Стивън Канел
Храна за акули (56)

54. По вятъра

Лусинда поддържаше курс към Кабо Сан Лукас и петнайсетметровото корабче се носеше по посока на вятъра. Небето беше изпълнено с високи, бързодвижещи се облаци, които го правеха сребристо на следобедната светлина.

Райън остана на палубата, като подскачаше тромаво между лявата и дясната страна на борда.

Случката с Джери Парадайз беше изяснила опасността и за двамата. За Лусинда това беше финалният акорд от една тъжна фуга, започнала в деня, когато погребаха Рекс — оркестрирана заблуда, включваща побоя над момчето в парка… студеното, равнодушно предупреждение в кабинета и заплахата в кухнята, където Мики я блъсна и я обвини, че го шпионира. Но всички тези неща избледняха в сравнение с Джери Парадайз и опита му да ги убие.

— Трябва да се обадим на Каз и да му кажем какво се случи — рече тя.

Райън слушаше вятъра, който свиреше из такелажа. Знаеше, че Лусинда има право. Клетъчният телефон беше долу, в каютата. Само трябваше да заредят батерията му.

Лусинда слезе да го включи. Когато отново се качи на палубата, Райън седеше пред кормилото и гледаше към хоризонта. Сърцето й се сви. Сега у него имаше нещо, което липсваше преди — някаква сила, целеустременост и решителност. Погледна я. Тя му се усмихна, за да прикрие колебанието и смущението си, и отиде при него.

— За какво мислеше? — попита Лусинда.

— Чудех се каква сила в космическия план реши да ни замеси в този огромен проблем. Как ще успеем да попречим на подземния свят да си присвои президентството?

Тя нямаше отговор на този въпрос. Мисълта я съкруши.

Силен вятър изду главното платно и двамата усетиха как корабчето се наклони, докато се спускаше по вълната.

Райън погледна една нисколетяща чайка, която бе разперила крила и се носеше на въздушното течение без никакви усилия и без да променя положението си и си помисли колко хубаво би било, ако можеше да контролира ветровете в живота си със същата лекота.

След четирийсет минути клетъчният телефон се зареди и Лусинда слезе да го вземе. Набра номера на майка си и след три иззвънявания чу гласа на Каз.

— Да — равнодушно каза той.

— Каз?

— Кой се обажда?

— Лусинда. Райън иска да говори с теб.

Тя даде клетъчния телефон на Райън.

Каз беше във Вашингтон и бе паркирал пред Службата по човешки ресурси. Канеше се да влезе там и да намери някой, който би повярвал на глупостта, че в социалната осигуровка на Дейвид Роб е изплатена по-голяма сума от полагащата се.

— Как я караш, Каз? — попита Райън.

— По-добре да попитам как си ти?

— Оправям се. Но има един проблем, който трябва да решим.

— Ще се постарая…

— Никой не би трябвало да знае къде сме. Прекарахме тук три дни, когато един тип, който се представи като Джери Парадайз — а може би името му е Хари Мийкс — се появи и се опита да ни убие. Беше от Атлантик Сити и съм убеден, че го е изпратил Мики. Само едно не мога да проумея — как Мики е разбрал, че сме тук?

— Обаждахте ли му се?

— Аз говорих с него веднъж, но беше от уличен телефон. Пък и ни нападнаха същия ден, така че не може да е изпратил човек толкова бързо.

Райън погледна Лусинда и каза на Соломон:

— Чакай малко… Обаждала ли си се на брат си? — обърна се той към нея.

— Не — отговори тя, после си спомни, че беше говорила с Пени. — Но преди два дни, когато ходих в Авалон за храна, се обадих на майка в къщата в Ню Джърси.

— Лусинда се е обаждала на Пени в Ню Джърси преди два дни.

— Мики сигурно има „Пин Тел“.

— Какво?

— Едно приспособление, което телефонната компания измисли, за да залавя хора, които отправят заплахи по телефона. Ако има такова засичащо устройство, той е получил разпечатка на номера, от който Лусинда се е обадила. Сетне вече не е било трудно да разбере местонахождението. Предполагам, че не е необходимо да ви казвам да не му се обаждате повече.

— Слушай, Каз, искам да участвам в тази работа.

Соломон не отговори и Райън продължи:

— Мики се опита да ме убие вече три пъти. Щом съм набелязана мишена, по-добре да съм готов.

Каз не искаше да работи с аматьори, но не можеше да го каже на Райън.

— Коул и аз сме по следите на едно нещо. Намерете някое място, където няма да привличате внимание и не се показвайте много. По клетъчния телефон ли се обаждаш?

— Да.

— Добре. Дай ми номера и се крий. Ако се нуждая от помощ, ще ти се обадя.

Райън му каза номера и разговорът свърши.

Двамата с Лусинда седяха хванати за ръце в кабината за управление, а денят бавно се превръщаше в нощ. Слънцето стоеше на хоризонта като оранжева топка върху надиплен зелен плюш. Постепенно се скри от погледа. Обгърна ги странен здрач. В продължение на една минута цветът на океана и на небето беше един и същ — тъмносив. Там, където небето и водата се сливаха, нямаше хоризонт. Това създаде необикновено усещане на замайване, сякаш яхтата се намираше в безцветен водовъртеж и беше малка подвижна платформа в един свят от невидими стремителни течения.

После се стъмни и луната озари океана. Корабчето безшумно се придвижваше към Мексико.

Влязоха в един залив в мексикански води на около десет километра южно от Енсенада и в девет и трийсет сутринта пуснаха котва. Още сънена, Лусинда сви платното и го завърза. После седнаха в кабината за управление и пиха кафе. Лусинда включи радиото, за да намери музика, която да ги поразвесели, и докато слушаха, двамата се възхищаваха на красивия, но гол мексикански бряг.

В десет часа по радиостанцията от далечен Сан Диего съобщиха онова, което по-голямата част от света вече знаеше — Хейз Ричардс бе спечелил първичните избори в Демократическата партия в Калифорния и щеше да ръководи конгреса, който щеше да се състои в Денвър.

Райън изключи радиото и взе патериците.

— Къде отиваш? — попита Лусинда.

— Да приведа във форма крака си.

Той легна, и помагайки си с десния крак, започна да вдига левия. Потеше се и правеше гримаси от болка, но упорито продължаваше да раздвижва болния крак.

Мускулът нямаше почти никакви сили и след малко Лусинда слезе в малката каюта, защото не можеше да гледа повече. Беше присъствала на операцията и знаеше, че по-голямата част от мускула липсва.

Горе на палубата, под лъчите на мексиканското слънце, Райън продължаваше с упражненията. От тялото му се лееше пот, но мислите му бяха далеч. Върна се в миналото, в университета Станфорд, на игрището в сенките на Мейпълс Павилион. Тогава беше на деветнайсет години, лежеше на тревата и правеше упражнения. Сякаш чу гласа на Зоран Петрович, треньорът, който крещеше с немски акцент: „Хайде, мързеливи женички. Едно, две, три…“.

Райън се опитваше да вдига ранения си крак, като все по-малко използваше помощта на здравия.

Навремето беше млад и здрав. Не изпитваше страх от поражение.

Беше най-добрият. И сега нямаше да се предаде. Нямаше да позволи на Мики да спечели… Не и след като мафиотът бе стигнал толкова далеч.