Стивън Канел
Храна за акули (35)

33. Проверка на ковчега

Започнаха да идват по обед. Посетители с опечалени лица и в черни костюми, копринени ризи и рисувани на ръка вратовръзки. Първи пристигнаха семейство Медина. Донът от Ню Йорк седеше със сина си на задната седалка на кафявия, правен по поръчка „Ролс-Ройс“ с бронирани стъкла. Двамата му ужасни виетнамски телохранители се возеха отпред.

Барт ди Агуста „Доктора“ дойде в един часа, придружаван от съпругата и тримата си синове. Бяха долетели от Чикаго. Наричаха го така, защото през 60-те разчлени враговете си с моторна резачка за дърва по време на един делови спор в Ню Йорк. Той смъкна прозореца на взетата под наем лимузина и погледна двамата охранители на семейство Ало, предвождани от Пулакарпо ди Пауло, братовчед на Мики и новобранец в бранша.

— Ди Агуста — каза той на новодошлия роднина от Палермо, който провери името му в списъка и учтиво попита на развален английски дали шофьорът може да остави шефа си пред главния вход и да върне колата, за да не стане задръстване.

Пени беше в траурно облекло, поздравяваше всички и им благодареше за съболезнованията.

Мики беше в кабинета и приемаше всеки гост поотделно, говореше тихо и уверяваше всички, че баща му е умрял спокойно и семейството ще понесе загубата.

Някои бяха дошли от уважение, но всички очакваха с нетърпение да видят отворения ковчег, за да се уверят с очите си, че Джоузеф Ало е мъртъв. После щяха да насочат вниманието си към Мики и да преценят дали е достатъчно силен да върти фамилния бизнес.

Лусинда беше на горния етаж. Чула бе за смъртта на баща си по телевизията и се беше върнала в голямата къща, за да бъде с майка си. Отбягваше брат си. Срещнаха се случайно в кухнята и се погледнаха, без да си кажат нищо. Тя мина покрай него и излезе в коридора. Хората й говореха и изказваха съболезнованията си, но не й обръщаха особено внимание. Моментът беше тъжен, но и политически. Всяка промяна във властта засягаше всички. Вече се сключваха и изпробваха нови съюзи. Лусинда се качи горе, за да бъде сама и да се опита да овладее смесените чувства, които изпитваше към гнева на брат си и смъртта на баща си.

Погребението беше в шест. Църквата, която бе избрал Мики, беше една готическа католическа катедрала в центъра на Трентън. Хареса я, защото беше голяма и имаше скрит страничен вход, който щеше да затрудни агентите на ФБР да направят снимки на опечалените.

В пет часа следобед органът изпълни погребален химн за Джоузеф. Дългите обективи бяха подпрени на дръжките на вратите на федералните коли. Агентите наблюдаваха с безизразни лица, без да си правят труда да прикриват присъствието си.

Църквата беше пълна. Закъснелите мълчаливо заставаха най-отзад. Мнозина се кръстеха и благодаряха на Бога, че Джоузеф Ало е наистина в ковчега.

Мики се обърна към присъстващите от украсения с дърворезба амвон. Светлината се пречупваше от изобразения с цветно стъкло Исус и хвърляше червено петно на пода пред него.

Мики говори за загубата, която синът чувства, когато баща му почине, и за искрената обич в семейството. Възхвали съветите, които бе получил от Джоузеф. Каза, че животът му никога няма да е пълен, щом баща му няма да е до него, за да му обяснява неговите противоречия и да се бори срещу покварата му. Надгробното слово беше трогателно и би било още по-въздействащо, ако Лусинда не беше до Мики, за да види очите му. Те блестяха от вълнение. Мики Ало най-после беше начело на бизнеса и всеки, който мислеше, че ще му го отнеме, щеше да гледа парада от небето.

Погребаха Джоузеф на залез-слънце и се върнаха в имението на семейство Ало. Над тенискорта беше разпънат огромен сенник. Оркестърът изпълняваше сицилиански народни песни. Пени и Лусинда обикаляха покрай тълпата и неизвестно защо имаха чувството, че мястото им не е там.

В девет часа Пени се качи в стаята си и остави Лусинда сама. След миг тя се озова пред брат си. Този път той й се усмихна и каза:

— Здрасти.

— Здрасти.

Хвана я за ръката и я отведе настрана. Застанаха до къщата, заслушани в музиката и смеха, които се разнасяха от тенискорта.

— Хубави неща каза за татко.

— Благодаря. Добре ли си? — попита Мики и се вгледа в нея. — Онзи ден не говорех сериозно. Бях разстроен заради татко. Разбираш ли?

— Да — отговори Лусинда, съзнавайки, че вече изпитва отчаян страх от брат си.

Тя подбираше внимателно думите си и не изказваше на глас мислите си. Искаше й се да избяга от него.

Той протегна ръка и я прегърна, но очите му бяха студени и безизразни.

— Ние сме един отбор — каза Мики. — Няма да позволя на никой да ти причини болка. Никога не ще те натъжа.

Сетне я целуна по бузата и добави:

— Трябва да се връщам при гостите. Ще поговорим, след като си тръгнат.

Мики се отдалечи, а Лусинда наведе глава. На земята в краката й имаше стар дървен кръст. Направи го, когато беше седемгодишна. Бе коленичила в банята и ридаейки, сглоби кръста. После написа името с лака за нокти на майка си. През нощта се измъкна от къщата и с помощта на един камък заби кръста в земята. Помоли се на Бога да прибере душата на кученцето на Мики. Закле се никога да не забравя щастливата му муцунка.

Гласът на брат й отекваше в ушите й… Никога не ще те натъжа. Но той се бе засмял, когато убиха кучето. Неизвестно защо, това му се бе видяло смешно.

Лусинда погледна съсипания от времето кръст и разбра, че всичко, което Мики й бе казал, е лъжа.

— Ами Рекс? — прошепна тя.