашингтонски кандидати поеха по очаквания път — субсидиите за селското стопанство са хубаво нещо, подкрепете фермера. Хейз тръгна по другия път и изнесе словото си с неподправена искреност.

— Знам, че думите ми ще прозвучат като ерес в един фермерски щат, но, по дяволите, кога ще спрат тези поощрения? Вие в Айова знаете какво имам предвид… Програмата за селското стопанство е великолепна и помага на фермерите да отгледат реколтата, но субсидиите, които всички други кандидат-президенти явно подкрепят, са чисто лицемерие от страна на правителството. Плащаме милиарди долари на производителите на пчелен мед, за да изкупуваме неизползваната им продукция. Производителите на фъстъци получават субсидии и изхвърлят продукцията си. Федералното правителство отпуска милиарди долари подаяния на калифорнийските фермери, за да отглеждат памук, който после се наводнява. Всичко това прави продукцията твърде скъпа. Не бива да си съперничим. Аз бих разкрил нови пазари… Бих принудил Япония да премахне търговските бариери… Бих създал търсене на американската селскостопанска продукция в чужбина, което ще стимулира растежа й. Аз съм против субсидиите. Ако това означава да не гласувате за мен, нека да бъде така, но аз съм дошъл тук, за да кажа истината, така, както я виждам. Искам системата да заработи за вас. Престанете с делението на нацията. Да обединим работниците и управата. Ние можем да контролираме съдбата си, ако пожелаем. Аз искам системата да работи за всички.

Тед Милър хвърли молива си.

— Това се превръща в „Шоуто на Хейз Ричардс“. Брентън трябва да го прекъсне.

— Да обединим работниците и управата ли? — изсмя се подигравателно Брентън. — А какво ще кажете за стачката на шофьорите? Мислите ли, че можете да оправите нещата там?

— Стачката на шофьорите — повтори Хейз, който явно не беше подготвен за този въпрос.

— Да. Чухте ли за нея там, в Роуд Айланд? В тази страна камионите не се движат и това сковава всичко. Казахте, че искате да накарате Америка да работи, да обедини хората… Ами Асоциацията на шофьорите? Искате ли да премерите силите си с нея?

— Позволете да ви кажа нещо, мистър Спенсър… Цяла вечер наблюдавам държанието ви. Вие се перчите и ругаете моите колеги кандидат-президенти. Мисля, че дължите извинение на всеки гост на сцената.

Ето, започва се, помисли си Брентън… Краят на кариерата ми. Слепоочията му пулсираха.

— Смятате, че трябва да се извиня?

— Кой ви е избирал за нещо? — продължи атаката Хейз. — Вие би трябвало да внасяте умерен тон в този дебат, а не да ставате участник в него. Ако мислите, че знаете отговорите, седнете на някой от онези столове и ни кажете какво бихте направили.

— Аз не съм кандидат-президент — каза Брентън, отстъпвайки напълно от поведението си на водещ.

— Тези мъже са сложили главите си в торбите и аз мисля, че трябва да им се извините за снизходителното си отношение и заради неуважението, което проявявате към тях и към институциите, които те представят. Вие сте типичен пример за онова, което е порочно в целия процес. Искате да ни насъскате един срещу друг, за да предизвикате конфликт, който ще повиши рейтинга ви. Според мен, мистър Спенсър, вие сте най-голямата злина, която тази страна може да ни предложи. Искате да ни скарате заради лична изгода.

Брентън Спенсър застана в средата на сцената. Челюстта му увисна, докато дишаше задъхано.

Тед се развика на операторите.

— Покажете някой друг. Той прилича на шибана пъстърва на сухо.

— Не съм длъжен да търпя това — каза накрая Брентън, обърна се и напусна сцената.

Кандидат-президентите седяха с отворена уста. Хейз стана и се приближи до трибуната.

— Какъв беше последният въпрос? — обърна се той към изпълнената със сподавен смях зала. — А, да, стачката на шофьорите. Ами ако бях в родния град на мистър Скатина, Ню Йорк, и имах възможност да говоря с участниците, щях да намеря начин да постигна компромис, защото е крайно време американците да престанат да се карат помежду си. Най-силната и най-великата нация в света е разкъсвана от противоречия — не защото не можем да се конкурираме, а защото не можем да се съсредоточим и да постигнем споразумение. Аз искам да променя това. Снощи, вместо да спя в „Савой“ като останалите кандидати, аз пренощувах у Сара и Бъд Колфийлд, в тяхната ферма в Гринел. Съвсем скоро банката ще вземе фермата на семейство Колфийлд. Не защото не са работили или планирали. Не защото не са вложили сърце и душа в онова парче земя, а защото федералното правителство е предпочело да пренебрегне тежкото им положение и е избрало да инвестира времето си в писане на закони за повишаване на заплатите си, докато двама човека в Гринел, Айова, се прощават с мечтата си. Повече от всичко на света искам да накарам тази страна да заработи отново — за Бъд и Сара Колфийлд и за всички вас.

— Пони! — изкрещя Ей Джей в тясната гримьорна.

 

 

Мики гледаше дебата в кабинета на баща си, а Джоузеф спеше на горния етаж. Всичко стана така, както го бяха запланували. Хейз бе победил. Мики се изкушаваше да се обади на Уолас Литман и да го поздрави за изпълнението на Брентън Спенсър, но разговорите с Уолас винаги го нервираха, затова се въздържа. Приближи се до барчето да си налее чаша портвайн и чу, че някой остави нещо на мраморния под в коридора. Излезе и видя Лусинда, която взимаше палтото си от закачалката. В преддверието имаше малка пътническа чанта. Сестра му държеше билет за самолет.

— Къде отиваш? — попита той.

— Здрасти. Не знаех, че си тук. Гледа ли дебата?

— Къде отиваш? — повтори Мики и се приближи до нея. Грабна билета от ръката й и го погледна. — Айова? — искрено се учуди той.

— Ще си купувам тоалети — усмихна се Лусинда.

— Не виждаш ли какъв е той, Лу? Не можеш ли да го погледнеш и да разбереш?

— Не знам за какво говориш.

— Райън е откачен. Четири от петте му сетива не функционират.

— Как можеш да говориш така?

— Това е самата истина. Откакто го познавам, той зависи от другите. Трябваше дори да го уредя да чука мадами, когато бяхме хлапета. Трябваше да му намеря работа, защото никой не искаше да го наеме. Погледни го — всяко шибано решение, което е взел в живота си, е грешка. А сега е почти на четирийсет години и е станал за смях в Холивуд. По дяволите, как е възможно да станеш за смях в един град, пълен със задници, педали и актьори?

— Мислех, че ти е приятел.

— Лусинда, ела тук. Време е да поговорим.

Той я хвана за ръката и я заведе в кабинета си. Посочи й един стол и се настани на канапето срещу нея. Тя сложи ръце на коленете си и зачака.

— Ние сме Ало. Цял живот сме носили това име като затворнически номер. Отначало това ме побъркваше. Но сега се гордея с него. Името ни е закалило, направило ни е по-силни. По-различни и специални. В нашето семейство няма място за слабаци.

— Той ми е само приятел, Мики. Преживява… труден период. Опитвам се да му помогна.

— Аз съм твой брат. За мен е важно да знам, че мога да разчитам на теб.

— Но това е лудост. Ти го доведе вкъщи, когато Райън беше едва на петнайсет години. Щом мислиш така, защо го покани?

Мики се облегна назад, после се изправи. Приближи се до прозореца и погледна навън.

— Доведох го тук, защото ми харесва да е край мен.

— Защо?

— Доставя ми удоволствие да го гледам как се проваля.

Той се обърна и видя изненадата в очите й.

— Райън беше онова, което всички искаха да бъдат… Хубав. Атлетичен. Той е пример за провалени очаквания. Никога не ми е бил приятел. Лусинда, хора като нас не могат да си позволят приятели. Приятелите са слабост. Ако имаш приятел, поемеш риска да те измами.

— Сигурно си много самотен.

— Самота, приятелство, любов, омраза… Това са само думи. Те не означават нищо. Трябва да знам, че мога да разчитам на теб. Това е единственото, което има значение.

— Плашиш ме, Мики.

— Татко скоро ще умре. Ще останем само аз и ти. Моля те, не се срещай с Райън. Имам силни доводи. Обещаваш ли?

— Щом искаш.

Той се наведе и я целуна.

— Добре.

После се обърна и излезе от кабинета.

Лусинда го чу, че се качва горе. Беше решила да види Райън. Нямаше да позволи на Мики да я принуждава да избира между двамата. Тя изтича навън, качи се в колата и потегли към летището.