Стивън Канел
Храна за акули (41)

39. Затворник в собственото си тяло

Лусинда не можа да заспи. Цяла нощ стоя будна и държа ръката на Райън. Каз бе започнал да мисли, че Райън няма да му послужи за нищо. Кракът му беше зле. Соломон нямаше намерение да ходи насам-натам с един сакат. Каза на Лусинда да отведе Райън някъде на безопасно място — може би обратно в Калифорния. Тя кимна. Каз се надяваше, че Райън ще я послуша.

Бившият федерален агент излезе от хотела, качи се в колата и се отправи към двора на железопътната гара, където Коул Харис бе решил да паркира микробуса си, в който спеше. Каза, че бил свикнал така. Във фолксвагена имаше дюшек и отопление.

Соломон спря пред микробуса точно когато Коул сгъваше прането на масичката, която бе монтирал и изваждаше чисти чаршафи от найлоновите чували. Предишната нощ Каз забеляза, че всичко в микробуса е безупречно чисто и прибрано. Имаше дори вграден компютър. Той слезе от колата и тръгна към Коул.

— Как е Болт?

— В резерва на ранените. Какво ще кажеш за една закуска? Аз черпя.

Спряха за кафе и понички. Каз купи и вестник. Първата страница показваше усмихнатото лице на Хейз Ричардс. Заглавието крещеше: „Провидънс идва в Ню Хампшър“. Подзаглавието гласеше: „Хейз Ричардс печели рекордните 68 процента“. Соломон подкара към Ню Йорк Сити и подхвърли:

— Според Болт онзи тип е заложник на мафията. — Започна да ръми. Той включи чистачките и зачака, докато Коул внимателно отхапваше от захаросаната поничка.

— Ще кажеш ли нещо, или ще извършваш орална хирургия на поничката?

— Добре. Ето докъде съм стигнал в разследването си… Мисля, че Ю Би Си е свързана с мафията. Не знам колко високо стига корупцията — дали е само до Стив Израел от направление „Новини“ или чак до Уолас Литман. Когато отказаха да излъчат сериите ми за Ало в Атлантик Сити, започнах да се чудя дали има нещо между мафията и Ю Би Си. Прегледах всички репортажи за организираната престъпност. Нямаше абсолютно нищо за фамилията Ало, нито за престъпните синдикати по Източното крайбрежие. Мисля, че това е много обезпокоително.

— И докъде ни довежда?

— Ами, сега ровя из Министерството на правосъдието и използвам стари връзки, но е адски трудно, когато не можеш да разчиташ на някоя телевизионна мрежа. Мислех да започна от върха, от Уолас Литман. Засега не съм научил нищо убедително, но има нещо, което ми се струва странно…

— Какво?

— През 60-те той е бил един обикновен счетоводител в инвестиционна компания във Флорида. Получавал е двайсет и пет — трийсет хиляди на година и изведнъж напуска. Никой във фирмата не си спомня защо. След няколко години се появява в Ню Йорк и става собственик на два паркинга в Манхатън. Мисля, че това е странна инвестиция за един евреин, дребен счетоводител от Форт Лодърдейл. Разбира се, не е толкова странно, като се има предвид, че мафията владее манхатънските паркинги и другия бизнес, свързан с пари в брой. После той заменя паркингите с недвижими имоти и след десет години става голям баровец и купува телевизионна мрежа. Не мога да го докажа с нищо, но ми се вижда изключително подозрително.

Коул ампутира парче от захаросаната поничка с предните си зъби, като не успя да изцапа чистата си синя риза и подходящата по цвят вратовръзка.

— Между другото, къде отиваме? Мислех, че само ще закусим и ще поговорим.

— Смятам да проверим как е Брентън Спенсър. Райън ме накара да се замисля за него. Наистина е странно, че Брентън слезе от сцената по време на дебата в Айова.

— Вероятно мозъчният аневризъм го е накарал да се държи неадекватно.

— Може би да, а може би не. Ако дойде в съзнание, искам да бъда при него.

Пристигнаха в Окръжната болница по обед и отидоха в неврологичното отделение. Суматохата беше утихнала и представителите на пресата си бяха заминали преди няколко дни. Останала бе само миризмата на болест и на лизол. Медицинските сестри се движеха тихо, като ангели, направени от зелена хартия. Гумените им подметки поскърцваха по чистите коридори, а от вътрешните телефони се разнасяше музика и писуканията на пейджърите на лекарите.

Каз намери интерниста, с когото бе разговарял, когато приеха Спенсър. Хирургът беше в кабинета в дъното на коридора.

— Помните ли ме? — попита Каз, като подаде глава на вратата. — Как е Спенсър?

Лекарят не беше спал цяла нощ и си почиваше на кушетката. Беше събул обувките си. Стана и потърка очи.

— Няма промяна. Както вече ви казах, това ще продължи известно време.

— Това е брат му Карл. Занимава се с бижутерство. Току-що пристигна от Цюрих.

— Не сме се виждали с Брентън, откакто започнах да купувам скъпоценни камъни в чужбина. Трудно ми е да повярвам, че му се е случило такова нещо — рече Коул.

— Той е в същата стая. Може да погледнете през стъклото, но не влизайте.

Каз и Коул излязоха от кабинета.

— Лекар е, би трябвало да пере чорапите си — измърмори Коул, докато вървяха по безукорно чистия коридор към стаята, където лекуваха Брентън.

Каз пренебрегна указанията на лекаря, отвори вратата и влезе.

Брентън дишаше с помощта на кислороден апарат. Главата му беше бинтована. За тяхна изненада очите му бяха отворени и ги гледаха.

— В съзнание ли е? — попита Коул и се вторачи в очите му. — Брентън, аз съм. Коул Харис.

Очите на Брентън не помръднаха. Той гледаше в празното пространство.

— Брентън, аз съм, Коул. Чуваш ли ме?

Спенсър чуваше, но не можеше да се движи и да говори. Очите му бяха насочени към тавана, но не виждаха нищо. Беше загубил зрението си и по-голямата част от паметта си. Възприятията му не функционираха. С изключение на слуха. Слагаха му инжекции по няколко пъти на ден и той се унасяше в дълбок сън. Но винаги се събуждаше по-рано, отколкото очакваха. Започна да осъзнава, че е затворник в собственото си тяло — не можеше да вижда, да говори и да се движи. Мълчаливо в осакатения си мозък той крещеше: „Помогнете ми да изляза от това състояние. Аз съм тук“.

— Разбира ли ни? — питаха те. — В съзнание ли е?

Брентън Спенсър беше затворник в един кошмар, който започваше отново всяка сутрин, когато се събудеше.