Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник (21)

20.

Герхард Крьогер работеше над факса от Бон. В лявата си ръка държеше книга за дешифриране, в дясната — молив. Когато привърши работата си, настроението му значително се подобри. Техният информатор от американското посолство бе успял да се справи с това, в което се бяха провалили прехвалените блицкригери. В информацията имаше липсващи моменти, но той беше открил Латъм! Последният източник на информацията бе останал неизвестен, но според него бе напълно достоверен — човек, с когото бе работил години наред, жена, на която бе направил много услуги и която сега живееше далеч по-охолно от преди. Тя не би го излъгала по две важни причини: първо, защото на него дължеше сегашния си охолен начин на живот, и второ — много по-важно от първото — поради заплахата от разобличаване.

Единствената грешка на информатора бе убеждението му, че оцелелият след опита за убийство е не Хари Латъм, а неговият брат, Дру Латъм, служител в Консулски Операции. Крьогер знаеше, че това е нелепо; всички доказателства убедително сочеха противното — доказателства от най-различни източници, които не можеха да бъдат пренебрегнати. Освен полицейските рапорти, пресата и широко отразените изявления на правителството, това се доказваше и от „Дьозием“ — от Моро и неговия сътрудник. Последният бе видял Хари Латъм в метрото да се качва обратно във влака след стрелбата. От всички служители на френското разузнаване Моро беше последният, който би се осмелил да излъже Братството. Ако го беше направил, той щеше да се превърне в жалък парий, в човек, лишен от възможност за избавление. Сумите на финансовите трансфери на неговата сметка в Берн гарантираха това.

„Моят вътрешен източник — завършваше съобщението от Бон, — ми съобщи, че в «Документи и разследвания» собственоръчно са били изработени документи на името на полковник Антъни Уебстър — военна карта за самоличност и заявка от посолството за резервация в хотел «Интерконтинентал» на «Рю дьо Гастийон». По-нататък източникът твърди, че лично тя набързо е видяла пластмасовата карта за самоличност. Снимката върху нея очевидно също е подправена — тя показва мъж със сходни черти, но с руса коса вместо с тъмнокестенява, в униформа, и с очила с големи рамки. Макар че никога не е виждала снимка на Хари Латъм, тя смята, че човекът на снимката е неговият брат Дру Латъм, служител в Консулски Операции. Според архивите на посолството, заверени от охраната, тялото на Дру Латъм е било изпратено на неговото семейство в Съединените щати със самолет. Но според моето лично разследване въз основа на официалните архиви на американската въздушна поща, на датата, за която става въпрос, такъв трансфер не е осъществен. Още повече че по моя преценка отседналият в «Интерконтинентал» е не Хари Латъм, а неговият брат. Заедно с охраната на посолството и холандката Де Врийс той е изработил стратегия за поставяне на капан за членове на нашето Братство. Надявам се довечера да науча какъв точно е този капан. Възнамерявам да застана на пост пред хотела на Латъм и дори ако това ми отнеме цяла нощ и цял ден, да го заловя и да разбера. Или да го убия по начина, по който бе заповядано.“

„Глупости! — помисли си Крьогер. — Братята често имат сходни съдби. Защо американците да лъжат за убития Латъм? Няма причина за това, а и по всичко личи, че не биха могли да го направят! Списъкът на Хари Латъм беше ключът към организирано преследване на нацистите в целия свят. Те се нуждаеха от него и затова бяха взели всички възможни мерки, за да го запазят жив — от привличането на жалките «Антинеос» до издаването на фалшива военна карта за самоличност и местенето му от хотел в хотел. Хари Латъм — Александър Ласитър — бе много смел разузнавач; той тъгуваше по брат си и искаше да отмъсти на всяка цена…“

Крьогер трябваше да го открие и да му пръсне черепа. Сега вече знаеше къде да отиде, като тайно се надяваше, че техният информатор е осъществил екзекуцията.

Беше десет и десет сутринта. Крьогер облече яке и светъл дъждобран — дъждобранът му беше необходим единствено за да скрие тежкия пистолет с голям калибър, в който имаше шест куршума дум-дум, всеки от които проникваше в плътта и при удара се пръскаше смъртоносно.

* * *

— Ще дойдат да те вземат точно в три часа — каза Витковски.

— Не може ли по-рано? — попита Латъм.

— По дяволите, остават само четирийсет и пет минути. Когато слезеш долу, ще те чака една група във фоайето и една — на улицата. Това изисква известна организация, подходящи цивилни дрехи и така нататък.

— Разбирам. Какво става с Карин?

— Тя е в безопасност — както ти пожела. С руса перука и всичко, което го предложи.

— Къде е?

— Не там, където си ти!

— Ти си добро момче, Стенли.

— Говориш като майка ми, мир на праха й.

— Да можех да пожелая същото на теб…

— Ти винаги мислиш за моментното си удоволствие, а аз не мога да позволя това… Един от моите хора ще вземе багажа и дипломатическото ти куфарче петнайсет минути преди да слезеш долу. Ако някой те попита къде отиваш, просто му кажи, че не можеш да заспиш и излизаш на обичайната си разходка на чист въздух. По-късно ще уредим нещата с хотела.

— Наистина ли смяташ, че Рейнълдс е информирал останалите неонацисти тук, в Париж?

— По-скоро не, защото от информацията, която успяхме да съберем, стана ясно, че неговото подразделение от убийци е изчезнало — така че с кого би могъл да се свърже? Едва ли някой би успял да дойде толкова бързо от Германия, а и този Крьогер е лекар, а не убиец. Моето мнение е, че той е тук, за да издаде заповедта, а не да натисне спусъка, дори ако приемем, че знае как да го направи. Рейнълдс е действал сам, защото е бил забелязан на улицата пред дома ми и е искал сам да свърши работата. Твоето убийство е щяло да му донесе допълнителни точки.

— Стенли, не знаем със сигурност дали е разбрал, че сме го забелязали.

— Наистина ли? Тогава защо на другата сутрин не се появи в посолството? Спомни си, момче, че двама неонацисти избягаха, докато ние си спасявахме кожите…

— Огънят невинаги успява да подпали чергата, нали? — прекъсна го Дру.

— Започваш да схващаш. Ако А е равно на Б, а Б е равно на В, ловя се на бас, че А е равно на В. Това правило не е толкова лошо, та да го забравяме.

— Сега говориш като Хари.

— Благодаря за комплимента. Приготви се.

Латъм бързо събра багажа си — беше лесно, защото почти не бе го разопаковал; беше извадил само цивилния панталон и пуловера си, а по-миналия ден — и униформата на аташе от посолството. След това седна и зачака. Между стените на неговия затвор минутите течаха бавно. Изведнъж телефонът иззвъня; в очакване да се обади Витковски, той вдигна слушалката:

— Да. Какво има сега?

— Как какво? Аз съм Карин, скъпи.

— Боже, къде си?

— Обещах да не ти казвам…

— Що за глупости?

— Не, Дру, това е предпазна мярка. Полковникът каза, че ще те мести — моля те, не ми казвай къде!

— Започва да става абсурдно.

— Сякаш не познаваш нашия враг. Искам само да бъдеш внимателен, много внимателен.

— Чу ли за тази вечер?

— За Рейнълдс? Да, Витковски ми каза. Затова ти се обаждам. Не мога да се свържа с полковника, линията е блокирана, което означава, че той поддържа непрекъсната връзка с посолството, но преди няколко минути ми хрумна нещо. Искам да го споделя с някого.

— Какво именно?

— Алън Рейнълдс често слизаше в „Документи и разследвания“ по един или друг повод; обикновено идваше да прави справки по нашите карти за транспорта.

— Никой ли не сметна това за странно?

— Честно казано, не. По-лесно е, отколкото да звъниш до офисите на различните авиолинии или жп бюра, или още по-лошо — да си купуваш пътни карти със ситни надписи на френски. Нашите са с четливи надписи на английски.

— Но на теб ти се стори странно, нали?

— Едва след като полковникът ми разказа за тази вечер, но по-рано — не, наистина. Много от нашите служители в края на седмицата пътуват из Франция, Швейцария, Италия и Испания. Особено онези, които нямат възможност да се движат свободно в Париж. Не, Дру, има още нещо — и тъкмо то беше странното.

— Какво беше това?

— На два пъти, когато трябваше да отида до „Транспорт“, видях Рейнълдс да излиза от последния коридор преди входа към отдела. Вероятно съм си помислила нещо от рода на: „О, той има приятел в някой от офисите и се уговаря за обяд или вечеря“ — нещо подобно.

— А сега какво мислиш?

— Възможно е да греша. В „Документи и разследване“ работим с поверителни материали, но в последния коридор от вратата се работи само със строго секретна информация.

— Що за ред е това? — попита Латъм. — От първия към последния коридор информацията става все по-секретна, така ли?

— Не е точно така — отвърна Карин. — Просто офисите се различават. Когато някой има работа със строго секретен материал, той се премества в последния коридор — там са инсталирани най-добрите компютри, а съобщителната мрежа осигурява мигновен контакт с всяка точка на света. Откакто работя тук, съм ходила там три пъти.

— Колко офиса има в последния коридор?

— По шест от двете страни.

— Къде точно си видяла Рейнълдс?

— Излизаше от лявата. Спомням си, че погледнах наляво.

— И двата пъти ли излизаше оттам?

— Да.

— В кои дни, на кои дати беше това?

— Не знам, за Бога. Беше преди няколко седмици, може би преди месец или два.

— Опитай се да си припомниш, Карин!

— Ако можех да си спомня, щях да ти ги кажа, Дру. Тогава просто не мислех, че е важно.

— Важно е.

— Защо?

— Защото твоят инстинкт не те лъже. Витковски каза, че в посолството има и друг Алън Рейнълдс, има изтичане на информация от най-висшия ешелон.

— Ще взема календар и ще се опитам максимално точно да определя първо седмицата, а после и деня. Ще направя опит да си спомня над какво работех тогава.

— По-лесно ли ще ти бъде, ако отидеш в офиса си в посолството?

— Това означава да вляза в главния компютър, който се намира някъде под нашите канцеларии. Там се пази всичко за последните пет години, защото при нас цялата документация се унищожава.

— Това може да се уреди.

— Дори и да може, аз нямам и най-малка представа как се работи с него.

— Но все някой има.

— Часът е два и половина сутринта, скъпи.

— Не ме интересува! Кортлънд може да заповядва на всички, които работят за него; ако той не може, то Уесли Сорънсън ще го направи; а ако и той не може, тогава — проклетият президент!

— Гневът няма да ти помогне, Дру.

— Колко пъти трябва да ти казвам, че аз не съм Хари!

— Обичах Хари, но и той не беше като теб.

Латъм натисна вилката на телефона и прекъсна разговора, след което незабавно набра номера на посолството и настоя да го свържат с посланика Кортлънд.

— Не ме интересува колко е часът! — изкрещя той, когато операторът се опита да протестира. — Това засяга националната сигурност, а аз съм пряк подчинен на вашингтонския отдел Консулски Операции.

— Тук е посланик Кортлънд. Каква може да бъде причината, поради която ми се обаждате по това време?

— Телефонът ви сигурен ли е, сър? — попита Латъм, като понижи гласа си до шепот.

— Изчакайте, ще отида в другата стая. Там телефонът винаги е „чист“, а освен това жена ми спи.

Двайсет секунди по-късно Кортлънд отново се обади, но от телефона на горния етаж.

— Добре, а сега ми кажете кой сте и за какво става въпрос.

— Аз съм Дру Латъм, сър…

— Боже мой, та той е мъртъв! Не разбирам…

— Не е необходимо да разбирате, господин посланик. Трябва само да откриете нашите компютърни експерти и да им заповядате да слязат при подземния суперкомпютър.

— Това е малко трудно — но, за Бога, не бяхте ли убит?

— При нас нещата понякога са твърде сложни, но, моля ви, направете това, за което ви помолих… Знам, че имате тази възможност. Свържете се с Витковски и му наредете да ми се обади.

— Къде сте?

— Той знае. Побързайте! След петнайсет минути трябва да напусна това място, но не мога да го направя, преди да съм говорил с него.

— Добре, добре, както желаете… Може би трябва да спомена, че се радвам, че сте жив.

— Аз също. Действайте, господин посланик!

След три минути телефонът на Латъм иззвъня.

— Стенли?

— Какво става, по дяволите?

— Откарай Карин и мен в посолството колкото може по-бързо — и Дру набързо обясни какво му бе казала Де Врийс за Алън Рейнълдс.

— Няколко минути закъснение няма да променят сценария, млади човече. Придържай се към плана, който съм изработил, а аз ще направя отклонение в маршрута ти към посолството и ще те посрещна там.

Латъм изчака; дойде един от морските пехотинци на Витковски в цивилни дрехи и взе куфара и дипломатическото му куфарче.

— След четири минути слезте във фоайето, сър — учтиво каза младежът. — Ние сме готови.

— Хората като вас винаги ли са толкова учтиви в подобни ситуации? — попита Латъм.

— Нервите не помагат, сър. Разконцентрират ни.

— Защо ми се струва, че съм чувал това и преди?

— Не знам. Ще се срещнем долу.

След три минути Дру излезе от апартамента и тръгна към асансьора. В този час движението надолу не беше натоварено, фоайето бе практически празно, с изключение на неколцина японци и американци, пирували до късно, развеселени и уморени, които се качиха в асансьорите и изчезнаха. Латъм мина през облицованата с мрамор врата — военен, откъдето и да го погледнеш — и в този момент внезапно избухнаха изстрели; те пронизваха слуха и отекваха в стените — идваха от балкона на мецанина. Дру се скри между мебелите във фоайето; погледът му се спря върху двамата мъже зад рецепцията. Видя как гърдите и стомахът на единия буквално експлодираха — чудовищната детонация разнесе кървавите останки на мъжа из цялото фоайе; другият вдигна ръце точно в момента, в който главата му се пръсна и парчета от черепа се разлетяха навсякъде. Това беше лудост! След това нови изстрели изпълниха огромното пространство на фоайето; последваха гласове, които крещяха с американски акцент:

— Хванахме го! — извика един мъж от мецанина. — Улучен е в краката!

— Жив е! — изрева друг. — Хванахме го, кучия син! Той е луд! Реве и се вайка на немски!

— Отведете го в посолството — намеси се един спокоен глас от фоайето, отправен към ужасените служители на рецепцията. — Това е контратерористична операция — продължи той. — Всичко свърши, можете да успокоите собствениците, че всички разходи по възстановяването на щетите ще бъдат компенсирани. Ще бъдат изплатени и щедри компенсации на семействата на служителите, които трагично загубиха живота си. Колкото и безсмислено да ви се струва това, те загинаха като герои и благодарна Европа ще им отдаде дължимата почест… Побързайте!

Ужасените служители бяха замръзнали неподвижно зад мраморния тезгях. Мъжът отляво започна тихо да плаче за своя изгубен колега и сякаш несъзнателно посегна към телефонната слушалка.

* * *

Латъм и Де Врийс се прегърнаха под неодобрителните погледи на полковник Стенли Витковски и посланика Даниъл Кортлънд в един от офисите на американското посолство.

— Може ли да преминем към въпроса по същество, ако обичате? — каза посланикът. — Доктор Герхард Крьогер ще оживее, а нашият екип от двама компютърни експерти ще пристигне след малко. Всъщност, единият от тях е вече тук, но шефът му е заминал за Пиренеите през почивните дни. А сега някой ще ми каже ли какво, по дяволите, става?

— Боя се, че разузнавателните операции са извън вашата компетентност, господин посланик — отговори Витковски, — така е по-добре за вас, сър.

— Знаете ли, че подобни изказвания ми се струват твърде неприлични, полковник? Откога цивилното или военното разузнаване, или някоя друга от тайните служби, имат предимство пред непосредствената власт на Държания департамент?

— Тъкмо затова беше създаден отдел Консулски Операции, сър — отговори Дру. — Целта му беше да координира дейността на държавата, администрацията и разузнавателните служби.

— Но не бих казал, че сте го постигнали.

— В извънредни ситуации не можем да преодолеем намесата на бюрократичния апарат — твърдо отвърна Латъм. — Тогава не си пестя проклятията, дори това да ми коства работата. Искам да заловя човека или хората, които убиха брат ми. Защото те са част от едно много по-голямо бедствие, което трябва да бъде спряно.

Кортлънд се отпусна в креслото си и попита:

— А вие какво ще кажете, полковник?

— През целия си живот съм бил военен, но сега ще трябва да пренебрегна всички заповеди. Не мога да чакам Конгресът да обяви война. Ние сме във война.

— А вие как мислите, госпожо Де Врийс?

— Пожертвах съпруга си. Какво повече искате?

Посланикът Даниъл Кортлънд се наведе напред, хвана с две ръце главата си и започна да масажира с пръсти слепоочията си.

— В живота си на дипломат съм направил много компромиси. Може би е време да престана — каза той и вдигна глава. — Вероятно ще ме изпратят на заточение в Огнена Земя, но вие, мошеници, ще продължите това, което сте започнали. Защото вие сте прави — времената са такива, че не можем да чакаме.

Тримата „мошеници“ слязоха при суперкомпютъра, който се намираше на трийсет стъпки под канцелариите. Беше огромен и внушителен: вътрешната стена, висока десет фута, бе покрита с плоча от дебело стъкло, зад която се въртяха и рязко спираха дискове, които събираха информацията от горните етажи.

— Здравейте, аз съм Джак Роу, помощник на нашите подземни гении — каза русокос мъж с приятна външност на не по-малко от трийсет години. — Колегата ми — ако е трезвен — ще бъде тук след няколко минути. Кацнал е на летище „Орли“ преди половин час.

— Не очаквахме да срещнем тук алкохолици — намуси се Витковски. — Работата е сериозна!

— Тук всичко е сериозно, полковник — да, знам кой сте, това е рутинна процедура. И за вас знам — вие сте служител на Консулски Операции, а жената би могла сега да работи в НАТО, ако беше мъж и носеше униформа. Тук няма тайни. Всичко е записано на тези дискове.

— В такъв случай да се заемем с тях — каза Дру.

— Не може, докато не дойде приятелчето ми. Разбирате ли, той знае другия код, който на мен не ми е позволено да знам.

— За да спестим време — намеси се Карин, — не можете ли да извадите данните от моя офис за определени дати, които ще ви посоча?

— Не мога поради същата причина. Вие ще ни дадете данните и всичко, което ви интересува за тези дни, ще се появи на екрана. Не можете да го промените или изтриете, дори и да искате.

— Нямам намерение да правя нито едното, нито другото.

— Значи мога да бъда спокоен. Когато получих извънредното съобщение от Големия Шеф, помислих, че може би се е случило някое събитие като онези, за които сме чели в историческите книги.

— В историческите книги ли? — Витковски повдигна вежди в недоумение.

— Е, когато бях на шест-седем години, четях подобни неща, полковник. Може би исторически не беше точната дума.

— Прасето си залагам, че не беше.

— Интересен израз — забеляза младият русокос експерт. — Диалектите са ми нещо като хоби. Изразът не е нито ирландски, нито средноевропейски, а най-вероятно славянски, където sus scrofa^[1] — прасето или свинята — е било ценна собственост. „Прасето си залагам“ е признание, символ на положение в обществото. Като добавите „прасето“, а още повече „прасето си“, това означава, че вие сте достатъчно богат.

— За това ли използвате компютрите? — попита Латъм учуден.

— Ще се изненадате от купищата случайна информация, която се пази тук. Веднъж открих историята на една обредна песен от езически култ в Корсика.

— Това е много интересно, млади човече — прекъсна го Витковски, — но ние сме тук по спешна работа.

— Ще се погрижим за това, полковник.

— Между другото — продължи Витковски, — изразът, който използвах, беше полски.

— Не съм убедена в това — намеси се Карин. — Мисля, че произходът му е галски, всъщност — ирландски.

— Това изобщо не ме интересува! — изкрещя Дру. — Би ли се концентрирала върху датите, които трябва да си припомниш, Карин?

— Вече го направих — отвърна Де Врийс и отвори чантата си. — Ето, заповядайте, господин Роу — и тя подаде на компютърния експерт лист от бележник.

— Точно така — каза експертът, като отчасти имаше предвид и разговора за диалектите.

— Опитах се да ги подредя в хронологичен ред.

— Това не е проблем за най-мощната птица във Франция.

— Защо наричате това нещо птица? — попита Латъм.

— Защото се носи в ефира.

— Съжалявам, че ви попитах.

— Това ще ни помогне, госпожо Де Врийс. Ще се подготвя, така че, когато Джоуел пристигне, шоуто да започне.

— Шоуто?

— На екрана, полковник, на екрана.

Докато Роу вкарваше кода, който му даваше достъп до неговата част от огромния компютър, и въвеждаше данните, металната врата на подземния комплекс се отвори и другият експерт — около трийсетгодишен мъж — влезе. Това, което го отличаваше от неговия колега, бе дългата стегната „конска опашка“, вързана с малка синя лентичка ниско на тила.

— Здравейте — учтиво поздрави той. — Аз съм Джоуел Грийнбърг, тукашният шеф. Как я караш, Джакмън?

— Чакам теб, гений номер две.

— Хей, аз съм номер едно, забрави ли?

— Просто те замествам, защото пристигнах тук пръв — отговори Роу, докато все още пишеше.

— Вие сигурно сте прехваленият полковник Витковски — каза Грийнбърг, като протегна ръка към изненадания шеф на охраната, чийто свиреп поглед не издаваше голямо удоволствие от срещата със слабия мъж в сини джинси и маскировъчно яке с разкопчана яка, а да не говорим за „конската опашка“. — За мен е чест да се запозная с вас, сър, наистина.

— Поне сте трезвен — каза разтревожен полковникът.

— Но снощи не бях. Танцувахме истинско фламенко!… А вие би трябвало да сте госпожа Де Врийс. Слуховете не лъжат, госпожо. Вие сте очарователна!

— Аз също съм служител в посолството, господин Грийнбърг.

— Обзалагам се, че заемам по-високо положение от вашето, но какво значение има това… Извинете, госпожо, не исках да ви обидя. Просто съм много емоционален. Не се обидихте, нали?

— Разбира се, че не — каза Карин и тихо се засмя.

— А вие сигурно сте нашият господин от Консулски Операции, нали? — предположи Грийнбърг, докато се ръкуваше с Дру, а след това изведнъж стана сериозен. — Искрено ви съчувствам, сър. Да загубиш родител е нещо, за което всички сме подготвени, нали разбирате какво искам да кажа? Но да загубиш брат — да, Джакмън и аз сме в течение на събитията — това е съвсем друго. Особено по начина, по който това се е случило на вас. Не знам какво друго да кажа.

— Много добре се изразихте; благодаря ви… Кой освен вас тук знае за това, което току-що ми казахте?

— Никой друг, само Роу и аз. Имаме още две смени помощници. Последната замина, когато пристигна Джакмън, но никой от тях не разполага с кодовете, с които действа нашата суперптица. Ако на някого от нас се случи нещо — злополука или смърт, заместникът се изпраща директно от НАТО.

— Никога не съм ви виждал в посолството — каза Витковски. — Сигурен съм, че бих ви запомнил, ако бях ви видял.

— Не ни е разрешено да контактуваме с другите, полковник. Имаме отделен вход и отделен малък асансьор.

— Изглежда невероятно.

— Защото не знаете какво има в нашата машина. Единствените, които се приемат на тази длъжност, са доктори на науките, мъже и несемейни. Изглежда невероятно, но така стоят нещата.

— Въоръжени ли сте? — попита Латъм. — Интересувам се просто от любопитство.

— Имаме по два револвера „Смит & Уесън“, деветмилиметрови. Единия носим в кобур на кръста, другият е закрепен за крака. Освен това знаем как да ги използваме.

— Можем ли да започнем работа? — спокойно попита Карин. — Надявам се, че вашият колега е въвел данните, които му дадох.

— Не можем да започнем, преди аз да се включа — каза Грийнбърг, приближи се към стола от лявата страна на гигантското съоръжение, седна и въведе своя код. — Разпечатай го, Джакмън, нали може?

— Изпращам го при теб — отговори Роу. — Вече е там. Повтори го и натисни клавиша за принтиране.

— Свързах се — Джоуел Грийнбърг се завъртя на стола си и се обърна с лице към тримата посетители. — Когато повторя неговите данни, всичко ще излезе на принтера под централния екран. Така няма да е необходимо да помните всичко от киното?

— Киното?

— От екрана, полковник, от екрана — поясни Джак Роу.

След като принтерът започна да бълва страница след страница, дата след дата, Карин откъсна няколко и започна да ги изучава. Минаха двайсет минути. Когато разпечатването приключи, тя прегледа отново всяка страница, като на места отбелязваше нещо с червен молив. Накрая тихо, но твърдо изрече:

— Намерих ги. И двата пъти, в които трябваше да отида до „Транспорт“. Сега си спомних… Бихте ли могли да извадите имената на служителите от „Документи и разследвания“, които са работили от лявата страна на последния коридор? — и тя подаде разпечатката с данните, оградени с червено, на Грийнбърг.

— Разбира се — едновременно отвърнаха докторът на науките с „конската опашка“ и неговият колега. — Готов ли си, Джак?

— Готов съм, номер две.

— Задник!

Имената се появиха на екрана, а след десет секунди се включи и принтерът.

— Това няма да ви хареса, госпожо Де Врийс — каза експертът на име Роу. — През шестте дни, които определихте, вие три пъти сте била там.

— Но това е лудост — невъзможно е!

— Ще извикам вашите данни, може и да си припомните.

Информацията се появи на екрана.

— Да, това са моите данни! — извика Карин, загледана в новопоявилите се редове със зелени букви. — Но аз не бях там!

— Голямата птица не лъже, госпожо — каза Грийнбърг. — Не знае как да направи това.

— Опитайте с другите, с техните данни — настоя Латъм.

Светлозелените букви отново се появиха на екрана — този път данните бяха от други офиси. И отново сред многото данни откриха, че Карин е била в два от тях.

— Какво да ви кажа? Не бих могла да бъда в три офиса едновременно. Някой е измамил вашите съвършени компютри.

— Това изисква толкова много кодове, въвеждания и изтривания, че трябва да го е направил някой с повече знания, отколкото имаме ние с Джоуел — каза Джак Роу. — Не ми се иска да казвам това, но от информацията, която получихме за вас от Брюксел, става ясно, че сте голям експерт в тази област.

— Защо тогава да компрометирам себе си? С информация едновременно от три различни офиса?

— Тук вече ме хванахте натясно.

— Извадете данните на всички висши служители; изобщо не ме интересува колко време ще отнеме това — ако се наложи, ще останем и до изгрев-слънце! — каза Дру. — Искам да прегледам всички от големия шеф надолу.

Минутите течаха, разпечатването продължаваше и всички разглеждаха страниците. Така измина час, след това още час и половина.

— По дяволите! — възкликна Грийнбърг, приковал поглед в екрана. — Мисля, че имаме един заподозрян.

— Кой? — попита Витковски с леденостуден тон.

— Няма да ви хареса, на никого няма да се хареса. Поне на мен — не.

— Кой е?

— Вижте сами — каза Джоуел, вдигна глава и затвори очи.

— О, боже мой! — извика Карин, като се взираше в централния екран. — Жанин Клунс!

— С едно малко уточнение — намеси се полковникът. — Жанин Клунс Кортлънд, съпруга на посланика — втората му съпруга, за да бъдем още по-точни. По обясними причини работи в „Документи и разследвания“ под моминското си име.

— Каква квалификация има? — попита Латъм зашеметен.

— Ще ви отговоря след няколко минути — каза Роу.

— Не си правете труда — каза Витковски. — Мога да ви дам достатъчно информация по този въпрос; нареждане като това да се проучи съпругата на посланика не се издава често. Жанин Клунс е сред големите мозъци на Чикагския университет, доктор на науките и щатен професор по компютърна електроника, докато не се омъжва за Кортлънд след развода му преди около година и половина.

— Блестящ учен — добави Карин. — Освен това е най-милата жена в „Документи и разследвания“. Когато някой има проблем и тя сметне, че може да му помогне, отива направо при съпруга си. Всички я обожават, защото освен всичко останало, тя никога не злоупотребява с предимствата на положението си; напротив, винаги прикрива онези, които са закъснели и не са успели да приключат със задачите си навреме. Винаги е готова да помогне.

— Истинска майка закрилница — каза Дру. — Боже, сега Кортлънд не влиза ли в нашия списък, в списъка на Хари?

— Не мога да повярвам — отговори полковникът. — Не съм в особено добри отношения с него, но не мога да повярвам. Винаги е бил много откровен, дори понякога е прекрачвал общоприетите граници заради нас. Искам само да ви напомня, че сега нямаше да бъдем тук, ако той не беше разрешил, защото не можем да влизаме тук без разрешение от Държавния департамент и от отговорниците по координацията.

— Единствените хора, които са излезли оттук, сега са в Белия дом — непочтително отбеляза Грийнбърг. — Но всъщност какво знаят те? Те са прекалено заети с това да си върнат правото на свободни места за паркиране.

— Спомням си, че четох за развода на Кортлънд във „Вашингтон Пост“ — прекъсна го Дру, като хвърли поглед към Стенли Витковски. — Доколкото разбрах, той е оставил всичко на съпругата и децата си.

— Не мога да разбера това — студено каза полковникът и погледна Латъм в отговор. — Но това не означава непременно, че съпругата му е другият информатор.

— Разбира се, че не означава — намеси се Джак Роу. — Моят брат по оръжие всъщност каза, че само мисли така, нали, Джоуел?

— Точно така се изрази, нали, Джоуел? — попита Латъм.

— Да, господин разузнавач, така казах, защото мисля, че е вярно. Голямата птица ни даде прекалено много доказателства, за да не е вярно. Ако е логично някой да бъде подозиран, предполагам, че това е госпожа Де Врийс. Това отклонява подозренията от истинския доносник.

— Какви езици владее Жанин Клунс? — обърна се Латъм към Карин. — Това може да се окаже важно.

— Жанин говори прилично френски и италиански, но немският й е наистина перфектен — Де Врийс се спря, осъзнавайки какво е казала преди малко.

— Възможният заподозрян — тихо промърмори Дру. — Какво ще правим оттук нататък?

— Вече го правя — отговори Грийнбърг. — Току-що изпратих запитване до Чикаго за секретните данни относно професор Клунс. Информацията ще пристигне след минута-две.

— Откъде сте толкова сигурен? — попита Карин. — Сега там е почти полунощ.

— Ш-шт! — прошепна компютърният специалист с иронична тайнственост. — Чикаго е правителствена база данни — нещо като противоземетръсна апаратура — но никой не знае за това. Там винаги има човек, защото никой не би желал да пострада поради това, че е укрил данни от машина като нашата.

— Ето, излизат! — възкликна Джак Роу, когато екранът се изпълни с информация от Чикаго.

„Жената на име Жанин Клунс заема поста на щатен професор по компютърна електроника през последните три години преди настоящия й брак с Даниъл Кортлънд, по-късно посланик във Франция. Много уважавана и от колегите във факултета, и от студентите най-вече за способността си да дава ясни обяснения. Активна в политиката по отношение на студентските лагери — прекалено консервативни и поради това непопулярни — но очарователната й личност смекчава отрицателните реакции. Носят се слухове, че докато е била резидент в лагер, е имала няколко връзки, но нищо от тях не е засегнало или компрометирало положението й. В интерес на истината трябва да се отбележи, че участва в политическите събития без чести социални изяви, след като напуска лагера в Ийвънстоун, Илинойс, недалеч от Университета.

Произходът й е достатъчно конформистки за времето си. Като дете в края на четирийсетте емигрира от Бавария, родителите й са починали и тя е подслонена от роднините си господин и госпожа Чарлз Шнайдер от Сентралия, окръг Марион, Илинойс. Има данни, че в колежа е била изключително силна студентка, спечелила стипендия «Мерит» за Университета в Чикаго и тъй като е имала необходимите степени бакалавър, магистър и доктор, предложено й е било място във факултета. Често пътува до Вашингтон като безплатен политически консултант на Консервативната партия. Там среща посланика Кортлънд. Това е достатъчно, Париж. Поздрави, Чикаго.“

— Това не е „достатъчно“ — спокойно отбеляза Витковски, докато четеше светлозелените букви на екрана. — Тя е зоненкинд.

— Стенли, за какво говориш, по дяволите?

— Мислех, че подозренията за зоненкиндерите не са се оправдали — тихо, едва чуто каза Карин.

— За повечето хора — отговори полковникът, — но не и за мен. Виж какво става сега.

— Какво е зонен… и така нататък?

— Концепция, Дру. Преди и след войната най-ревностните последователи на Третия Райх изпращат избрани деца на определени „родители“ навсякъде по света, чиято мисия е да издигнат децата на влиятелни длъжности, за да проправят път за Четвъртия Райх.

— Това е фантастика, никога не би могло да се осъществи.

— Може би все пак се е осъществило, въпреки всичко — каза Витковски. — Исусе Христе, светът е полудял! — избухна шефът на охраната в посолството.

— Почакайте — намеси се Джоуел Грийнбърг, който работеше на компютъра, без да обръща внимание на разгневения Витковски. — От Чикаго идва допълнение. Погледнете към екрана!

Всички глави се обърнаха към светлозелените надписи на екрана.

„Допълнителна информация за Жанин Клунс: докато защитава каузата на консерваторите, тя усилено се противопоставя на нацисткия поход през Скокий, Илинойс. На своя отговорност се качва на парадната трибуна и окачествява събитието като варварско.“

— Какъв извод можеш да си направиш от това, Стенли? — попита Дру.

— Ще ти кажа какво мисля — прекъсна го Де Врийс. — Какъв по-добър начин да подкрепиш една ужасна легенда, освен като я отречеш? Може би сте прав, полковник. Може би операция „Зоненкиндер“ наистина е реализирана и продължава успешно.

— Тогава кажете ми как да съобщя на посланика. Какво, по дяволите, да му кажа? Че живее и спи с дъщеря на Третия райх?

— Остави на мен, Стенли — каза Латъм. — Аз съм координатор, нали?

— На кого смяташ да възложиш това, млади човече?

— На кого другиго освен на човека, на когото и двамата сме задължени. Уесли Сорънсън.

— Нека Бог се смили над душата му.

Телефонът над мястото на Роу звънна. Той вдигна слушалката.

— Тук S-две, какво има?… Да, сър, тъй вярно, сър — той се обърна към Витковски. — Незабавно идете в медицинската служба, полковник. Вашият човек се е събудил и може да говори.