Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Plan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Стивън Канел. Храна за акули

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1996

Редактор: Анелия Христова

История

  1. — Добавяне

66. Лунна сянка

Гимназия „Медисън“ представляваше едноетажен паметник от кафява мазилка и лошо проектиране. Видео лабораторията се намираше в източната част на двора в нещо, наречено Учебен център. Когато Джон Бейли отвори вратата и запали осветлението, Коул Харис разбра, че ще се сблъска с трудности. Единствената камера беше десетгодишна „Тринитрон“. Записващата апаратура също беше много стара. Пространството, което учениците използваха за студио, беше една стена, покрита с тъмнозелена хартия.

— Е, не е като централата на Ю Би Си, нали? — подхвърли той.

Джон изръмжа. Техниката беше старомодна, но той обеща, че ще я накара да заработи.

Коул седна пред една работна маса в далечния ъгъл на стаята и даде на Джон касетите, на които бяха записани срещите на Майър с мафиотските принцове.

Бейли взе лентите и отиде в задната част на видео лабораторията. Наоми седна зад бюрото и включи стария компютър „Епъл“. Райън и Лусинда обикаляха из стаята с чувството, че са безполезни.

— Искате ли да напиша встъпителния текст? — предложи Райън.

— Аз ще го направя — каза бившият кореспондент, който винаги сам пишеше репортажите си. — Това ще отнеме един-два часа.

Райън и Лусинда излязоха от видео лабораторията и намериха една пейка, която беше обърната към обляното в лунна светлина игрище. Райън се вгледа продължително в младата жена до себе си. Не знаеше как да започне. От два дни го тревожеше нещо.

— Искам да знаеш… — каза той накрая, а ветрецът отнесе думите му. — Аз ти дължа живота си. Не мога да ти опиша колко близо бях до ръба. Ти успя да ме върнеш към живота.

— Няма да ти взема пари за това.

— Знам, че този кошмар приближава към своя край. Чувствам, че накрая ще трябва да застана пред Мики.

— Може би това се дължи на усета ти към драматизъм… Лошият тип срещу добрия. Няма да стане така.

Тя не искаше всичко да свърши по този начин, защото Райън щеше да загуби. Никой не можеше да победи Мики.

— Може би. Но имам някакво странно предчувствие. Ще се наложи да го спра. Той няма да остави нещата да свършат по друг начин и мисля, че ще трябва да го убия.

Някъде в мрака един бухал издаваше печални звуци.

— Какво всъщност искаш да ме попиташ?

— Ако стане така, ще продължиш ли да ме обичаш?

Лусинда хвана студената му ръка и каза:

— Не можеш да контролираш любовта. Тя съществува, независимо дали искаш, или не.

Бухалът продължаваше да пее самотната си песен.

— Райън, ако преди два месеца беше задал същия въпрос, отговорът ми щеше да е различен. Тогава живеех в една фантазия, макар че доказателството беше пред очите ми. Семейството ми ме закриляше. И после се случи всичко това. Трябваше да се сбогувам с фантазията.

— Съжалявам.

— Недей… Ти не си искал това от мен. Няма да кажа, че не ми е трудно. В първите дни, след като Джери Парадайз се качи на борда на яхтата, нощем се будех и се чудех как е възможно собственият ми брат да изпрати някой да ме убие. Още си спомням някои приятни мигове… Мики може да бъде чаровен и забавен… Разсмиваше ме, когато бях малка. Но той е изключителен актьор. Сега знам, че дори към мен не изпитва нищо.

Тя отмести поглед встрани, сетне продължи:

— Той се изсмя, когато застреляха Рекс. Опита се да ни убие. Това е наистина много тъжно. Но сега разбирам, че всички неща, които харесвах у Мики и у баща ми, са били измислени от тях, за да ме манипулират. Знам, че ако контролира президента, Мики ще разруши всичко, което представлява тази страна.

Лусинда го погледна в очите.

— Но най-добре от всичко знам, че те обичам. Повече от живота си. Ако цялата история завърши зле, единствената ми утеха ще бъде, че те намерих.

Те чуха как грабливата птица тихо размахва криле и се взряха в мрака. Отначало не го видяха, но после огромният бухал прелетя между тях и луната.

— Ето го — каза със страхопочитание Лусинда, докато птицата отминаваше и хвърляше лунна сянка над замръзналия двор.

 

 

Мики съзнаваше, че последният сблъсък за спасяването на плана на баща му ще зависи от него. Бе подценил жестоко Райън. Фактът, че Лусинда бе застанала на страната на Райън, предизвика странни угризения… Това го гнетеше дни наред и накрая се отъждестви с ярост. Гневът беше чувство, а на Мики не му се беше случвало да има работа с чувства. Беше се стаил в стомаха му и го разяждаше отвътре. Отмъщение. Неутолимо и неконтролируемо. Трябваше да разчисти сметките си.

Откакто бе разбрал, че е социопат, Мики изучи това състояние. Узна, че социопатите често имат по-висок коефициент на интелигентност от обичайния, близък до този на гениите. Разбра, че социопатите стават изключителни актьори и могат да имитират емоциите, които чувстват другите, и това им позволява да манипулират и контролират хората. Научи, че социопатите могат да лъжат, да измислят заговори и дори да убиват, без да изпитват нищо.

В една книга, озаглавена „Патологична психология“, той се бе натъкнал на един странен раздел, в който психиатърът пишеше, че когато прехвърлят четирийсетте, социопатите започват да се държат по различен начин. Стават нормални. Научават се да изпитват чувства като всички останали хора. Лекарите наричаха това откритие „обнадеждаващ пробив“, но мисълта ужасяваше Мики. Идеята, че дарбата, която бе пазил като зеницата на окото си, може да изчезне, го преследваше непрекъснато. Щеше да загуби голямо преимущество. Мики винаги беше в състояние да подбира аналитично жертвите си, да ги напада със злоба и да не страда от угризения.

Той седеше в кабинета на баща си и гледаше картините, които Джоузеф бе събрал. Маслените бои изобразяваха пристанището на Палермо и полята край Неапол. Мики бе свикал съвещание, за да обсъдят начини как да намерят Райън. Мъжете, които чакаха долу, бяха готови да убиват за Мики Ало.

Той влезе в банята на баща си и се вторачи в очите си. Огледа овалното лице, мазната коса и подутите си пръсти. Протегна ръце. Треперещите му пръсти породиха нови чувства у него. Новата емоция го съкруши. Стомахът му се вледени. В нервните му окончания забръмча електрически заряд. Обля го студена пот.

За пръв път през живота си Мики Ало изпита страх.

 

 

Хейз Ричардс беше на върха на славата. Намираше се в хотел „Империал“ във Виена и се срещаше със световните лидери на импровизирана финансова конференция, уредена от Ей Джей.

Когато Хейз заговореше, хората млъкваха. Не разбираше много от световната икономика, но Тийгардън му бе разяснил някои ключови факти и наблюдения. Мъжете, които вече управляваха правителствата си, млъкваха и започваха да водят бележки, докато Хейз бълваше дадените му наготово идеи.

Макар да беше адски досаден, Ей Джей се оказа прав. Ричардс беше на предните корици на националните списания. Снимки на кандидата с Борис Елцин, с Франсоа Митеран и с главите на Европейската общност и НАТО се появяваха навсякъде. Запознаха го с най-красивите жени на света. Раздаваше автографи като филмова звезда.

Ала напоследък на Ей Джей можеше да се разчита все по-малко. Той пиеше много. Преди два дни не присъства на съвещанието на предизборния щаб. Намериха го припаднал в хотелския бар. Тийгардън трябваше да се оттегли от кампанията.

Хейз се бе настанил в президентския апартамент в хотел „Империал“. Таванът беше висок шест метра и украсен с рисунки. Сводестите прозорци гледаха към забележителностите на града. Подът в хола беше покрит с дъски и имаше размерите на бейзболно игрище. На стените висяха триметрови портрети на Хабсбургите. Казаха му, че в същата тази стая през 1797 бе спал Наполеон… Кенеди, Айзенхауер, Дьо Гол и Чърчил, както и почти всички известни управници в продължение на триста години бяха стъпвали по този под и бяха гледали през сводестите прозорци. А сега апартаментът беше на разположение на Хейз Ричардс, следващия президент на Съединените щати.

Същинските избори бяха след две седмици и по програма Хейз трябваше да се върне в родината на идната сутрин. Щабът му искаше да направи една бърза обиколка на фермерските щати, където избирателите показваха леко колебание, но Хейз водеше навсякъде другаде.

Той влезе в спалнята, отпусна се на покритото с балдахин легло и започна да прави ежедневната си гимнастика.

Още две седмици. Тринайсет дни. Триста и дванайсет часа и Хейз Ричардс щеше да стане четирийсет и третият президент на САЩ.

— Каква шибана страна — ухили се той.

Лежеше по гръб и вдигаше крака точно в средата на леглото, където някога бе спал Наполеон.