Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник (20)

19.

С дипломатическо куфарче в ръка Дру Латъм се приближи към рецепцията на хотел „Интерконтинентал“ и се представи. Сложи на бюрото заявка за резервация от американското посолство и военна карта за самоличност. Хотелският чиновник внимателно ги огледа и извади бланка от папката си.

— А, да, полковник Уебстър, най-сърдечно ви приветстваме като наш гост. Посолството поръча малък апартамент за вас.

— Точно така.

— А багажът ви, мосю?

— Оставих го на портиера и му се представих.

— Чудесно. Значи пътешествате?

— Армията ме командирова ту на едно място, ту на друго — каза Дру и се подписа в книгата. Антъни Уебстър, полковник от Армията на САЩ. Вашингтон, САЩ.

— О, колко интересно! — чиновникът взе регистрационната книга и извади адресна карта. Вдигна поглед и натисна звънеца.

— Придружете monsieur le Colonel^[1] до апартамент седемстотин и три и кажете на портиера да изпрати там багажа му. Името му е Уебстър.

— Да — отговори пиколото. — Последвайте ме, мосю. Багажът ви ще пристигне след няколко минути.

— Благодаря.

Изкачването с асансьора до седмия етаж мина без произшествия, ако не се смята кавгата между една американска двойка. Жената със синкавобяла коса и окичена с бижута със скъпоценни камъни мъмреше възпълния си съпруг с каубойска шапка с широка периферия:

— Лукас, поне се дръж прилично!

— Че за к’во? Не мога да си намеря истинска лимузина, има само от ония ситните, дето едва си наместваш задника вътре, и никой не ще да ти говори на американски, ако не му бутнеш бакшиш — пък после ще речеш, че са израсли в Тексаркана.

— Така е, защото не можеш да разпознаваш парите им.

— Ти пък можеш.

— Аз пазарувам. Знаеш ли колко даде на шофьора последния път, когато се возихме с такси?

— Не, мамка му, бутнах му там няк’ви хартийки.

— Сумата беше петдесет и пет франка, около десет долара. Ти му даде сто, което е почти двайсет и пет долара.

— Уф, мътните ме взели. Сигурно затуй все ми намигваше ти като слезе и на съвсем разбран английски ми каза, че тая нощ щял да се навърта край хотела, та да съм го потърсел.

— Наистина ли?

За късмет на Латъм вратата се отвори на шестия етаж и двойката слезе.

— Извинявам се за сънародниците си — каза Дру. Не знаеше какво друго да каже при вида на вдигнатите вежди на гарсона.

— Няма защо, господин полковник. Това е Париж от техните мечти.

— Боя се, че сте прав.

— Е, поне не вреди на никого… Пристигнахме, мосю.

Апартаментът беше малък — имаше спалня и всекидневна, но беше чудесен, много европейски, а бутилката скоч върху барчето го правеше изключителен. Витковски явно изпитваше страшни угризения — при това напълно основателно. Латъм мразеше проклетата си униформа. Гърдите, талията и задните му части сякаш бяха натъпкани в тръба от плат. Чудеше се как хората от армията не подават оставка заради униформата.

Когато гарсонът си отиде, Дру зачака да му донесат куфара. Вътре имаше комплект цивилни дрехи. Свали мундира, в който се задушаваше, сипа си уиски, пусна телевизора, започна да превключва каналите, докато откри Си Ен Ен, и седна.

На вратата се позвъни. Беше младият прислужник, който донесе куфара му. Дру благодари и му даде бакшиш. И най-неочаквано момчето каза:

— Това е за вас, мосю — младежът му подаде бележка. — Тя е… как да кажа — confidentiel^[2].

— Разбирам, много ви благодаря.

Обади се в стая 330. Приятел.

Карин? Това изцяло съответстваше на непредсказуемото й поведение. Сега те бяха любовници — повече от любовници.

Той вдигна телефона, прегледа указателя и набра номера.

— Здравей, успях — каза той, веднага щом отсреща вдигнаха слушалката.

— Хей, момче, значи наистина си бил ти! — обади се мъжки глас.

— Какво? Кой сте вие?

— Хайде, Бронко, не можа ли да познаеш стария си приятел от „Манитоба Старс“? Бен Луис! Спомняш ли си как онзи от „Торонто Кометс“ беше ти съсипал глезена? Лекуваше се няколко седмици и после се върна на леда, но десният ти крак вече беше изкривен леко наляво. Никой от новите ти познати не го забелязваше, само аз знаех. Сигурен бях, че си ти!

— Добре, добре, Бени, аз съм, но не казвай това на никого. Сега работя за правителството. Трябва да си държиш езика зад зъбите.

— Хей, разбрах, приятел! Знаеш ли, играх два сезона в „Рейнджърс“…

— Знам, Бени, беше страхотен.

— И какво от това? На третия сезон ме изхвърлиха.

— И това се случва.

— Но не и ако бях като теб, приятел. Ти биеше всички ни.

— Това е минало. Как ме откри, Бен?

— При портиера. Попитах къде отива багажът.

— Казаха ли ти?

— Естествено, казах им, че е моят!

— Боже, наистина ме връщаш към миналото. Когато седяхме в някой скъп ресторант в Монреал и дойдеше сметката, ако беше прекалено голяма, ти казваше, че била на друга маса, после — на друга, докато накрая не станеше достатъчно малка, за да я платиш. Какво правиш в Париж?

— Работя в бързото хранене, представлявам всички най-големи компании. Наемат някой едър тип като теб или мен, защото имаме големи мускули, които ни вдигат репутацията. В характеристиката ми пише, че съм бил звезда в „Рейнджърс“, представяш ли си? Какво разбират тия тук? Бях втора ръка, но изпълвах фланелата.

— Аз никога не съм я изпълвал толкова.

— Не. Ти беше, както писаха в онзи вестник в Торонто, „само жили и скорост“. По дяволите, бих искал да го бяха написали за мен.

— Това също е минало, Бен, но пак ще ти повторя: забрави, че си ме видял! Извънредно важно е да запомниш това.

— Разбрах, приятел.

Мъжът на име Луис се оригна и два пъти хлъцна.

— Бени — твърдо каза Латъм, — да не си започнал пак да се наливаш?

— Не — отговори международният търговски представител от „бързото хранене“, като отново се оригна и хлъцна. — Какво, по дяволите, искаш да кажеш, момче? Тук е Париж!

— После ще си поговорим, момче — каза Латъм и затвори. Веднага след това телефонът звънна.

— Да?

— Аз съм — каза Карин де Врийс. — Всичко добре ли мина?

— Не, по дяволите, един много стар приятел ме разпозна.

— Кой?

— Бивш хокеист от Канада.

— Има ли проблем?

— Не мисля, но е пияница.

— Значи има. Как се казва?

— Бен. Бенджамин Луис. Стая триста и трийсет.

— Ще се справим с него… Как си, скъпи?

— Искам да си до мен.

— Взех решение.

— Боже мили, какво решение си взела? Искам да го чуя, може ли?

— Надявам се, че искаш. Наистина те обичам, Дру, и както ти се изрази — беше много прав — не е само заради леглото.

— Толкова те обичам, че не мога да намеря думи, за да ти го кажа… Не мога да повярвам, че изрекох това! Никога не съм вярвал, че ще ми се наложи…

— Нито пък аз. Надявам се, че не грешим.

— Това, което изпитваме, не може да бъде грешка. През последните няколко дни преживяхме повече неща, отколкото мнозина — през целия си живот. Издържахме теста, госпожа.

— Европейското в мен ме кара да смятам това за неубедително, но знам какво чувстваш, защото аз чувствам същото. Жадувам за теб, наистина!

— Тогава сложи русата перука и ела в хотела.

— Не тази вечер, скъпи. Полковникът ще изправи и двама ни пред военен съд. Може би утре!

* * *

След час — тъй като в Ню Йорк бе едва обед — от Вашингтон се обадиха по телефона на президента на Международната асоциация за търговия с храни и услуги. Трийсет минути по-късно един от представителите на Асоциацията — бивша звезда от „Ню Йорк Рейнджърс“, който понастоящем се намираше в Париж — бе изпратен в Осло, Норвегия, за да проучи новите възможности в бизнеса. Имаше едно-единствено малко затруднение. Същият този търговски представител лежеше мъртвопиян на леглото си. Наложи се двама от помощниците на портиера да го вдигнат, за да говори по телефона, да му помогнат с опаковането на багажа и да го качат в такси за летище „Орли“.

За съжаление, тъй като всичко стана толкова набързо, Бенджамин Луис се нареди на погрешна опашка, изпусна самолета и си купи билет за Хелзинки, защото не можеше да си припомни думата „Осло“, а работодателят му бе споменал името на скандинавски град. Той никога не бе ходил в Хелзинки. Такава е съдбата на онези, които се забъркват в разузнавателни операции от широк мащаб.

По средата на полета Бени изведнъж си спомни за Осло и попита стюардесата дали не би могъл да слезе и да се качи на друг самолет. Стюардесата — очарователна руса финландка — му изказа съжалението си и обясни, че идеята му не е сполучлива. Затова Бени я покани на късна вечеря в Хелзинки. Тя любезно му отказа.

* * *

Уесли Сорънсън излезе от главната квартира на Консулски Операции и отпътува към затвора във Феърфакс, Вирджиния, където държаха двамата нацистки терористи. След като колата влезе през портала и пое по дългата извита в дъга алея, която водеше към внушителния вход — някога това бе имение на аржентински дипломат — директорът на Консулски Операции се опита да си припомни всички уловки, които навремето използваше при разпит. Първата, разбира се, беше: „Хей, момчета, бих предпочел да ви видя живи, отколкото мъртви, но не аз вземам решенията, сигурно разбирате. Тук номерата ви не минават; имаме подземна стая със звукоизолирани стени, доста изпоцапани от предишните екзекуции…“ и така нататък. Такива стени, разбира се, нямаше, както нямаше и подобна стая. Най-упоритите затворници бяха отвеждани долу в облицован с черно асансьор, където ги очакваше смърт. Онези, които избираха да минат тези петдесет фута, получаваха инжекция с производно на скополамина и когато възкръснеха, бяха толкова благодарни, че бяха готови да сътрудничат до оглупяване.

Просторната килия за двама не приличаше на обикновените затворнически килии. Беше дълга двайсет фута, дванайсет фута широка; вътре имаше две легла с нормални размери, мивка, преградена със стена тоалетна, малък хладилник и телевизор. Приличаше по-скоро на хотелска стая на умерена цена, отколкото на добрите стари килии от „Алкатрас“ или „Атика“. Онова, за което затворниците не знаеха, но вероятно подозираха, бяха вградените в стените скрити камери, които покриваха всеки фут от пространството.

— Може ли да вляза, господа? — попита Сорънсън пред вратата на килията. — Или може би трябва да говоря на немски, за да ме разбирате по-добре?

— И двамата говорим добре английски, майн хер — вяло отвърна Две-Париж. — Ние сме пленници, какво очаквате да ви кажем? „Не, не влизайте“?

— Приемам го като разрешение. Благодаря.

— Охраната и оръжието да останат отвън — каза не толкова любезният Пет-Париж.

— Такъв е редът, това не е личната ми охрана.

Патрулът от ЦРУ пусна Сорънсън в килията, застана до отсрещната стена и извади пистолета си от кобура.

— Мисля, че трябва да поговорим сериозно, господа.

— Какво толкова имаме да си кажем? — попита Две-Париж.

— Предполагам, че най-важният въпрос е дали ще останете живи или ще умрете — отговори директорът на Консулски Операции. — Разбирате ли, не аз вземам решенията. Долу, на двайсет фута под земята, има една стая…

Сорънсън описа килията за екзекуции. Пет-Париж се разстрои. Две го прие по-хладнокръвно и продължи да се взира в директора с напрегната усмивка.

— Смятате ли, че сме достатъчно предани на каузата, за да ви дадем повод да ни убиете? — попита той. — Освен ако не сте го решили предварително.

— В тази страна се гледа много сериозно на отнемането на живот. Подобни неща никога не се решават предварително и не се приемат с лека ръка.

— Наистина ли? — продължи Две-Париж. — Тогава защо вие сте единствената страна в цивилизования свят, без да броим някои арабски държави, Китай и части от бившия Съветски Съюз, където смъртното наказание все още не е отменено?

— Такава е волята на народа — в някои щати, разбира се. Както и да е, вашият случай не е национален въпрос. Вие сте международни убийци.

— Надеждата дава крила, както бе казал един чудесен ваш писател, не е ли така?

— Не вярвам в това, но вие като че ли сте доста начетен младеж.

— Живял съм в различни страни и — надявам се — съм научил нещо от тяхната култура.

— Споменахте нещо за преданост — каза Сорънсън. — Попитахте ме дали смятам, че сте достатъчно предани на каузата си, за да имам повод да ви екзекутирам.

— Казах само „да ни убиете“ — поправи го Нула Две. — Екзекуцията изисква законно обвинение.

— За получаването му във вашия случай има повече от необходимите доказателства. Имам предвид трите покушения и последвалото ги убийство на офицера Латъм, например.

— Това е война! — извика Пет-Париж. — Едни войници убиват други!

— Не съм чул някой да е обявил война, нито да е отправил всеобщ национален призив „на оръжие“. Ето защо това е едно най-обикновено убийство… Както и да е, всичко звучи прекалено академично, а това не е моята област. Аз само предавам информацията. Решенията се вземат от моите началници.

— Каква информация? — попита Две.

— Какво можете да ни предложите срещу живота си?

— Ако имаме информация, откъде би трябвало да започнем?

— Кои са вашите колеги в Бон?

— Не можем да кажем това — честно казано, не ни е известно… Но нека се върна малко назад, майн хер. Ние сме елитна група и живеем необикновен живот — мечтата на всички младежи, обучени единствено да се подчиняват на заповеди. Тези заповеди ни се предават чрез кодове, които постоянно се променят…

И Две-Париж разказа за техния начин на живот, както го бе разказал на Нула Пет в самолета за Вашингтон.

— Ние сме отряди за бързо реагиране — щурмоваци, ако предпочитате. Поддържаме контакти с подразделенията в другите страни. Никога не използваме имена. „Нула“ означава Париж — аз съм Нула Две-Париж. САЩ са обозначени с „три“ преди личния код.

— Как осъществявате връзка?

— Бон периодично ни изпраща секретни телефонни номера. Пак се използват само кодове, няма имена.

— Какво можете да ми кажете във връзка с нашата страна, което би ме убедило да апелирам за благосклонност към вас?

— Боже мой, откъде искате да започнем?

— Откъдето вие решите.

— Много добре, да започнем от вицепрезидента на Съединените щати.

— Какво?

— Предан ни е до мозъка на костите. След това — говорителят на президента — от германско потекло, разбира се — възрастен господин, заклеймил отказа от военна служба по убеждения по време на Втората световна война. Разбира се, има и много други, но това дали ще ви съобщим имената и постовете им зависи от вашето мнение по повод екзекуцията ни.

— Лъжете.

— Щом смятате така, застреляйте ни.

— Вие сте измет!

— И вие — в нашите очи! — изкрещя Пет-Париж. — Но времето е на наша страна, не на ваша. Рано или късно светът ще се пробуди и ще прозре, че ние сме правите. Оскотелите чернилки са извършителите на повечето престъпления; арабите съставляват най-голямата терористична организация, а евреите манипулират света, лъжат и покваряват всичко, до което се докоснат: за тях — всичко, за другите — нищо!

— Да не обръщаме внимание на избухливия ми другар. Искате ли информация от нас, или не? — попита Нула Две. — Харесвах привилегирования си живот в Париж, но тъй като вече съм се лишил от него, защо да не карам докрай?

— Можете ли да представите доказателство за скандалните обвинения, които отправихте?

— Можем само да повторим това, което са ни казали. Но моля ви, запомнете, че ние сме елитът на Братството.

— Die Brüderschaft^[3] — с отвращение каза директорът на Консулски Операции.

— Точно така. Това име ще стане известно в цял свят и ще предизвиква уважение.

— Това няма да стане, защото аз имам какво да кажа по този въпрос.

— Имате ли, майн хер? Вие сте само едно малко болтче в машината, както и аз. Честно казано, цялата тази ситуация е много досадна. Нека историята следва неизбежния си ход; тя не зависи от хора като вас и мен. Освен това бих предпочел да живея, отколкото да умра.

— Ще поговоря с началниците си — студено каза Уесли Сорънсън, отиде до вратата и даде знак на охраната.

Когато излязоха през външната врата, Две-Париж взе едно листче и като го прикри с ръка, написа на немски: „Не може да си позволи да ни екзекутира“.

* * *

— Господин посланик — каза Моро. Двамата с Хайнрих Крайц седяха сами в неговия офис в германското посолство. — Надявам се, че разговорът ни не се записва, това не е от полза за никого от нас.

— Не, не се записва — отговори възрастният посланик. Дребната му фигура, бледото набръчкано лице с крехки очила в стоманени рамки му придаваха вид по-скоро на леко пийнал гном, отколкото на виден европейски учен.

— Събрах информацията, за която ме помолихте…

— Знаете, че молбата ми е строго секретна, нали? — прекъсна го шефът на бюро „Дьозием“, който седеше пред бюрото му.

— Разбира се, давам ви честната си дума… Досието започва с някои данни за детството и семейството на Герхард Крьогер, годините в университета и медицинския му стаж до постъпването му на работа в болницата и предполагаемата му оставка в Нюрнберг. Това е забележително досие, разказващо за триумфа на един забележителен човек. И като се изключи внезапното му оттегляне от лекарското поприще, няма нищо, което да намеква за неблагонадеждност, а да не говорим за симпатия към неонацисткото движение. Извадих копие за вас, разбира се.

Крайц се наведе напред и сложи пред Моро запечатан хартиен плик. Последният го пое, впечатлен от дебелината и тежестта му.

— Отделете ми малко време, ако разполагате с такова, сър.

— Няма нищо по-важно от съвместните ни разследвания. Слушам ви.

— Подробно ли разгледахте всичко това?

— Като докторска теза, която трябваше да приема или отхвърля. Съвсем подробно.

— Кои са родителите му?

— Зигмунд и Елзи Крьогер. Току-що споменахте първото нещо, което отхвърля всяка възможност за връзка с неонацизма. Зигмунд Крьогер е регистриран официално като дезертирал от Луфтвафе през последните месеци на войната.

— Както и хиляди други.

— От Вермахта — да, но не и от Луфтвафе, а и малко са висшите офицери дезертьори. Крьогер старши е бил майор, многократно награждаван — лично Гьоринг го е награждавал. И нашите, и вашите военни досиета посочват, че ако войната бе продължила и Крьогер беше заловен, той щеше да бъде изправен пред военния трибунал и разстрелян. От Третия Райх.

— Какво е станало с него след войната?

— Историята е обичайна. Летял с „Месершмита“ си и скочил с парашут зад фронтовата линия на съюзниците, като оставил самолета си да падне в равнината и да експлодира. Британските войски не позволили на селяните, надошли от близките села, да го убият, и Крьогер получил статут на военнопленник.

— Не е ли бил репатриран, след като се е предал?

— Какво да ви кажа, неясна история. Бил син на фабрикант, за когото работели стотици хора. В крайна сметка той е дезертьор, а не предан последовател на Фюрера. И едва ли собственият му син би станал такъв.

— Да, разбирам. А жена му, майката на Герхард?

— Солидна домакиня от висшите слоеве на „средната класа“, която вероятно е изпитвала отвращение към войната. Във всеки случай, никога не е фигурирала в списъците на членове на Националсоциалистическата партия и няма сведения да е присъствала на многобройните й събрания.

— Значи няма пронацистко възпитание.

— Тъкмо това се опитвах да ви кажа.

— А в университета, където Крьогер е учил медицина, дали не е имало някакви студентски организации, враждебно настроени срещу демократичното управление в Германия и заклеймяването на Третия Райх, които биха могли да впечатлят младеж като него?

— Не открих данни за нито едно. Професорите — и неговите преподаватели, и останалите — го определят като потаен човек, талантлив учен, образован лекар — просто забележителен. Постиженията му в областта на хирургията са били изключителни, поради което е започнал да оперира много по-рано от обичайно.

— Каква е специализацията му?

— Мозъчна хирургия. Казват, че имал „златни ръце с пръсти от живак“ — това са точните думи на знаменития Ханс Траупман, друг талант в тази област.

— Кой?

— Траупман, Ханс Траупман, шеф на отделението по мозъчна хирургия в Нюрнберг.

— Приятели ли са?

— Освен по професионална линия няма данни за някакво по-близко приятелство.

— И все пак много високо е оценил своя подчинен.

— Не всички хирурзи са пестеливи на похвали, Моро.

— Предполагам, че е така. Има ли някакви мнения, или заключения по въпроса защо Крьогер се е оттеглил от лекарската практика и е емигрирал в Швеция?

— Освен личните му емоционални подбуди — никакви. Повече от двайсет години Крьогер е извършвал изключително деликатни операции, които могат да съсипят нервите на човек. По негова лична преценка се е преуморил, „пръстите от живак“ са започнали да треперят и той не е пожелал да рискува живота на бъдещите си пациенти — постъпка, достойна за възхищение.

— Нещо не ми е ясно — каза Моро. — Някой знае ли къде се намира сега?

— Както ще видите, носят се само слухове. Някои от бившите му колеги, на които се е обаждал преди четири години, твърдят, че е започнал работа като интернист под шведско име някъде на север от Гьотеборг.

— Кои са тези бивши колеги?

— Имената им фигурират в доклада. Можете сам да ги откриете, ако пожелаете.

— Ще го направя.

— А сега, мосю Моро — започна германският посланик, като отпусна дребното си костеливо тяло в креслото, — мисля, че е време да ми изясните някои неща. Когато разговаряхме по секретната линия, както настояхте, вие намекнахте, че хирург на име Герхард Крьогер е вероятен симпатизант на нацисткото движение, но не изтъкнахте никакви доказателства. В същото време най-дръзко ми заявихте, че ако моето правителство в лицето на тази канцелария откаже да удовлетвори молбата ви да получите пълното досие на Крьогер, ще се оплачете в „Ке д’Орсе“, че умишлено укриваме самоличността на член на новото нацистко ядро, притежаващ големи пълномощия. Сега отново не ми съобщавате доказателства, а след като тази папка попадне при вас, има голяма вероятност животът на един невинен лекар, практикуващ някъде в Швеция, да бъде поставен под заплаха, защото аз не се съмнявам, че ще го откриете. Ето ви информацията, мосю Моро. Сега вие ми обяснете, поне само за успокоение на собствената ми съвест, защото, както вече казах, вие със сигурност ще го откриете.

— Вече го открихме, господин посланик. Той е в Париж, на по-малко от двайсет пресечки оттук. Има за цел да открие Хари Латъм и да го убие. Но защо той — лекарят хирург — иска това? На този въпрос трябва да намерим отговор.

Моро излезе на улицата и тръгна право към колата на бюро „Дьозием“. Качи се, направи знак на шофьора да тръгва, след това вдигна телефонната слушалка и набра вътрешен номер в посолството.

— Жак?

— Да, Клод?

— Искам да проследиш незабелязано лекар на име Траупман, Ханс Траупман, хирург в Нюрнберг.

* * *

Вечерта се стори прекалено дълга на изнервения Дру Латъм. Хотелският апартамент бе станал негов персонален затвор. Дори въздухът, пречистен от климатичната инсталация, бе започнал да го потиска. Той отвори прозореца, но веднага го затвори: парижката нощ бе влажна и климатичната инсталация бе за предпочитане. Твърде дълго се бе спотайвал като беглец. Трябваше да излезе навън — както вчера следобед, когато отиде до апартамента си на „Рю дю Бак“, придружен от охраната си. Отне му не повече от час, беше на улицата броени минути, но тези минути бяха кратко бягство от задушаващите го ограничени, затворени пространства на антинеонацистката „Мезон Руж“, дома на Витковски, дори апартамента на Карин — не, апартаментът на Карин правеше изключение…

Но сега, сега отново искаше да се почувства свободен човек поне за малко; искаше да се разходи по улиците сред хората — толкова беше просто! Беше говорил с Карин преди два часа, когато тя бе все още в посолството, и се съгласи, че в интерес на абсолютната тайна не бива да й се обажда на „Рю Мадлен“. Разбира се, последното нещо, което искаше, бе да превърне и нея в беглец. Тя му беше предала извънредно съобщение от Вашингтон. Дру трябваше да се свърже с Уесли Сорънсън по личния му телефон — да звъни, докато Сорънсън не вдигне слушалката. Ако не се свържеше до шест часа вашингтонско време, трябваше да потърси Сорънсън у дома, независимо от това колко е часът.

Бе направил няколко опита — знаеше, че този телефон не се подслушва — преди още в Париж да е станало единайсет, а във Вашингтон — шест часа. След това се обади в дома на Уес. Госпожа Сорънсън вдигна телефона и като истинска съпруга на ченге каза следното:

— Съпругът ми очаква да се обади нашият антиквар от Париж. Ако това сте вие, господин Сорънсън е зает до към седем часа местно време. Ако не е твърде неудобно за вас, потърсете го след това, защото не знаем номера на домашния ви телефон. Много е нетърпелив да чуе какво стана с гоблена, който харесахме миналия месец.

— Не е продаден, мадам — отговори Дру. — Ще му се обадя малко след полунощ парижко време, седем по вашето. Това е най-малкото, което бих могъл да направя за клиенти като вас.

Дру слезе с асансьора във фоайето, мина край портиера — чувстваше се глупаво, когато хората докосваха шапките си за поздрав и се обръщаха към него с „mon colonel“^[4] и „Monsieur le Colonel Webster“^[5]. Накрая мина през въртящата се врата и излезе на „Рю дьо Гастийон“. Боже, колко хубаво беше човек да излезе навън, далеч от стените на своя затвор! Зави надясно, за да се отдалечи от уличните лампи, и продължи по тротоара, вдишвайки дълбоко въздуха, със сигурна, почти военна крачка. Когато осъзна това, се разсмя.

И в този момент телефонът в джоба на мундира му иззвъня — дълъг, настоятелен звън. Това така го стресна, че той започна да опипва джоба си, забравяйки за копчетата — просто искаше проклетият телефон да замлъкне. Накрая го измъкна, натисна бутона и долепи телефона до ухото си.

— Да, какво има?

— Обажда се отряд от морската пехота „W“. Значи сте били вие, господине! Какво правите извън хотела?

— Излязох да подишам малко въздух, нещо против ли имате?

— Можете да бъдете сигурен, че имаме нещо против, но вече е много късно. Следят ви.

— Какво?

— Имаме снимката му. Не сме сигурни, но смятаме, че е Рейнълдс, Алън Рейнълдс от службата за свръзка. Наблюдаваме го с бинокли, но светлината е доста слаба, а той е с шапка и с вдигната яка и ревери.

— Как ме е забелязал, по дяволите? Аз съм с униформа, а проклетата ми коса е руса!

— Човек винаги може да си намери униформа, а русата коса не е от голямо значение, когато е тъмно и човек си е сложил офицерската шапка… Продължавайте да вървите и да се смеете, докато приберете телефона в джоба си. След това завийте надясно в следващата малка пресечка. Проучили сме района, ще излезем и ще ви последваме.

— Заловете го, за Бога, спрете го! Щом ме е открил, най-вероятно наблюдава и дома на госпожа Де Врийс!

— Тя не влиза в нашите задължения, но както и да е. Вие сте нашето задължение, господине.

— Тя е моето задължение, господин морски пехотинец!

— Смейте се силно и приберете телефона.

— Щом настоявате!…

Дру започна да се прави на глупак сред многолюдната „Рю дьо Гастийон“ — започна да се смее, прибра телефона в джоба си и след няколко ярда зави в първата тясна уличка. Но вместо да продължава да върви, той тичешком се втурна към най-близкия вход от дясната страна на улицата и бързо се скри зад каменния ъгъл. Самата пресечка — малко по-широка от двойна алея — беше от долнопробните парижки улици, където се случваха ужасни неща и наемите бяха ниски. Единствената светлина идваше от уличните лампи в двата й края. Останалата част от улицата тънеше в мрак. Латъм свали офицерската си шапка и предпазливо надникна иззад ъгъла. Един човек вървеше бавно по тясната уличка и държеше пистолет в ръката си. Това накара Дру тихо да изругае. Не се беше сетил да вземе оръжие — как да се сети, по дяволите, като под стегнатата униформа нямаше къде да се пъхне подобно нещо!

Тъй като не забеляза никого, човекът с пистолета се затича към лампата в другия край на улицата. В мига, в който мъжът мина край него, Дру го спъна с крак, удари го в слабините, после рязко се втурна напред и го блъсна в отсрещната стена. Ръката на Латъм стисна оръжието, което предателят бе изпуснал поради загуба на равновесие.

— Ах ти, кучи сине! — изрева Дру и удари Рейнълдс в стената така, сякаш правеше „бодичек“ на някой противник на леда. — Откъде се взе, какво знаеш за мен? За какво ви е притрябвал брат ми?

— Ти не си Хари! — изхълца нацистът. — Подозирах го, но те не ме послушаха!

— Аз те слушам, копеле! — каза Латъм и опря пистолета в челото на предателя. — Говори!

— Няма за какво да говорим, Латъм, те получиха доклада ми. За теб и онази Де Врийс, и за капана, който заложихте.

Внезапно Рейнълдс посегна с дясната ръка към яката си и захапа издутината под него.

— Ein Volk, Ein Reich, Ein Führer^[6]! — изкрещя Алън Рейнълдс и престана да диша.

Отрядът от морски пехотинци нахлу в тясната тъмна уличка с пистолети в ръце.

— Добре ли сте? — извика сержантът.

— Не, не съм добре! — отвърна Дру побеснял. — Как този кучи син е издържал проверката? Как е минал през всички психиатри и следователи… Този човек е бил неонацист не само заради парите или другите почести; той е бил фанатик, психичноболен. Докато гълташе цианкалия, крещеше нацистки лозунги! Как не са го забелязали досега!

— Тук не мога да споря с вас — каза сержантът. — Обадихме се по радиото на полковник Витковски и му казахме, че сме го забелязали или поне предполагаме, че е той. Полковникът каза да направим каквото трябва, да го простреляме в краката и ръцете, но да му го доведем жив.

— Дори и Корпусът да ви се беше притекъл на помощ, пак щеше да ви бъде трудно, сержант.

— Ще откараме тялото в посолството, но първо ще ви върнем в „Интерконтинентал“.

— Ще си удължите пътя с няколко пресечки, ако решите да ме откарате. Пеша ще стигна по-бързо.

— Полковникът ще ни убие, ако ви позволим да направите това.

— А ако не ми позволите, аз ще ви убия. Не съм длъжен да отговарям пред Витковски, но ако това ви накара да се почувствате по-добре, ще се обадя първо на него.

Щом се върна в апартамента си, Латъм вдигна слушалката и се обади на полковника.

— Аз съм — каза той.

— Следващия път, когато кажеш на моите хора, че ще правиш каквото си искаш, защото не си длъжен да отговаряш пред мен, ще те лиша от охрана и ще се постарая да те настаня колкото може по-близо до някой отряд от убийци.

— Вярвам ти.

— Може да бъдеш сигурен! — потвърди ядосаният полковник.

— Имах причини за това, Стенли.

— Какви, по дяволите?

— Да започнем от Карин. Рейнълдс е изпратил на неонацистите доклад, в който се съобщава, че аз не съм Хари, а брат му, и че Карин участва в капана.

— Точно така е, по дяволите. Каза ли ти за какъв капан става дума?

— Не довърши заради цианкалия…

— Да, разбрах за това от сержанта, както и за високото ти мнение относно мерките ни за сигурност.

— Мисля, че ги нарекох „глупости“, но те не са точно това… Изведете Карин от апартамента й, Стенли. Щом Рейнълдс ме е открил, сигурно знае и за „Рю Мадлен“. Изведи я оттам!

— Имаш ли някакви предложения?

— Доведи я тук, в „Интерконтинентал“, с руса перука и всичко останало.

— Това като че ли е най-глупавото нещо, което можеше да кажеш. Ако Рейнълдс те е открил в хотела, на кого може да е казал, а на него кой му е казал?

— Нещо липсва.

— Със сигурност. В посолството трябва да има друг Алън Рейнълдс, друга „къртица“, която заема доста високо положение в йерархията. Ще те преместя в „Нормандия“ под предлог, че полковник Уебстър е изпратен обратно във Вашингтон.

— Полковник Уебстър е бесен! Но поне ще мога да измия тази руса боя от косата си и да се отърва от униформата, нали?

— Не позна — каза Витковски. — Ще трябва да останеш в този си вид още известно време. Не можеш да възвърнеш името си, а имаш чудесно удостоверение за самоличност, в което пише, че си Уебстър. Вече си разкрит, но ако го задържиш, ще можем да открием втората „къртица“. Кръгът се затяга; ще наблюдаваме малкото хора, които знаят — а те са извънредно малко. Може би само морските пехотинци, Рейнълдс и онзи любител на плодови сокове, търговецът Луис, който вероятно обикаля от врата на врата някъде из тундрата.

— Ако Рейнълдс е съобщил на когото трябва, ще се наложи да ми вземеш мярка за ковчег!

— Няма да се наложи. Имаш охрана, полковник. Между другото, Карин каза ли ти, че Уесли Сорънсън се опитва да се свърже с теб? Не сме му дали номера на телефона в хотела, а и той не го поиска, но трябва да му се обадиш.

— Той е следващият в списъка на обажданията. Обади ми се, когато пристигна в „Нормандия“, и изкарай Карин от апартамента.

Дру затвори телефона и погледна часовника си. Минаваше полунощ; следователно във Вашингтон минаваше седем. Вдигна слушалката и набра кода на Щатите.

— Да? — обади се гласът на Сорънсън.

— Антикварят от Париж.

— Благодаря ти, Боже! Извинявай, нямаше как да се измъкна, но това е друга история — друг проблем, ако не и катастрофа.

— Можеш ли да ми кажеш?

— В момента не.

— Тогава кое е извънредното?

— За Моро. Чист е.

— Радвам се да го чуя. Но нашето посолство не е.

— Струва ми се, че си мъдър и справедлив съдия. Ако си много напрегнат и не знаеш към кого да се обърнеш…

— Почакай, Уес, нямам проблеми с Витковски — прекъсна го Латъм.

— И аз, но не знаем кой го подслушва.

— Съгласен съм, че някой го прави.

— Тогава се обърни към Моро. Той не знае, че си жив, затова, ако решиш да го направиш, обади ми се, за да му разкажа сценария.

— Още ли е изключен от операцията?

— Това е една от най-големите ни грешки.

— Уес, искам да те питам дали случайно не си чувал за Алън Рейнълдс от службата за свръзка в посолството.

— Не съм сигурен, че съм чувал.

— Щеше ми се и ние да не бяхме. Бил е неонацист.

— Бил?

— Мъртъв е.

— Предполагам, че с божията помощ.

— Не мога да твърдя, че е така. Трябваше ни жив.

— Нещата понякога се объркват. Дръж връзка с мен.