Стивън Канел
Храна за акули (59)

57. Неочаквани проблеми

Пътникът на място 255 от полет 3476 на „Ел Ал“ получи конвулсии в седем и трийсет и седем, точно когато стюардесите се готвеха да поднесат закуската. Името му беше Ленард Грийнберг. Беше петдесет и шест годишен и притежаваше бижутерски магазин в Бърбанк, Калифорния. Изпружи крака и ритна седалката пред себе си, после се стрелна напред и удари главата си в масичката за сервиране. Жената пред него се стресна, събуди се, обърна се и го изгледа гневно. Но щом го видя, се уплаши. Ленард Грийнберг се вторачи в нея с помръкнали кафяви очи и каза:

— Много се извинявам.

До него седеше съпругата му Хана и шестнайсетгодишната му дъщеря Саша. И тримата отиваха в Израел за пръв път.

— Повикайте стюардесата! Лекар! — извика Хана, а дъщеря й се измъкна от мястото си и хукна за помощ.

— Шунтът му не издържа — обясни Хана на сепнатата жена пред себе си.

Мисис Грийнберг бе виждала съпруга си в това състояние два пъти и знаеше, че последствията могат да бъдат фатални, ако незабавно не му направят операция, за да освободят мозъка от налягането.

Един човек от редицата зад тях се приближи и коленичи до Ленард. Носеше черно куфарче.

— Аз съм лекар.

— От шунта е. Виждала съм тези конвулсии и преди. Трябва незабавно да бъде отведен в болница.

— Какво е шунт, за бога? — попита стюардесата.

— Всеки човек има течност, която огражда мозъка — обясни лекарят. — Някои хора нямат правилно дрениране и тази течност се просмуква в мозъка, причинявайки онова, което е познато като хидроцефалия. За да предотвратим това, ние слагаме една пластмасова тръбичка с клапа, която се нарича шунт. Понякога шунтът се задръства и причинява огромно налягане върху мозъка. Човекът се нуждае от незабавна операция.

— Трябва да обясните това на пилота. Елате с мен.

Тя поведе лекаря към пилотската кабина. Призрака се събуди, когато двамата минаха покрай него. Съзря разтревоженото лице на стюардесата и веднага разбра, че нещо не е наред. Сграбчи я за ръката и пусна глупавата си безобидна усмивка на търговец.

— Някакъв проблем ли има?

— Болен пътник. Вероятно ще се отклоним в Лондон и ще кацнем на летище „Хийтроу“.

— Но това ще отнеме няколко часа. Аз трябва да съм в Тел Авив навреме. Имам важна работа…

— На борда на самолета има телефон. Убедена съм, не искате някой от спътниците ви да умре, за да си свършите работата.

Стюардесата отмина и съобщи по микрофона за отклонението.

Призрака се приближи до телефона. Използва една от кредитните карти на името на Хари Мийкс и се върна на мястото си със слушалката в ръка.

Набра номера на хотел „Американ“ в Тел Авив и попита в коя стая е Акмад Джарар. След минута чу гласа на арабина.

— Слава богу, че си там — без предисловие каза Призрака.

— Да, приятелю. Току-що пристигнах. Взех първия полет, който можах.

— Необходима ми е помощ. Ще кацнем на „Хийтроу“, защото един от пътниците не е добре… Нашият изпълнителен директор ще пристигне на летище „Бен Гурион“ в единайсет с полет 2356 на „Ел Ал“. Той пътува с трима счетоводители, сред които една красива жена. Трябва да бъдат посрещнати, но не и придружени. Зависим от сценария, докато дойда там. Свързочният команден контролен център е в твоя хотел.

Това беше код, който бяха използвали и преди. За Призрака и екипа му от убийци „изпълнителен директор“ означаваше мишената за премахване. „Счетоводителите“ бяха хората, които се движеха с мишената. „Да бъдат посрещнати, но не и придружени“ означаваше да ги следят, но да не ги залавят. Акмад каза, че ще се оправи. Призрака описа Райън и Лусинда. Спомена, че по всяка вероятност мъжът ще бъде с патерици и че е русокос и хубав, а младата жена — чернокоса. Не знаел как изглеждат другите „счетоводители“.

— Готови ли са да се заловят за работа? — попита Акмад.

— Категорично — отговори Призрака, с което подсказваше, че те са опасни и с тях трябва да се внимава.

Разговорът приключи и Призрака усети, че самолетът се накланя наляво, към „Хийтроу“. Вероятно щеше да бъде в Тел Авив четири часа по-късно от заплануваното. Той обичаше да импровизира. Обичаше преследването. Ала най-много от всичко обичаше да убива.

Летище „Бен Гурион“ — малко, но модерно — беше извън Тел Авив и на двайсет минути с кола от Ерусалим. Охраната беше строга.

Самолетите не рулираха, а оставаха на широката писта, където пътниците слизаха и после се качваха в големи автобуси, които ги откарваха до изхода. Коул обясни, че това позволява по-засилени мерки за сигурност.

Щом излязоха от самолета, Каз, Коул, Райън и Лусинда бяха поразени от горещината и влагата. Температурата беше над трийсет и осем градуса. Дрехите им залепнаха за телата още докато слизаха по стълбичката. Коул познаваше добре Израел. Беше написал множество репортажи от тази страна. Той реши да отседнат в хотел „Карлтън“ в Тел Авив. Кореспондентите обичаха да седят в международния бар. Там щеше да намери някой от агенция „Ройтер“, от когото да измъкне информация. Харис искаше да разбере всичко за семейството на Гавриел Бах… Останал ли бе някой жив? Къде са децата му? Къде биха могли да бъдат личните му вещи? Сведенията, с които засега разполагаше, бяха оскъдни. Четиримата бяха на шестнайсет хиляди километра от родината и търсеха незаконно направени записи на телефонни разговори, които преди двайсет и пет години бяха предадени на един вече покоен израелски прокурор. Дори да съществуваха още, записите може би не съдържаха нищо ценно. И все пак малката група се бе отправила по следите на тази тънка нишка чак в другия край на света.

В митницата стояха почти цял час. Най-после униформените пазачи с лъснати ботуши и картечни пистолети „Узи“ ги пуснаха навън. По пътя към такситата минаха покрай един нисък мършав арабин, който беше облечен в сиво-кафяв къс панталон и пушеше турска цигара.

Акмад Джарар видя четиримата американци и предположи, че това са хората, които търси. Хубавият мъж не беше с патерици, както бе казал Призрака, но леко накуцваше. Младата жена наистина беше много красива.

Акмад ги проследи и видя, че се качиха в едно такси „Субару“, което се отправи към Тел Авив. Той махна с ръка и до тротоара спря наетото от него синьо „Мицубиши“. Вътре имаше двама мъже. Зад волана седеше Фридек Мистек, германец, терорист, който беше идеологически увреден от обичта си към парите. Беше участвал с Призрака в няколко удара. Фридек беше безличен и обикновен на вид, с изключение на склонността му към насилие. На задната седалка беше Йоси Рот, слаб мъж, евреин, който изглеждаше добре и имаше черни къдрави коси. Навремето работеше в Мосад, но се беше преместил в подземния свят на наемните операции.

Всички говореха английски. Акмад посочи колата с американците.

— Следвай ги отблизо… Такситата се губят лесно в движението.

Фридек настъпи газта и пое след субаруто.