Стивън Канел
Храна за акули (47)

45. Разкритие

Точно преди залез-слънце Лусинда вкара гумената лодка в пристанището на Авалон, което приличаше на картина от стария свят. Заливът имаше формата на огромна конска подкова. Боядисаните в червено и бяло стълбове за завързване на корабните въжета бяха наредени във водата като украса за тържество. Яркозеленият пристан и старомодният салон за танци бяха разположени в двата края на залива. Сезонът бе свършил и имаше малко плавателни съдове. Тя завърза гумената лодка, тръгна боса към туристическата част на града и попита един полицай къде може да намери хубав магазин за месо.

— На пазара „Танихил“ на ъгъла на „Дескансо“ и Трета улица е любимият ми. Работи до десет часа — отговори той.

— Благодаря. А има ли болница на полуострова?

— Да. На „Фолс Каньон Роуд“.

Той посочи една тясна улица, която се виеше нагоре по хълма.

Лусинда реши да отиде първо в болницата. Трябваше да намери лекар, който да прегледа крака на Райън. Градската болница беше построена в мексикански стил — двуетажна сграда със сводеста врата и покрив от червени керемиди. Лусинда влезе в оскъдно обзаведената, но чиста приемна.

— Има ли някой тук?

Някаква врата се отвори и една млада жена в джинси и фланелка се приближи до нея и й подаде ръка.

— Аз съм доктор Андреа Луис.

— Казвам се Лорен — рече Лусинда, като изведнъж реши, че ще направи грешка, ако каже истинското си име.

— С какво можем да ви помогнем, Лорен?

— Приятелят ми нарани крака си и лекарят го заши, но може би превръзката трябва да бъде сменена. Чудех се дали може да го доведа и да го прегледате.

— Не съм специалист в тази област, но ще го погледна — усмихна се доктор Луис. — Какво му е на крака?

— Преди няколко дни му се случи инцидент. Шевовете се скъсаха и трябваше да го шият наново.

— Струва ми се, че би трябвало да е в болница. Къде сте отседнали?

— В един мотел в града — излъга Лусинда, съзнавайки, че въпросите могат да бъдат опасни, ако някой ги търси.

— Кой мотел?

— Ами… оня, малкия.

— Малкият — глухо повтори Андреа, а усмивката й изчезна.

— Вижте какво, не сме женени, а родителите му са много строги и той се страхува, че ще го накарат да се прибере вкъщи, ако ни намерят.

Лусинда разбра колко глупаво прозвуча обяснението й веднага щом го изрече.

— Щом искате, ще го прегледам. Как се казва?

— Бил Уилямс — отговори Лусинда и усети, че се изчервява. — Може да дойдем утре сутринта…

— Ще бъда тук.

Лусинда се усмихна, обърна се и излезе от болницата. Чувстваше, че очите на лекарката я следят, докато вървеше по пътя.

Купи пържоли и замразени зеленчуци от пазара. Намери и калифорнийско „Каберне Совиньон“, за което плати петдесет долара. После видя един уличен телефон. Изведнъж й се прииска да поговори с майка си. Приближи се до телефона, извади монети от джоба си и набра номера в Ню Джърси. Сърцето й се разтуптя. Реши, че ако Мики отговори, ще затвори. Ръцете й трепереха, но трябваше да чуе гласа на майка си. Телефонът иззвъня пет пъти и Лусинда понечи да окачи слушалката, когато Пени се обади.

— Аз съм, мамо. Исках да ти кажа, че съм добре и съжалявам, задето те накарах да се тревожиш.

— Къде си, Лусинда? Искам да се прибереш вкъщи.

— Не мога, мамо. Трябва да ми вярваш. Но ми липсваш и те обичам. Пак ще ти се обадя.

— Ела си вкъщи, Лусинда — с треперещ от вълнение глас каза Пени. — Липсваш ми, мила.

— Не мога, мамо. Моля те, разбери ме. Трябва да тръгвам, но не се тревожи за мен. Обадих се само да ти кажа, че те обичам.

Лусинда побърза да затвори, защото сърцето й се късаше, като слушаше молбите на майка си.

Тя насочи малката гумена лодка към възвишенията и след километър и половина видя осветената от луната „Линда“. Потисна безпокойството си и забърза да приготви вечеря за Райън.

Мики въртя засичащото устройство, докато намери номера, откъдето току-що се бяха обадили. Преди два дни бе махнал микрофона, така че дишането не го издаваше, докато подслушваше. И сега чу разговора между сестра си и майка си. Лусинда не бе издала местонахождението си, но „Пин Тел“ го направи.

Мики вдигна слушалката и набра един номер, който се появи на екрана на принтера. Остави телефонът да иззвъни двайсет пъти и най-после чу гласа на един млад мъж.

— Какво има? — попита непознатият.

— Къде е онзи телефон?

— На улицата, човече.

— Къде се намира?

— На остров Света Каталина, срещу пазара „Танихил“.

В десет часа същата нощ Призрака вече беше на път за Калифорния, за да свърши работата, в която Тринайсет Седмици и Тони Нюйоркчанина се бяха провалили.