Стивън Канел
Храна за акули (64)

62. Прослушване

Взривът строши някои от прозорците на къщата на семейство Бах. Коул и Райън наблюдаваха от прага на гаража. Една-единствена подробност щеше да ги преследва до края на живота им. Високо над квартала боядисаният в черно и зелено преден капак на таксито блестеше на слънцето, като се огъваше и преобръщаше, понесен от въздушното течение. Сетне се отправи към пристанището.

— Мамка му — със страхопочитание произнесе Коул, когато отломките започнаха да се сипят по двора.

Райън и Коул се обърнаха и видяха Лусинда, която стоеше зад тях, притиснала ръка до устата си.

— Да се махаме оттук — каза Райън, който пръв дойде на себе си.

Влязоха в къщата с разтреперени крака, събраха нещата си и сложиха лентите и филма в чантата. След няколко минути вече вървяха по дългата алея за коли. Храстите се бяха запалили и хората заизлизаха от домовете си и гледаха изумени мястото на експлозията.

Тримата се отдалечиха от местопроизшествието и се качиха на автостоп на един камион, който превозваше цитрусови плодове.

Пътуваха към Тел Авив, без да разговарят. Всички мислеха за Каз.

 

 

Ъгловата стая в хотел „Карлтън“ беше осеяна с малкото вещи на Каз. Лусинда започна да прибира нещата, а Коул се опита да се свърже с Наоми Зур. Трудно им беше да повярват, че едрият рошав бивш федерален агент го няма. Той бе спасил живота на Райън и на Коул. Беше им дал полезни съвети, които никой от тях не знаеше. Чувстваха се тъжни и уязвими.

Най-после Коул се свърза с един от служителите на „Ройтер“, който му каза домашния телефон на Наоми. Тя току-що излизаше от банята.

— Какво ти трябва?

— Искам да прослушам едни записи, да прехвърля един филм и да ми помогнеш да се махна от Израел колкото е възможно по-скоро — отговори Коул.

— Това може да стане по следния начин: Първо, отиваш в някоя телевизионна станция и плащаш на някой да прехвърли филма, после хващаш пътя за летище „Бен Гурион“ и си купуваш билет.

— Наоми, току-що убиха партньора ми. В ръцете си може би държа най-сензационния репортаж в кариерата си. Ще ти обясня всичко, но трябва да ми помогнеш и сетне да ни изкараш нелегално от страната с някой частен самолет.

— Защо не пътувате като обикновени пътници?

— Защото всеки път, когато го правим, някой убиец на мафията се изпречва на пътя ни.

— Къде сте?

— Ние ще дойдем при теб. Кажи къде.

— Входът за „Ройтер“ е в подземния гараж. Паркирайте на едно от маркираните в жълто места и отидете до най-отдалечения асансьор. Там има платка с копчета. Натиснете цифрите три и шест, после буквите П-У-Д и вратата ще се отвори. Ще се срещнем на четиринайсетия етаж след двайсет и пет минути.

— Ти си истинска сладурана.

— И по-добре да си попаднал на най-горещата история след аферата „Уотъргейт“ — добави тя и затвори.

 

 

Наоми, която бе отразявала някои от най-сензационните истории на десетилетието, разбра, че ако е истина, това е нещо изключително.

Четиримата седяха в залата за конференции в „Ройтер“ и тя гледаше Райън и Лусинда, които според нея бяха твърде красиви, за да бъдат участници в тази драма. Този път Коул не скри нищо, включително факта, че Хейз Ричардс е контролираният от мафията кандидат-президент… Той извади аудиолентите и филма от брезентовия сак и ги сложи на масата.

— Ще прехвърля филма на видеокасета, но, по дяволите, Коул, не съм виждала такива огромни ролки от пет години. Техниците ще ги презапишат, но това ще отнеме няколко часа. Ще трябва да ви ги изпратя.

— Няма начин тези записи да изчезнат от очите ми.

Наоми отново погледна ролките.

— Превърнахме библиотеката на седмия етаж в склад за остаряла техника…

— Да вървим.

В библиотеката имаше купища стара апаратура, бюра и технически средства. Накрая намериха един малък магнетофон без шнур.

— Да се надяваме, че лампите му са наред — каза Райън, докато го разглеждаше.

Върнаха се на четиринайсетия етаж. Райън взе лампата от бюрото и отряза шнура й с джобното си ножче. После махна задния капак на магнетофона. Намери захранването, оголи жицата от лампата и я свърза с магнетофона.

През това време Коул нави лентата на по-малки ролки. Райън включи магнетофона и въздъхна облекчено, когато червената лампа за захранването светна.

Коул нагласи лентата и каза:

— Хайде, Райън, пускай го.

Райън натисна клавиша и като по чудо малкият старомоден магнетофон заработи. Говорителите не бяха много наред и леко бръмчаха, но беше възможно да се чуе всичко. В началото на всеки запис имаше обяснения.

— Шестнайсети януари 1966. Агент Питър Лосън. Записът е направен в апартамента на Майър Лански в хотел „Фонтенбло“. Дневна смяна, девет часът сутринта.

Последва съскане, после се чу същият глас:

— Дневна смяна, десет часът сутринта. Няма обаждания.

Коул обясни, че агентът се обажда на всеки час заради архивите. Спомни си старите разследвания, откъдето бе научил, че Майър често се записва във „Фонтенбло“ под фалшиво име.

Отново се разнесе съскане и изведнъж — телефонен звън. Сетне се чу гласът на Майър. Финансистът на мафията говореше уморено и ядосано.

— Да — въздъхна той.

— Майър, обажда се Огъстъс. Как е Бъди?

— Бъди е синът на Майър. В инвалидна количка е от прогресираща склероза — обясни Коул.

— Как бил Бъди. По дяволите, защо не ме оставиш на мира? Зает съм. Хей, Теди, намали радиото — изкрещя Лански. — Какво всъщност искаш, Огъстъс?

— Чиста ли е линията?

— Да. Всяка сутрин идват едни хора и проверяват апартамента.

Коул долови въпросителния поглед на Райън и каза:

— Този вид подслушвателно устройство се включва, само когато някой говори по телефона. Активизира се от гласа, затова не са го открили. Сега такива устройства са нещо обикновено, но през 70-те мафията не знаеше за съществуването им.

Разговорът продължи:

— Майър, имаме неприятности във Фили с Кастаня и всички ония педали. Всеки път, когато искам да разпространя нещо, той бърка в джоба ми и си мисля, че това не е в духа на споразумението, така да се каже.

— Виж какво, Огъстъс, аз не съм рефер. Трябва да разговаряш с Мо-Мо. Той има връзки с Кастаня.

— Шибаният Джанкана. Мисля, че Мо е в дъното на цялата история.

— Добре, добре… Ще видя как стоят нещата, но ако ги оправя, ще ми бъдеш длъжник.

— Вече съм ти длъжник, Майър. Знаеш, че няма да те оставя на сухо. Ти си моят равин в тази сделка.

— Глупости — отсече възрастният мафиот.

— Както и да е. Ще ти се обадя след ден-два… Става ли?

— Да…

Повечето телефонни разговори бяха подобни. Разни умници обсъждаха сделки, а Майър се явяваше като един вид регулировчик и разпределител. Всяка ролка траеше по един час, но когато стигнаха до края на втората, започнаха да губят надежда. Лесно се виждаше как записите бяха помогнали на израелския Върховен съд да откаже „правото на завръщане“ на Лански, но засега те не съдържаха нищо, което би свързало Майър, Уолас Литман и Джоузеф Ало.

Изключиха магнетофона, когато един сътрудник от „Ройтер“ донесе сандвичите и студената бира, които Наоми беше поръчала.

Коул започна да си мисли, че бяха прахосали живота на Каз за нищо. Оставаха още три малки ролки и шестнайсетмилиметровият филм.

— Защо да не дам на техниците да прехвърлят филма на видеокасета? — попита Наоми, долавяйки мрачното му настроение.

Коул беше убеден, че записите ще потвърдят теорията им. А сега му се виждаха без никаква стойност. Имаха да прослушат още час и нещо, затова той бутна филма към нея и Наоми го даде на сътрудника.

— Занеси го на техниците и им кажи веднага да го прехвърлят на VHS. И не го изпускай от поглед.

Той излезе и те пак пуснаха магнетофона.

Слушаха разговори от началото на 70-те. Първият беше от частната трапезария на един клуб за стриптийз в Маями, който принадлежеше на фамилията Коста.

Явно бе възникнал някакъв спор относно разпространението на колумбийския кокаин. Маями беше отворен град, но когато търговията с наркотици се разрасна, страстите се развихриха и започна да лети олово, там стана напечено. Майър се опитваше да постигне примирие между клановете Коста и Деларико. Изглежда, единственият въпрос, по който двете фамилии бяха единодушни, беше, че мразеха колумбийците повече от съперника си.

— Сключихме сделка с Мендоса — със силен носов глас каза Франк Коста. — Ние доставяме всичко, а ония типове в Дейд се опитват да се намесят в разпространението. Имаме цяла аптека — от „Ранобудно момиче“ до „Мамина помощница“. А сега, в последната минута, Деларико се опитва да се споразумее с моите испанци, за да доставя шибания „Маршируващ прах“ от Перу на по-висока цена. „Бялата дама“ ще ни излезе през носа.

Очите на Коул се разшириха.

— Какви ги дрънка тоя макаронаджия?

— „Ранобудно момиче“ е марихуана. „Мамина помощница“ е валий, успокоително. Някои го взимат с други наркотици, за да постигнат по-силен ефект. „Маршируващ прах“ е кокаин от Перу — обясни Райън.

Коул кимна. Изведнъж се почувства адски уморен. Гледаше магнетофонната лента и надеждата му намаляваше с всяка минута. Започна да се примирява с мисълта, че вероятно няма да стигнат доникъде.

И тогава се случи — един разговор между Майър Лански и някой си Уоли. Подслушващият агент се казваше Лий Стейн и според надслова в началото Майър се обаждаше от уличен телефон срещу апартамента си. Датата беше петнайсети януари 1971. Стейн каза, че федералните агенти са се намесили в линията от един телефонен стълб на следващата пряка. Майър мислеше, че е напълно безопасно и говореше свободно, уверен, че уличните автомати не могат да бъдат подслушвани.

— Получи ли пратката, Уоли? — чу се немощният и монотонен глас на Майър.

— Разбира се, Майър, точно както каза. Но ще я държим в компанията за бои извън страната, докато ми потрябва.

Коул знаеше, че „Мери Карвър Пейнтс“ е компания фасада и пералня за пари на Бахамските острови, основана от Майър за фамилията Ало. После разпозна гласа на Уолас Литман и застана нащрек.

— Това е Литман — прошепна той. — Можем да направим анализ на гласа, но съм сигурен, че е той. Вероятно това е записът, който търсим.

— Добре — продължи Майър. — Мисля, че трябва да запазиш същото ниво на вестниците и радиото. Имаме четири вериги на разпространение, но много повече ме интересува телевизията.

— Съгласен съм, Майър. Хвърлил съм око на „Юнайтед Бродкастинг Къмпани“. Те са група от независими станции, но мисля, че могат да бъдат купени на подходящата цена. Можем да ги разширим и да създадем телевизионна мрежа. Бих препоръчал да задвижим покупката, защото после ще ни трябват много пари в брой, за да се сдобием с допълнителни станции и фондове за програми.

— Колко?

— Не съм сигурен. Мисля, че в момента медийната собственост върви по седем, може би осем милиона. И цената ще продължава да се покачва. Бих искал да зарежа радиото, за да подпомогна фонда за покупката на Ю Би Си. Може би Пол Аркет ще помогне да получим лиценз от Вашингтон.

— Добре, щом искаш, говори с него. Аз не се срещам с него, защото Джоузеф Ало иска да стоим на разстояние. Да не се разнася смрад около кандидата му.

— Ще говоря с него. Следващата седмица ще бъда във Вашингтон. Как е Теодора? — попита Уолас, насочвайки разговора към съпругата на Майър, която искрено обичаше.

— Отлично, Уоли. А мисис Литман?

Сърцето на Коул започна да бие учестено.

— Добре е. Трябва да се срещнете някой път.

— Не може да се срещаме. Джоузеф иска да бъдеш чист. Ако вкара човека си в Белия дом, ти си онзи, който ще го осъществи. Ти и твоята телевизионна мрежа.

Последва продължително мълчание, сетне Майър добави:

— След като човекът попадне в ръцете ни, ще оставим без работа всички ония педали от Министерството на правосъдието.

— Пази се, Майър. Надявам се, че се чувстваш по-добре.

— Чувствам се отвратително, но ще се прибирам в Израел. Подадох документи за поданство. Ще отида в родината си и ще умра в Обетованата земя.

Коул протегна ръка и изключи магнетофона. Погледна останалите. Всички бяха затаили дъх.

— Мамка ти — възкликна Наоми. — Имаше право.

А после се наведе над масата и го целуна.