Стивън Канел
Храна за акули (62)

60. Куфарът

Предградието Херцелия Питуа беше курортната зона на Тел Авив. Там имаха вили президентите на корпорации и високопоставените дипломати. Къщата на Гавриел Бах беше разположена в края на брега, на около хиляда и петстотин метра зад главната група сгради, скрита зад редица фикуси. Басейнът зад нея гледаше към Средиземно море.

Дългата алея за коли беше заслонена от двуметрова бетонна стена. Бившият телевизионен продуцент, бившата сестра на мафиот, бившият репортер и бившият федерален агент паркираха откраднатото такси пред гаража и слязоха.

— Бръкни в жабката и претърси багажника — обърна се Каз към Коул.

— Защо?

— Тук всички над дванайсет години са въоръжени. Онзи шофьор сигурно е имал някакво оръжие. Искам да го вземеш. Нуждаем се от него.

Намериха един руски „Токарев ТТ-33“ и кутия седеммилиметрови патрони за немски „Маузер“. Каз извади пачката, огледа я, после дръпна плъзгача и стреля.

— Руски боклук. Бил е деветмилиметров, но вече не могат да се намерят руски патрони, затова някой го е преправил. Дано да ти върви с него.

Сетне връчи пистолета на Коул, който го хвана с палеца и показалеца си, сякаш беше димящо изпражнение.

— Не го искам.

— Тогава ще го взема аз — заяви Лусинда, грабна го и бързо го пусна в чантата си.

Коул намери ключа за гаража. Пъхна го в ключалката и електрическата врата се отвори. Стаичката над гаража беше дълга и тясна. В единия ъгъл имаше няколко лавици, отрупани със спортни принадлежности и стари вещи.

Металният куфар беше на втората лавица. Коул го грабна и го сложи на пода.

— Лек е — отбеляза той и щракна ключалките.

Всички се насъбраха около него и погледнаха вътре. Куфарът беше празен.

— Може да не е същият — предположи Лусинда.

— Не, този е — възрази Коул. — Размерите му се необичайни. По-голям е от дипломатическо куфарче и по-малък от обикновен пътнически куфар.

Четиримата стояха в малкото помещение и гледаха празния куфар, сякаш като по чудо отговорът беше все още вътре. Бяха изминали толкова дълъг път. Струваше им се невероятно, че това е краят.

— Какво ще правим сега? — попита Коул.

— Хайде да разгледаме къщата — предложи Райън.

— Мислиш, че записите може да са в някое чекмедже ли? Та те са отпреди двайсет и шест години — рече Коул.

— Нищо няма да ни стане, ако проверим — настоя Каз.

Тръгнаха покрай къщата. Каз разгледа рамките на прозорците, но не откри алармена система.

— Дай ми кредитната си карта — каза Коул на Райън.

Взе я и тръгна към вратата на килера. Пъхна картата във валчестата дръжка, отключи и я върна на Райън, като се усмихна.

— Благодаря за пропуска.

Бутнаха вратата и влязоха в къщата. Последен вървеше Райън, който носеше празния метален куфар.

Силвио Кандрате намери Мики Ало на съвещание в един хотел в Трентън. Мики се опитваше да възстанови мрежата за разпространение на хавайски „лед“ — наркотик, който се употребяваше в модните клубове в Манхатън. Силвио се свърза с него в десет сутринта.

— Мики — каза той, — обади се нашият приятел от Израел. Мисли, че там става нещо странно. Знам номера, на който можеш да се свържеш с него, ако мислиш, че имаш безопасна линия. Той чака.

— Кажи го.

Мики се приближи до обществения телефон във фоайето на хотела и набра номера. Чу гласа на телефониста, който му каза, че трябва да плати осем долара за три минути. Мики винаги носеше в дипломатическото си куфарче десет долара по двайсет и пет цента. Пусна необходимите монети и зачака. След второто иззвъняване се обади Призрака.

— Здравейте.

Гласът му звучеше удивително близо.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Сигурен ли е телефонът?

— Горе-долу. Обществен автомат.

— Разбрах кои са другите. Единият е Коул Харис, бивш репортер…

— Не съм го чувал.

— Другият е едно бивше федерално ченге на име Соломон Казоровски.

— Мамка му! Кога ще ме остави на мира?

— Познавате ли го?

— Да. Слухти около мен от двайсет години. Уволниха го, защото се мотае в краката на всички. Какво прави там?

— Не знам. Затова се обаждам. Търсят нещо, свързано с някой си Гавриел Бах. Чували ли сте за него?

— Не.

— Срещнаха се с вдовицата на Бах. Проследих ги до една къща в скъпо предградие. Сега са вътре. С мен е един израелец, който казва, че Гавриел Бах е бил важна клечка. Стигнал до съдия във Върховния съд. Реших да проверя дали нямате някакви допълнителни указания. Смятам да премахна всичките. Няма да ви струва нищо.

— Чакай да помисля една минута.

Мики допря телефонната слушалка до гърдите си. Нещо се въртеше в главата му. Името Бах му беше познато, но не можеше да го свърже с нищо. После отново долепи слушалката до ухото си.

— Кажи ми още нещо за онзи съдия…

— Ще ви дам израелеца — отговори Призрака, връчи слушалката на Йоси Рот и му каза: — Иска да те пита за Бах.

— Той беше голяма клечка тук — тихо обясни Йоси. — Съдия във Върховния съд. Писаха много за него, когато почина преди шест години.

— А преди това?

— Не знам… Мисля, че беше прокурор.

— Дай да говоря с другия.

След секунда отново се чу гласът на Призрака.

— Доколкото си спомням, Гавриел Бах беше прокурор по делото на Майър Лански през 1971. Той не разреши на Майър да емигрира в Израел. Но какво общо има това с цялата история?

— Искате ли да зарежем тази работа? Ще ги премахна и ще се разкарам оттук.

Мики се чудеше какво търсят, но реши, че е минало твърде много време. Президентските избори бяха само след три седмици. Нямаше значение какво търсят. А и смъртта им някъде на другия край на света щеше да остане загадка.

— Направи го — каза той, без да се замисля върху факта, че заповядва смъртта на собствената си сестра.

Призрака затвори клетъчния телефон, приближи се до синьото „Мицубиши“ и погледна Фридек, Йоси и Акмад Джарар, който се беше облегнал на задната броня. В багажника имаше достатъчно пластичен взрив С-4, за да вдигне във въздуха цялото пристанище на Яфа.

— Йоси, искам да сложиш пакета под онова такси… Използвай радиодетонатор. Когато натисна копчето, искам оная шибана кола да се разпръсне на парчета.

Йоси кимна, отвори багажника и грабна чантата. Сетне прескочи стената в дъното на частната собственост и след като избра прикрит маршрут, тръгна към къщата.