Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник (34)

33.

Тогава директорът на Консулски Операции реши да следва инстинкта си. Питър Мейсън Пейн беше извън играта, Ролънд Васкес Рамирес — малко вероятен, но Брус Уидърс го притесняваше. Говореше бързо и ловко се измъкваше, а цялата история за безутешната вдовица с три деца, омъжена за престарял армейски генерал заради материалната изгода, изглеждаше доста съмнителна. За Уидърс не бе трудно да се свърже със съпругата на генерала по телефона в колата й, например… „Прибира се у дома за двайсет-двайсет и пет минути“. Повече от достатъчно, за да се дадат инструкции на самотната генералска съпруга. Може би отговорът трябваше да се търси другаде. На Източния бряг на Мериленд, при бившата жена на Брус Уидърс.

Сорънсън отново вдигна слушалката, като се надяваше името на Уидърс да фигурира в указателя — все пак имаше дъщеря в пубертетна възраст. До нейното име фигурираше и друго — Макгроу. Макгроу-Уидърс.

— Да… ало? — промърмори сънен глас.

— Простете ми, госпожице Макгроу, че ви се обаждам по това време, но случаят е спешен.

— Кой се обажда?

— Заместник-директорът Кърнс от ЦРУ. Обаждам се във връзка с бившия ви съпруг, Брус Уидърс.

— Кого е прецакал този път? — попита почти заспалата бивша госпожа Уидърс.

— Може би правителството на САЩ, госпожице Макгроу.

— Благодаря ви, че ме нарекохте „госпожица“ — мисля, че го заслужавам. Разбира се, че е прецакал правителството, как иначе? Той винаги прави така — размахва значката от ЦРУ и не говори много — прави се на ченге супермен.

— Използвал ли е Управлението за собствено облагодетелстване?

— Вижте, господине, моето семейство има връзки с цял Вашингтон. Когато разбрахме, че спи с всяка секретарка и блондинка, която работи в тайните служби, баща ми каза, че трябва да се отървем от него. Това и направихме.

— Но има право да посещава детето ви.

— Само под най-строг надзор, уверявам ви.

— Страхувате се да не й направи нещо лошо?

— Боже мой, разбира се, че не! Мисля, че Кимбърли е единственият човек на света, с когото това копеле може да общува нормално.

— Какво имате предвид?

— Тя е дете, а прегръдките й сякаш заличават всичко мръсно в него.

— Кое му е мръсното, госпожице Макгроу?

— Той е най-големият мръсник на света! Не мога да ви опиша колко мрази хората! Мрази черните, или, както той се изразява, „мръсните негри“, мрази „жабарите“, „дръпнатите очи“, сиреч азиатците, латиноамериканците, евреите — всички, които не са бели и християни, въпреки че той определено не е християнин. Иска да бъдат унищожени. Това е неговото кредо.

Предположението се оправда!

* * *

В Париж беше четири следобед — тежките удари на стенния часовник отекнаха в квартирата на посланика Даниъл Кортлънд в американското посолство. Самият той — без сако, по разкопчана синя оксфордска риза, която откриваше превръзката на гърдите и лявото му рамо — седеше до старинната маса, която му служеше за бюро, и говореше по телефона. Отсреща, в голямата стая с тапицирани с брокат мебели, седяха Дру и Карин и тихо разговаряха.

— Как е ръката ти? — попита Дру.

— Много добре. Но краката още ме болят — отвърна Карин и се усмихна.

— Казах ти да си свалиш обувките.

— Щях да си разраня стъпалата, скъпи. Колко време вървяхме по „Лакост“, преди да се обадиш на Клод да ни изпрати кола? Мисля, че почти четирийсет минути.

— Не можех да се обадя на Дърбейн. Още не знаем дали е сигурен. А Моро се занимаваше с нашия нацистки проповедник.

— По пътя видяхме три патрулни коли! Сигурна съм, че някоя от тях би ни устроила.

— Бяхме петима, единият от неонацистите беше ранен. А и Клод ни беше благодарен, че сме го изчакали.

— Какво направи „Дьозием“ в Шато дьо Венсан?

— Прегледали са целия парк, но не са открили нито един въоръжен човек.

— Странно — намръщи се Де Врийс. — Сигурна съм, че там възнамеряваха да ме убият.

— Такъв беше планът, който Кьониг ми описа.

— Чудя се какво се е случило.

На входната врата се позвъни. Латъм стана от креслото и погледна Кортлънд. Той кимна — продължаваше да говори по телефона. Дру отиде до вратата, отвори я и пусна Стенли Витковски.

— Нещо ново? — попита Дру.

— Ще изчакам посланикът да си свърши разговора. Той също трябва да чуе. Успяхте ли да си починете?

— Да, Стенли — отвърна Карин от креслото. — Посланикът Кортлънд бе така любезен да ни предложи стаята си за гости. Веднага заспах, а нашият приятел се залепи за телефона.

— На кого се обади?

— На Сорънсън. И той бележи напредък.

— Нещо ново за убиеца?

— Хванал го е натясно. Няма да се измъкне.

Даниъл Кортлънд затвори телефона, обърна се тромаво на стола си, за да поздрави Витковски, и болезнено потрепери.

— Здравейте, полковник, какво стана в болницата?

— С това се занимават британските Ми-6, сър. Появи се един пулмолог на име Удуърд от Кралския хирургически колеж. Твърдеше, че Министерството на външните работи го е изпратило да прегледа госпожа Кортлънд по ваша молба. Сега работят по въпроса.

— Не съм отправял подобна молба — каза посланикът. — Не познавам никакъв доктор Удуърд, още по-малко от Кралския хирургически колеж.

— Знам — каза Витковски. — Френско-американската охрана в болницата го спря тъкмо когато смяташе да инжектира стрихнин на подставената госпожа Кортлънд.

— Смела жена! Как се казва?

— Московиц, сър. От Ню Йорк. Покойният й съпруг е бил френски равин. Доброволно се зае със задачата.

— В такъв случай трябва да получи възнаграждение. Може би едномесечна ваканция със заплащане на всички разходи?

— Ще обсъдим предложението, сър… а вие как сте?

— Ще се оправя, нищо сериозно. Имах късмет!

— Не вие бяхте мишената, господин посланик.

— Да, разбирам — тихо каза Кортлънд. — Какво ще кажете да обсъдим положението, а?

— Госпожа Де Врийс току-що ми каза, че ви е много благодарна за поканата.

— Могат да останат тук колкото е необходимо. Предполагам, че вашата охрана е на мястото си.

— Тук има цял взвод морски пехотинци, сър, готови да извадят оръжието си при най-малкия шум.

— Добре. Седнете, приятели. Хайде да направим равносметка. Какво е положението? Говори пръв, Стенли.

— Да започнем от болницата — заговори Витковски и седна в креслото до Карин. — Много е неприятно, но британският белодробен лекар, въпросният Удуърд, е бил назначен от „Ке д’Орсе“ за лекуващ лекар на госпожа Кортлънд. Както и да е, съобщението се получи много късно, след като лекарят беше вече пристигнал.

— Това ме поразява! — възкликна Кортлънд.

— Лондонското време е с един час по-назад от това в Париж, господине — каза Латъм и седна. — Може би е станала грешка, но вие сте прав — много е неприятно.

— Може и да не е така — намеси се Де Врийс и всички погледи се обърнаха към нея. — Възможно ли е да имаме приятел сред английските неонацисти? Какъв по-добър начин да насочиш вниманието към убиеца от това да задържиш едно разрешение, за да го изпратиш подозрително късно?

— Много е сложно, Карин — възрази полковникът. — И има голяма опасност да се сгреши. Веднага могат да открият „къртицата“.

— Тъкмо на това разчитаме, Стан — на грешките.

— Урок ли се опитваш да ми дадеш?

— Хайде, Стан — настоя Дру. — Може и да е права.

— Да, така е; но за лош късмет на този етап не можем да го разберем.

— Защо? Можем да потърсим следата. Кой в „Ке д’Орсе“ е дал разрешително на Удуърд за болницата, въпреки че е било късно?

— Тъкмо това не можем да разберем. Изпратено е от офиса на Анатол Бланшо, член на Камарата на депутатите. Моро го е проследил.

— И какво?

— Нищо. Този Бланшо никога не е чувал за доктор Удуърд. Няма и запис на телефонно обаждане от неговия офис до болницата „Хертфорд“. Всъщност, Бланшо се е обаждал в Лондон един-единствен път — преди година, от домашния си телефон, за да заложи в „Ладброукс“ на ирландските тотализатори.

— Значи неонацистите просто са избрали някакво име.

— Изглежда, че е така.

— По дяволите! Не каза ли, че си напреднал?

— Да, но не с Удуърд.

— А с кого тогава? — намеси се Кортлънд.

— Имах предвид пратката на агента Латъм за „Дьозием“ в ранните утринни часове, сър.

— Лутеранският свещеник ли? — попита Карин.

— Кьониг проговори — отвърна Витковски.

— И какво ти каза? — наведе се напред Дру.

— За Траупман. И преди сме чували това име.

— Хирургът от Нюрнберг? — попита Латъм. — Важната нацистка клечка, която Сорънсън изкопа от… — той млъкна и безпомощно погледна към посланика.

— Знам, Дру — тихо изрече Кортлънд. — От законния опекун на жена ми в Сентралия, Илинойс… Лично говорих с господин Шнайдер. Сега той е старец с много болезнени спомени, но каквото и да казва, надявам се, че говори истината.

— Със сигурност е казал истината за Траупман — намеси се полковникът. — Преди няколко дни Моро е бил в Мюнхен и се е срещнал с бившата жена на Траупман. Тя го е потвърдила.

— Знам — тихо каза посланикът и кимна. — Траупман е участвал в осъществяването на операция „Зоненкиндер“ в целия свободен свят.

— Какво е научил Клод от лутеранския свещеник? — попита Карин.

— Кьониг и други като него на най-високо равнище се страхуват от Траупман и му правят услуги, кой както може. Моро смята, че Траупман участва по някакъв начин в ръководството на неонацисткото движение, като поставя всеки на мястото му.

— Нещо като неонацистки Распутин? — предположи Де Врийс. — Фигура, недосегаема за императорския трон, която го контролира?

— Разбрахме, че има нов Фюрер — каза Витковски. — Но нямаме представа кой може да бъде.

Даниъл Кортлънд направи усилие и бавно се надигна от стола си.

— Може би ще ви бъде интересно да научите, че говорих по телефона с Уесли Сорънсън, който временно е поел управлението на някои тайни служби. Както и да е, но след като изляза от стаята, вие, господин Латъм, ще трябва да му се обадите от този телефон — скрамблерът е включен — и да чуете това, което той иска да ви каже… А сега, ако позволите, ще се оттегля в библиотеката, където има бар. По-късно, ако желаете да си побъбрим, можете да заповядате.

Посланикът неуверено прекоси стаята, излезе и плътно затвори вратата след себе си.

Дру скочи от стола и се втурна към телефона.

— Уес, аз съм. Какви са тези потайни истории?

— Посланикът Даниъл Кортлънд излезе ли от стаята?

— Да. Какво има?

— В случай че този разговор се подслушва, аз, Уесли Тиъдър Сорънсън, директор на Консулски Операции, съм готов да поема пълната отговорност за това, съгласно член седемдесет и три от Статута на Тайните Служби за вземането на еднолични решения в областта на…

— Хей, говориш с мен, по дяволите!

— Млъкни!

— Какво има, Уес?

— Сформирай група, която да отлети за Нюрнберг! Заловете доктор Ханс Траупман и го докарайте в Париж!