Стивън Канел
Храна за акули (16)

14. Среща с Бога

Брентън Спенсър беше уплашен до смърт. Студеният януарски вятър развяваше краищата на кашмиреното му палто, смразяваше краката и вледеняваше топките му. Той стоеше пред апартамента си на Пето авеню и чакаше лимузината на Ю Би Си.

Човекът, с когото бе повикан да се срещне, беше нисък и отвратителен и не даваше пет пари за новините. Уолас Литман притежаваше телевизионната мрежа и искаше само хубави новини. Предишния ден от Калифорния получиха репортаж за новородени китове — Шама и Хайди. Мрежата го закупи за пет хиляди долара на минута и излъчи чрез сателитната връзка две минути и половина за китовете и техния дресьор. Стив Израел пусна няколко шеги и Брентън трябваше да се обърне към колежката си Шанън Уилкерсън и да каже: „Потресаваща история, Шанън“, а тя — „О, Брентън, рибешка работа“. И всичко това, докато бездомниците умираха от студ в Сентръл Парк, а Средният изток се люшкаше на ръба на самоунищожението. Когато Брентън се оплака, те извадиха ноемврийските данни, които показваха десет процента понижение на рейтинга на нощните новини и Брентън трябваше да преглътне мъчително и да се надява, че няма да го уволнят.

Предстоеше му подновяване на договора, а отдел „Кадри“ в Ю Би Си още не беше започнал преговорите. Много лош знак.

Брентън се страхуваше от срещата с Уолас Литман. Знаеше, че ако загуби длъжността си на коментатор въз основа на рейтинга, трябва да се качи на самолета за Кливланд и да се залови с предишната си работа в телевизия Дабъл Ю Ен Би Уай, ако, разбира се, може да я получи.

Най-после лимузината дойде и го закара в Черната кула на Литман. Целият най-горен етаж беше на разположение на милиардера финансист.

Докато вървеше към частния асансьор, Брентън погледна отражението си в старинното огледало. Имаше леко издадена напред четвъртита челюст, равни бели зъби и черна коса, посивяваща на слепоочията. На шейсет години той имаше вид на опитен държавник, който внушаваше доверие у зрителите. Но въпреки това те го изоставяха.

Изпитваше неясен страх. Вратата се отвори и той се озова в мраморно преддверие, украсено с оригинални произведения на световноизвестни майстори.

Икономът чакаше да вземе палтото му, а Уолас Литман се вмъкна бързо във фоайето.

Литман винаги ходеше издокаран на работа — дори вечер и в неделя той си слагаше костюм от три части и вратовръзка. Никога не махаше сакото си. Имаше изправена стойка, която крепеше ниския му ръст от метър шейсет и пет до последния милиметър.

— Хубаво е, че намери време да дойдеш — каза Литман, сякаш Брентън можеше да откаже на поканата му.

— Винаги ми е било приятно да се срещаме, Уолас — отговори той, съзнавайки, че бе започнал с опашата лъжа.

— Видя ли новите ми картини? Това е Ремингтън, а онова — Реноар.

Литман бълваше известните имена, но не поглеждаше картините. Брентън разбра, че те не са тук, за да им се наслаждават, а за да смайват посетителя.

Влязоха в кабинета и Уолас седна. Брентън забеляза, че скъпият му костюм не се намачка. Очите на Литман се вторачиха в уплашения коментатор.

— Имаме проблем, Брентън.

— Повечето проблеми могат да бъдат решени.

— Този може би не.

Сърцето на Брентън подскочи и се стовари върху диафрагмата му. Успя да издържи спокойно на погледа на Уолас. Годините, прекарани пред камерата, извършиха чудото.

— Не се преструвам, че знам какво кара хората да гледат телевизия — продължи Уолас. — Откакто купих Ю Би Си, съм поразен от онова, в което се превръщат зрителите. Но ние сме медия, която живее от рекламата.

— Не бива да приемаш сериозно ноемврийския рейтинг, Уолас. Знаеш, че в събота, неделя и понеделник по Ей Би Си даваха футбол, а ние — онази ужасна програма за животните. Не получихме интересни новини… Загубихме десет процента от зрителите. И това наистина е обидно.

Брентън беше взел данните за тези аргументи и бръкна в джоба си да ги извади, но Уолас го спря.

— Брентън, не искам да гледам проучванията. Интересува ме рейтингът. Студеният, неоспорим факт е, че ти слизаш все по-надолу. Как ме виждаш да подновя договора си с един коментатор, който ми струва два милиона долара на година, чиято популярност спадна с десет процента за шест месеца? Това е моят проблем, Брентън.

Театрално замислен, Литман потърка брадичката си.

— Накъде биеш, Уолас? — попита Спенсър. Страхуваше се от отговора и главата го заболя.

— Губим пари заради новините. А те би трябвало да са печелившият център. Занимавам се с бизнес, за да печеля.

— Тогава не предавай на живо дебата в Айова. Ще изпратим там два камиона със сателити и подвижна телевизионна станция. Ние сме единствената телевизионна мрежа, която ще предава на живо. Това е безумие. Който е предложил това, трябва да провери коефициента си за интелигентност.

Брентън подозираше, че идеята е на Стив Израел.

— Мисля, че дебатът в Айова е важен. Решението беше мое. А коефициентът ми на интелигентност е най-малкото колкото твоят — рече Уолас.

Шибаният разговор не можеше да вземе по-лоша насока от тази, помисли Брентън. Щяха да го уволнят. Дребният финансист стана, приближи се до коментатора и бащински сложи ръка на рамото му.

— Искаш ли да подновя договора ти?

— Какво? — учуди се Брентън, а обичайната му изтънченост изчезна.

— Какво ще кажеш, ако подпишем за още две години със същата заплата и десетпроцентно увеличение през втората година? Да речем, че запазиш поста си на продуцент и на коментатор и създадем ново шоу за теб. Помолих Стив Израел да започне да го разработва. Искам да го наречем „Над прегъвката“ — това е стар вестникарски термин за важни репортажи над прегъвката на вестника.

Брентън беше новинар. Да търпи обясненията на този богат задник беше дразнещо, но той отмина думите му с мълчание, като се замисли за перспективата пред себе си.

— Мисля, че в шоуто трябва да участваш ти и може би петима млади репортери, предаващи на живо. Всички ще те търсят за коментар по събитията.

Брентън работеше върху едно новинарско предаване, което бе озаглавил „Репортажът на Спенсър“. Понечи да каже нещо, но Уолас махна с ръка.

— Щом ще правя всичко това за теб, особено като се има предвид спадащият ти рейтинг, и ти ще трябва да направиш нещо за мен. Услугата, която ще поискам, може да постави под съмнение журналистическите ти способности.

— Журналистическите способности са само една линия, която се мести, за да бъде удобна на събитията — безгрижно отговори Брентън, като се чудеше какво е намислил милиардерът.

— Чу ли, че Хейз Ричардс ще се кандидатира за президент на Съединените щати?

— Губернаторът на Ню Хампшър? — изненада се Брентън с надеждата, че е уцелил щата.

— На Роуд Айланд.

— Но той е неизвестен. Това ще бъде изстрел в мрака.

— Искам той да бъде избран. Утре, след като Ричардс съобщи за намерението си, отиваш в телевизията и започваш да го атакуваш. Стив Израел ще ти даде информация.

— Аз ще го критикувам, а той ще бъде избран? — усмихна се Брентън.

— Искам да го подхванеш отвсякъде. Да го разнищиш… в продължение на два-три дни. Ще попиташ Америка: „Какво знаете за Хейз Ричардс? Има ли право този човек да бъде президент?“. Ние ще ти дадем някои отрицателни факти за дейността му като губернатор. Те, разбира се, ще бъдат изопачени и несправедливи. Използвай ги.

— Защо да го критикувам, щом се опитвате да го изберат?

— Уредил съм да водиш дебата в Айова. Ще предаваме на живо. Ще ти дадем сценарий с несправедливи и нелепи въпроси, като например какво го квалифицира за най-високия пост в страната. После той ще поиска да се извиниш не само на него, но и на другите кандидат-президенти на сцената. И накрая ти ще загубиш спора. Ще слезеш от подиума точно по средата на дебата, победен от губернатора. Това ще стане най-важната новина за всяка телевизионна мрежа и ще го включи в надпреварата.

— Но, Уолас… Не може да искаш от мен да се унижавам по телевизията. Загубя ли уважението на зрителите, ще остана без публика. Не мога да го направя. Дума да не става.

— В такъв случай, беше ми приятно да работиш за мен. Съжалявам, но не можем да продължим договора ти. — Уолас Литман се приближи до вратата и я отвори. — Лека нощ, Брентън.

Спенсър не помръдна.

— Аз съм придобивка за телевизионната мрежа. Нима искаш да унищожиш една придобивка?

— Ще имаш две години да се съвземеш от дебата и новото шоу ще ти помогне да го направиш. Зрителите забравят. До следващата Коледа повечето хора няма да си спомнят какво точно се е случило и ти още ще бъдеш шеф на нощните новини. От теб се иска само да изтърпиш един неприятен миг и публичен провал.

— Моля те, Уолас… Не ме карай да го правя.

— Това не са преговори. Или ще се споразумеем сега, или ще те сменя с друг.

Той погледна тъжно Брентън, сякаш си спомняше за покоен приятел и добави:

— Аз предпочитам теб, Брентън.

Излязоха в коридора и зачакаха асансьора. Преди вратите да се отворят, Литман погледна коментатора.

— Нужен ми е отговор, Брентън.

Когато Спенсър най-после заговори, гласът му звучеше безжизнено.

— Може ли да наречем новото шоу „Репортажът на Спенсър“? — немощно попита той.

Уолас го потупа по рамото, но не отговори на въпроса му.

— Радвам се, че се видяхме, Брентън. Ще накарам отдел „Кадри“ да подпише договор за още две години. Поздрави Санди.

Вратата на асансьора се затвори и Брентън отново погледна отражението си в старинното огледало.

Изглеждаше по-стар отпреди.