Стивън Канел
Храна за акули (25)

23. Тринайсет седмици

Истинското му име беше Джони Фюри, но на пристанището в Атлантик Сити всички го наричаха Тринайсет Седмици. Работеше като бирник за Чарли Романо — Шестте Пръста. Ако някое казино не платеше процента от печалбата си на дребния алчен сицилиански лихвар, в играта се включваше Джони Фюри. Специалитетът му беше средно тежки телесни повреди, които те оставяха в болница за определен период от време — тринайсет седмици беше присъдата, която Чарли Шестте Пръста смяташе за най-подходяща за неиздължилия се виновник.

Тринайсет Седмици се гордееше със способността си да раздава точния брой на дните в болница. Действаше с дървена бейзболна бухалка и дори бе присъствал на няколко медицински курса в Сити Колидж, за да усъвършенства уменията си. Беше научил, че не трябва да засяга бъбреците, защото те можеше да предизвикат усложнения, които да оставят длъжника в инвалидна количка. Избягваше и главата. Съсредоточаваше се върху крайниците, защото те бяха гаранцията за вкарване в болница. Коленете отстраняваха човека за две седмици, а петите бяха любима мишена, ако присъдата беше по-дълга. Пораженията в петите можеха да оставят нарушителя на легло в продължение на месеци. Джони Фюри рядко пропускаше целта.

Шефът му, Чарли Романо, се занимаваше с отпускане на заеми и работеше по тротоарите на Атлантик Сити, като кредитираше барове, ресторанти и губещи казина. Действаше на територията на Ало и затова го използваха за специални поръчки.

Мики Ало се обади на Чарли. Обясни му за какво става дума и Чарли избра Тринайсет Седмици да свърши работата. Високият метър осемдесет и пет и тежащ сто и двайсет килограма консултант по събирането на заеми се качи на самолета за Сийдър Рапидс, откъдето нае кола и отиде в Демойн. По пътя се отби в спортния магазин в едно градче и купи петкилограмова бейзболна бухалка. Сетне посети един железарски магазин и взе бормашина, резачка за метал и шейсет сантиметра найлоново въже. Сложи бухалката на предната седалка на колата и докато ядеше двоен хамбургер, проби дупка в дръжката и направи примка с найлоновото въже, за да окачи бухалката под мишницата си.

Тринайсет Седмици влезе в хотел „Савой“ в седем и трийсет вечерта и се обади на Райън Болт по вътрешния телефон.

— Мистър Болт? Администраторът е. Получихме пратка за вас. Бихме я донесли, но е много обемиста. Може би ще искате да я приберем някъде.

— От кого е?

— Ами не пише.

— Идвам веднага.

Джони Фюри седна на едно кресло и зачака. След няколко минути един красив русокос мъж, висок около метър осемдесет и пет се приближи до гишето и поведе оживен разговор с администратора. Тринайсет Седмици прецени мишената си. Болт беше атлетичен и се движеше бързо. Ще го изненадам в гръб, реши Джони… Един удар в ахилесовото сухожилие, за да го забави, после ще обработи крайниците.

Райън огледа озадачен фоайето, сетне се приближи до асансьора. Джони стана и се качи с него.

— Добър вечер — поздрави Тринайсет Седмици, усещайки бухалката под палтото си.

— Здравейте — отговори Райън.

Вратата се отвори на седмия етаж.

— И аз слизам тук — рече Джони и тръгна след Райън, който се отправи към стаята си и извади ключа.

Джони забави крачка и разкопча палтото си. Точно когато Райън прекрачваше прага, Тринайсет Седмици извади бейзболната бухалка, изопна тяло и замахна. Бухалката удари пода. Джони не можа да повярва! Разбра, че няма да уцели, още когато вдигна ръка. Райън беше с гръб към него, но се придвижи толкова бързо, че ударът се размина с крака му, без да го нарани. Хвърли се в стаята си и се претърколи на синия плюшен килим.

Райън Болт бе запазил уменията си на футболен нападател, когато съотборниците му подаваха топката, докато той тичаше напред с гръб към тях. Треньорът му бе казал, че има уникално периферно зрение. И сега усети, че човекът в сивото вълнено палто извършва някакво бързо движение зад гърба му и се хвърли напред, за да се махне от пътя му, преди оня да е нанесъл удара. Претърколи се точно навреме, за да види, че нападателят му влиза в стаята след него и отново замахва с бейзболната бухалка. Райън се метна надясно и вторият удар също не го засегна.

— По дяволите, стой мирен — измърмори отчаяният експерт по събиране на заеми.

Райън скочи и се прицели ниско. Заби рамо в огромния мъж и го блъсна в стената. И двамата останаха без дъх.

После Джони Фюри замахна с едрата си дясна ръка и го удари в слепоочието. Пред очите на Райън блеснаха звезди. Усети, че изпада в безсъзнание. Приклекна и сложи ръце на главата си, за да се предпази от лявото кроше на Джони Фюри. Опита се да избегне удара, но му се виеше свят и падна на колене. Грамадният мъж сипеше юмрук след юмрук по лицето му. Бухалката вече не беше в ръката му, а висеше на рамото му. Сетне Джони насочи вниманието си към нея и се опита да я хване с лявата ръка. Изневиделица един тежък стъклен пепелник се стовари върху главата му. Той се обърна и видя красиво момиче с черни коси. Изражението й беше ужасено, а пепелникът още беше в ръката й.

Лусинда бе пристигнала току-що от Ню Джърси. Видя как огромният мъж в сиво палто замахва с бухалката точно когато Райън излиза от асансьора. Гледаше ги потресена, без да знае какво да направи. После грабна тежкия стъклен пепелник и с всичка сила удари едрия тип по главата.

Джони Фюри хвана Лусинда за дясната китка и я завъртя, но когато се обърна, Райън бе станал. Главата му се беше прояснила и той удари Тринайсет Седмици с изопната дясна ръка. Джони почувства как костта и хрущялът му се раздробяват и носът му се сплесква. Олюля се и Райън отново го удари. Този път устната на Джони се разцепи.

— Мамка му — каза той.

По яката му потече кръв. Грабна бухалката и замахна към Райън, но не го уцели. Райън отскочи вдясно и взе тежката лампа с метална поставка, изтръгна шнура от стената и се изправи пред огромния мъж. В коридора се развикаха хора.

Един дебелак във фланелка и панталон с тиранти подаде глава през вратата и видя Райън и Джони, застанали един срещу друг и стиснали оръжията си. Лицето на Фюри беше обляно в кръв.

— Божичко — извика мъжът и изтича в коридора. — Извикайте ченгетата.

Тринайсет Седмици разбра, че се е провалил. Прокле се, че се беше опитал да изпълни мисията в хотел. Мислеше, че касетите са в стаята и ако свършеше работата там, няма да се наложи да идва втори път за тях. Ала решението му се оказа погрешно. Чу, че в коридора тичат и викат хора. Вдигна ръка и се опита да избърше кръвта от лицето си, но Райън тръгна към него, готов да го удари с металната лампа.

— Мамка му — повтори Джони, обърна се и хукна навън.

Слезе по стълбите, изтича до паркинга и се качи в колата. Разсъждаваше трескаво. Какво щеше да каже на Чарли Романо? Още по-лошо — какво щеше да каже на Мики Ало?

 

 

Райън седеше на леглото в стаята си в хотел „Савой“, гледаше Лусинда и се опитваше да подреди мислите си. Тя беше поразена от случилото се, но се владееше. Той стана и започна да крачи напред-назад.

— Опитваше се да те ограби ли?

— Не мисля така — отговори Райън.

Нямаше желание да й казва какво всъщност мисли.

— Райън, какво става?

— Не дадох на Ей Джей филма, който направих. Отказах.

— Защо?

— Не искам да участвам в игрите им, затова казах „не“. Мисля, че онзи тип беше изпратен да вземе видеозаписа от мен.

Още не смееше да я погледне в очите. Не искаше да й каже за подозренията си.

Сутринта Райън се бе обадил на Алекс Тингредис. Алекс беше негов приятел от ФБР и технически консултант на един от филмите му. Райън го попита за семейство Ало и получи тревожни новини. Беше му неприятно да разкаже на Лусинда какво е научил, но знаеше, че ако ще продължават да се срещат, трябва да рискува.

— Обадих се на един приятел от ФБР. Той ми каза, че се готвят да предявят обвинение за престъпна конспирация срещу баща ти.

— Защо не го направят? — ядоса се тя. — Към баща ми никога не са били повдигани обвинения.

— Знаят, че е на смъртно легло. Не искат да го обвиняват, защото няма да успеят да го доведат в съда. Ще прехвърлят обвинението срещу брат ти. След два месеца.

Лусинда беше израснала с убеждението, че семейството е най-важно от всичко. През целия си живот се бе съпротивлявала срещу неприятните слухове, но накрая започна да подозира, че те са верни. За да се предпази, тя извръщаше глава и избягваше да реагира, така както Райън бе погребал спомена за удавянето на приятеля си от детинство. Но един следобед, когато се прибираше вкъщи от колежа през втората си година, всичко се стовари върху главата й. Таксито спря пред дома й.

— Знаете ли кой живее там? — попита шофьорът.

— Какво? — втрещи се тя.

— Джоузеф Ало — почтително прошепна шофьорът. — Той е бос на мафията в Ню Джърси.

Думите бяха произнесени с огромно страхопочитание и вълнение и Лусинда мигновено разбра, че това е истина. А брат й бе станал като баща им.

Разговорът с Мики още отекваше в главата й. „Доставя ми удоволствие да гледам как Райън се проваля. Името Ало е като затворнически номер.“

— Лусинда, трябва някак да се справим с положението — каза Райън и я върна към действителността. — Мисля, че брат ти се опитва да ме рани, дори да ме убие.

Мислите й се върнаха в миналото, когато беше на осем години. Майка й я остави в парка и отиде да купи нещо. Мики беше на шестнайсет и трябваше да се грижи за сестра си. Лусинда играеше до люлките, когато едно момче на около единайсет я блъсна. Мики видя това и се приближи до тях. Лусинда гледаше ужасена как брат й сграбчи по-малкото момче и го удари в лицето. То падна, но Мики не спря да го бие. Започна да го рита, после го обърна по гръб и седна на гърдите му. Още го удряше, когато към тях изтича един полицай, който го дръпна. Докато ченгетата се грижеха за пострадалото момче, Мики хвана Лусинда за ръката и я изведе от парка. Още си спомняше изражението в очите му — злобно и развълнувано. Тогава разбра, че му доставя удоволствие да бие момчето. Тя погледна Райън и се зачуди дали той има право… Дали брат й беше изпратил човека в сивото палто.

— Мики е в къщата ни на плажа в Кейп Мей. Мисля, че трябва да отидеш там и да поговориш с него. И двамата трябва да разберем истината.

— Да — съгласи се Райън и кимна. — Крайно време е.

 

 

Райън събра багажа си, взе видеокасетите от администратора на хотела и ги сложи в куфарчето. Когато излизаше, видя Ей Джей в бара. Изкушаваше се да замине, без да му каже нищо, но го обзе чувство за благоприличие. Влезе в бара и потупа Ей Джей по рамото.

— О, как си, приятел? — изфъфли Тийгардън.

Беше пиян. Заведе Райън в едно сепаре, където седеше блондинка с пищни форми.

— Мис Вероника Денис, разрешете да ви представя шибания Бенедикт Арнолд^[1].

— Приятно ми е да се запознаем, мистър Арнолд — каза момичето, показвайки изумително непознаване на американската история. — За Ей Джей ли работите?

— Мистър Арнолд е отстъпник от нашата кампания.

— Престани, Ей Джей.

— Както кажеш — отговори Тийгардън, отпусна се тежко на мястото си и прегърна мис Денис. — Вероника харесва Хейз, но казва, че изглеждал студен. Информацията ни потвърждава това. Вероника е по-добра от социологическите проучвания.

— Точно така — рече момичето и се усмихна на Райън, когото намираше за много привлекателен. — Беше доста внушителен по телевизията, но е някак… Нали се сещате, не излъчва топлина.

— Райън беше сценарист и продуцент в телевизията. Нали, Райън? Познава медията. Наистина ли Хейз изглежда като айсберг, както казва Вероника?

— Ей Джей, заминавам за няколко дни.

— И без това не ми трябваш. Никак не ми помагаш.

— Ще оставя телефонен номер, на който можеш да ме намериш.

— Имаме един проблем… — обърна се Ей Джей към Вероника. — Райън взима парите ни и прави филм, а после не иска да ни го даде.

— Довиждане, Ей Джей — каза Райън и стана, но Тийгардън го хвана за ръката.

— Да кажем, че се затрудняваш с някой сценарий… Един от героите ти не се харесва на хората, защото мислят, че е студен. Как би го позатоплил?

Райън искаше да излезе от бара, но Ей Джей го държеше за ръката.

— Бих му измислил някаква трагедия — отговори накрая той. — Нещо, което да накара хората да го съжаляват. Трябва да тръгвам.

Райън издърпа ръката си.

— Довиждане, Хемингуей — изсмя се презрително Ей Джей.

— Хемингуей ли? Да не сте роднина на Мариел Хемингуей? — попита Вероника, която отчаяно се опитваше да привлече вниманието на Райън.

— Беше ми приятно, мис Денис.

— Слушайте, номерът ми го има в указателя — бързо каза тя. Много й се искаше Райън да остане.

Той се отдалечи.

— Да измисля някаква трагедия — измърмори Ей Джей. — Адски хитро.