Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник (46)

Епилог

Директорите на разузнаването на Франция, Англия, Германия и САЩ бързо, тихо и ефикасно задвижиха нещата в страните си, защото изхождаха от реални доказателства. Идентифицираха най-преданите последователи на Братството на Пазителите. Според съглашение между четирите държави пресата навсякъде съобщи едно и също: „Строшен е гръбнакът на неонацисткото движение“. Всички статии разказваха за това как множество мъже и жени са били тайно арестувани. Имената им нямаше да се съобщят, докато присъдите им не се потвърдяха. Правителствата не се впуснаха в изброяване на имена и разочарованите медии се заеха с други, по-плодоносни разкрития. Ловът на нацисти отшумя също толкова бързо, колкото и параноичните разкрития по времето на Маккарти. По-досетливите разбраха, че не бива да отегчават публиката, така че всичко заглъхна.

* * *

— По дяволите, аз съм милионер! — възкликна Дру Латъм. Вървеше по черния път в Гранби, Колорадо, хванал Карин за ръка. — Още не мога да го осъзная!

— Хари много те обичаше — каза Де Врийс и погледна нагоре към величествените Скалисти планини.

— Освен стотината хиляди на мама и татко, всичко е оставил на мен. Откъде, по дяволите, има тези пари?

— Адвокатите обясниха всичко, скъпи. Хари беше ерген, харчеше малко, проучваше пазарите тук и в Европа. Направил е няколко блестящи инвестиции.

— Хари… — тихо изрече Дру. — Крьогер му имплантирал едно проклето нещо в мозъка, което разбило главата му отвътре след смъртта. А ако не беше умрял?

— Лекарите и учените твърдят, че устройството може да се усъвършенства десетилетия наред, ако изобщо някога се усъвършенства.

— И преди са грешали.

— Така е… Забравих да ти кажа, че получихме телеграма от Жан-Пиер Вилие. Възстановява „Кориолан“ и ни кани на премиерата в Париж.

— Господи, има още толкова много въпроси!

— Не мисли за тях, скъпи. Ние сме свободни. Нека други се занимават с това.

— Хари каза, че някаква сестра от Долината на Братството е предупредила „Антинеос“ за неговото излизане. Коя ли е била тя и какво ли е станало с нея?

— Пишеше го в доклада от Метмах…

— Някой ден ще го прочета, но просто не ми се искаше да чета всички медицински истории за брат ми.

— Сестрата е била помощничка на Грета Фриш, съпругата на Крьогер. Била е принудена да спи с Фон Шнабе, забременяла е и се е самоубила в гората Ваклабрук. И все пак открихме Метмах във Ваклабрук! Представяш ли си — цяла военна база в тази горска пустош!

— На тези пет хиляди акра сега има поправителна колония, като затворниците носят само неонацистки униформи.

— Това е направо лудост!

— Идеята беше на посланика Крайц. Каза, че това ще им напомня защо са затворени.

— Да, знам, но се съм сигурна, че го приемам. А ако униформените пленници се обединят и се закълнат във вечна вярност на тяхната кауза?

— Нямат много време от работата и постоянните лекции за нацисткото минало, придружени от филми и диапозитиви за най-бруталните им зверства. Инструктирани са да пишат съчинения за това. Мнозина излизат от тези лекции разплакани, падат на колене и започват да се молят. Никой не се държи грубо със затворниците. Но има и други на свобода. Имената им може да са други, културата да е друга, но общото винаги е едно и също — „Правете всичко по наша заповед! Не се допускат никакви отклонения!“.

— Значи всички ние трябва да бъдем нащрек и да се надяваме, че нашите водачи ще забележат тези хора и тези каузи и ще имат смелостта да им се противопоставят.

— Не се ли уморяваш да правиш такива обобщения?

— Единственият живот, който някога съм водила, е бил академичен.

— Между другото, ти направи повече от мен за разкриването на тези хора.

— Ти трябваше да се върнеш при майка си и баща си — прекъсна го Карин. — В скръбта си те се нуждаеха от теб.

— Да… — той отмести поглед от нея и продължи: — Нокс Талбът откри ли кой е проникнал в АА-компютрите?

— Разбира се. Имената им фигурираха в разпечатките от „Орлово гнездо“. Мъж и жена, работили шестнайсет години в ЦРУ. Бойскаут и гърлскаут, църковни настоятели, единият от някаква ферма — 4Н, каквото и да значи това, а другият — потомък на двойка, живееща в покрайнините и преподаваща в неделното училище.

— Зоненкиндер — каза Дру. — А финансистът от Париж, който купуваше недвижими имоти в долината на Лоара?

— Бон се намеси с много изобретателни счетоводни процедури, които спасиха много германски пари.

Карин погледна Латъм.

— Защо ме гледаш така?

— Преди миг спомена за баща ми и майка ми и това ме накара да се замисля. Никога не си ми разказвала за родителите си, които са ти дали цялото това блестящо образование. Не знам дори моминското ти име.

— Има ли значение?

— Не, по дяволите, но съм любопитен. Предполагам, че винаги съм смятал, че ако помоля някоя жена да се омъжи за мен, ще отида при баща й и ще му кажа нещо от типа на: „Да, сър. Аз я обичам“.

— Боя се, че не можеш да го направиш… По-добре да ти кажа истината. Баба ми е била датчанка, пленена от нацистите и насила затворена в „Лебенсборн“. Когато се родила дъщеря й — моята майка, тя я откраднала и с усилия, които не бихме могли да си представим, успяла да се върне в Дания с детето и да се скрие в малко село в покрайнините на Ханстхолм. Намерила си мъж, който се оженил за нея и приел детето.

— Искаш да кажеш, че…

— Да, Дру. Ако не са били упоритостта и твърдостта на тази жена, може би сега щях да бъда зоненкинд също като Жанин Клунс. За лош късмет нацистите са водили досиета и на баба ми и на мъжа й се налагало постоянно да бягат. В края на войната се установили в Белгия, където полуграмотното дете пораснало, омъжило се и ме родило през хиляда деветстотин шейсет и втора година. Тъй като майка ми не е имала възможности за образование, моето се бе превърнало в нейна мания.

— Къде са сега твоите родители?

— Баща ми ни напусна, когато бях на девет години. Сега, като се връщам назад, разбирам защо. Майка ми преследваше целите си докрай. Тя беше луда по мен, нямаше време за съпруга си. Непрекъснато ме караше да чета, за да получавам най-високи оценки в академията. Накрая тази лудост обхвана и мен. Исках да уча, да уча, да уча.

— Нищо чудно, че сте се разбирали с Хари. Майка ти жива ли е?

— Тя е в специална клиника в Антверпен. Едва ме познава.

— А баща ти?

— Никога не съм се опитвала да го намеря. Както виждаш, при първа възможност самата аз напуснах. Появи се Фреди…

— Искам да знаеш, че първото нещо, което съм поръчал за библиотеката, е комплект енциклопедии.

— Каква библиотека?

— В къщата.

— Каква къща?

— Нашата къща. Точно зад завоя на този стар път — сега ще я разгледам и ако ми хареса, ще я купя.

— За какво говориш?

— Нали каза, че обичаш планини?

— Обичам ги.

— Хайде тогава.

— Накъде?

— Ето, виждаш ли? — каза Дру, щом завиха вляво по черния път. — Един богат приятел от колежа ми каза за това място.

— С какво се занимава?

— Никой не знае. Занимава се с акции и облигации. Но много се зарадва, когато му казах, че ще го купя.

— Той какво каза?

— Попита: „С правителствената заплата ли, приятелю?“. Аз му казах, че съм вложил голяма част от авоарите си в европейските пазари.

След като завиха, пред тях се ширна гледка, която накара Карин да онемее от изумление. Беше огромно прозрачно езеро, по което плуваха няколко бели платна, а в далечината имаше прекрасни къщички с кейове пред тях. Отгоре като небесна крепост се спускаха планините, а отдясно се ширеха поля, обрасли с буйна трева и цветя.

— Ето, скъпа, това е къщата — на една миля от югозападния вход на националния парк Скалистите планини.

— Не мога да повярвам!

— След година къщата ще се издига ей там — моят приятел намери най-добрия архитект в Колорадо.

— Какво ще правим дотогава? — засмя се Карин и хукна към водата.

— Мислех да опънем една хубава палатка. Познай кой идва, за да надзирава строежа, защото момчето за нищо не го бива.

— Полковникът?

— Точно така, госпожа. Отпуснаха му пълна пенсия, но той няма къде да отиде. Все трябва да се мести. Нека остане с нас за известно време, какво ще кажеш?

— Не бих могла да кажа „не“.

— Благодаря ти. Моят приятел ни е наел къща на около десет мили по-надолу.

— Какво ще правим? Ти си млад, аз съм по-млада и от теб, какво ще правим?

— Не знам. Първо ще си построим къща, а после ще помислим.

— Наистина ли смяташ да подадеш оставка?

— Зависи от Сорънсън. Пет пъти в месеца трябва да летя до Вашингтон, иначе съм в отпуск до март следващата година. Но така или иначе, благодарение на майка си аз съм доста едричък и относително способен да се грижа за себе си. През последните три месеца успях да науча нещо много важно. Не ми харесва да се страхувам за двама ни двайсет и четири часа в денонощието. Честно казано, не обичам оръжията.

— Нямам търпение да видя Стенли!

В този момент една ядосана фигура се появи горе на пътя.

— Кучи син! — изрева полковник Витковски, задъхан и потен. — Проклетото такси отказа да се изкатери дотук! Приятно място, няма що. Обади се Уесли Сорънсън, момче. Тъй като тримата сме доста добър екип, той има предложение, което би могло да те заинтересува.

— Откажи се, полковник! — каза Латъм, който държеше Карин в прегръдките си.

— Много си млад, за да се оттеглиш, младежо. Трябва да работиш, а какво друго можеш да правиш?

— Откажи се, ти казах!

— След седмица се връщаме във Вашингтон. Уесли ще ти обясни всичко. Много пари ще паднат.

— Казах не, Стенли!

— Изглеждаш чудесно, скъпа Карин.

— Благодаря. А ти изглеждаш малко уморен.

— Голямо тичане беше.

— Не, не и не! — продължаваше да крещи Дру.

— Пак ще си говорим, момче. А сега да огледаме земята.