Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник (11)

10.

Полковник Стенли Витковски действаше бързо. Той се свърза със заместник-директора на парижката „Сюрте“ — бивш служител от разузнаването, ръководил френския гарнизон в Берлин, с когото изпадналият в затруднение Витковски — тогава майор от американската армия G-2 — бе сметнал за необходимо да заобиколи правилата и да обмени информация („Мислех, че сме на една и съща страна, сенаторе!“). В резултат на това под личния контрол на полковника попаднаха не само тялото на убития Хари Латъм, но и тези на двамата убийци. И трите трупа се пазеха под фиктивни имена в моргата на улица „Фонтене“. По-нататък в интерес и на двете страни — факт, приет наготово от заместник-шефа на „Сюрте“ — бе предизвикано информационно затъмнение относно терористичния акт с цел събиране на допълнителна информация.

Защото Витковски си даваше сметка, че Дру Латъм е обмислил нещата само наполовина. Преместването на тялото на брат му би предизвикало известно объркване, което наред с информационното затъмнение и изчезването на убийците ставаше пълно.

* * *

В една хотелска стая в Орли човекът с очилата със стоманени рамки нервно крачеше пред прозореца в очакване да се качи на самолета за Мюнхен в три и половина следобед. Самолетите, които кацаха и излитаха, по необясним начин го разсейваха. Приглушеното бръмчене на реактивните двигатели допълнително го изнервяше. Той продължаваше да съзерцава телефона и беснееше от това, че още не е звъннал, за да му съобщи новината, която би оправдала завръщането му в Мюнхен, след като е изпълнил мисията си. Провал на операцията бе немислим. Беше се свързал с парижкия клон на „Блицкригер“ — елитните убийци на Братството, толкова добре обучени и тренирани, усъвършенствани в изкуството да се убива — по-малко от двеста на брой сръчни убийци, действащи в Европа, Южна Америка и Съединените щати. Дрозда бе официално информиран, че за четирите години, откакто са започнали работа, само трима са били заловени, като двама от тях са предпочели да се самоубият, вместо да отидат на разпит, а третият е бил убит в Париж при изпълнение на служебните си задължения. Не му бяха известни подробности относно блицкригерите; секретността беше абсолютна. Дори Дрозда трябваше да се обърне към втория по ранг лидер на Братството — избухливия генерал Фон Шнабе — за да получи разрешение да наеме трима елитни убийци.

Но защо телефонът не звънеше? Защо се бавеха? Смъртоносното преследване бе започнало от пристигането на Хари Латъм в десет часа и двайсет и осем минути сутринта на летище „Дьо Гол“ и качването му в кола в единайсет часа. Сега минаваше един и половина! Дрозда не можеше повече да търпи тази неизвестност. Той прекоси стаята, отиде до телефона на нощното шкафче и набра номера на „Блицкригер“.

— Авиньонски складове — отговори женски глас на френски. — С кого бихте желали да ви свържа?

— С отдела за замразени храни, ако обичате. Търся мосю Жиру.

— Боя се, че линията му е заета.

— Ще изчакам точно трийсет секунди и ако линията не се освободи, ще откажа поръчката.

— Разбирам… Няма да е необходимо, сър, сега ще му позвъня.

— Дрозд? — попита мъжки глас.

— Следвах точно инструкциите. Какво, по дяволите, става? Защо не се обаждате?

— Защото няма какво да докладваме.

— Това е нелепо! Изминаха повече от три часа!

— Ние се безпокоим точно толкова, колкото и вие, така че не ми повишавайте тон. Последният ни контакт беше преди час и двайсет минути. Всичко вървеше по план. Нашите хора следяха Латъм в едно „Рено“, шофирано от жена. Последните им думи бяха: „Всичко е наред, задачата скоро ще бъде изпълнена“.

— Само това ли беше? Преди час?

— Да.

— И нищо друго?

— Не. Това беше последното им обаждане.

— Добре, къде са сега?

— И ние бихме желали да знаем.

— В каква посока са тръгнали?

— На север от Париж, не съобщиха крайната цел.

— Защо не са я съобщили?

— Би било глупаво, като се има предвид претоварването на честотите. Освен това тези двамата са първокласен екип, никога не са се проваляли.

— Възможно ли е днес да са се провалили?

— Повече от невероятно е.

— „Повече от невероятно“ едва ли е най-подходящият отговор. Имате ли представа колко важна е тази задача?

— Всичките ни задачи са важни, иначе нямаше да ги възлагат точно на нас. Може ли да ви напомня, че към нас се обръщат само в краен случай?

— Какво да кажа на Фон Шнабе?

— Моля ви, Дрозд, на този етап и ние не знаем какво да му кажем — отвърна ръководителят на парижката организация „Блицкригер“ и затвори телефона.

Изминаха трийсет минути и човекът, наричан Дрозд, не можеше повече да се сдържа. Той набра един номер, който го свърза с Ваклабрук, Германия.

* * *

— Това е информация, която не ме интересува — каза генерал Улрих фон Шнабе. Думите му бяха звънки и студени като лед. — Обектите трябваше да бъдат унищожени при първа възможност. Одобрих заповедите на доктор Крьогер, защото ти самият каза на доктора, че няма да има трудности, тъй като миникомпютърът е у теб. Само въз основа на това ти разреших да се свържеш с „Блицкригер“.

— Какво да ви кажа, хер генерал? Просто няма отговор, няма връзка. Нищо!

— Свържи се с нашия човек от Американското посолство. Може да е чул нещо.

— Свързах се, сър — от уличен телефон, разбира се. При последния ни разговор той само потвърди, че братът на Латъм е под закрилата на антинеосите.

— На тези глупаци, които си падат по негрите и евреите! Естествено, сигурно не са уточнили мястото.

— Точно така.

— Остани в Париж. Поддържай връзка с нашия екип и продължавай да ме информираш за всичко, което става.

* * *

— Сега ти си лудият! — извика Карин де Врийс. — Те са те виждали, познават те, не е възможно да се превърнеш в Хари!

— Със сигурност е възможно, ако не ме виждат повече, а те няма да ме видят — каза Дру. — Ще действам in absentia^[1], ще се местя от едно място на друго, ще поддържам връзка с теб и полковника, защото не мога да се появя в посолството. Всъщност, след като знаем, че са проникнали в посолството — по дяволите, нали го разбрахме, когато един Адолф се представи за мой шофьор по-миналата вечер — може би ще успеем да открием кой — или кои са те.

— Но как?

— Ще поставим железопътен капан.

— Какво?

— Представи си върволица от железопътни вагони — във всички има пътници, само в един — озверели кучета.

— Моля те…

— Ще ти се обадя три-четири пъти под името Хари; ще те помоля за документите от папките на мъртвия ми брат Дру, ще назова името на някой от куриерите на Витковски и ще поискам да се срещна с него, като определя времето и мястото — ще избера някое много оживено място. Ти ще предаваш съобщенията, а аз ще бъда където трябва — там, където никой не може да ме види. Ако се появи легитимен куриер — познавам ги всичките — и не го следят, това е чудесно. Ще хвърлям всичко, което ми изпращаш. После ще ти се обадя отново, с нова молба; ще ти кажа, че е спешно, че съм напипал нещо. Това ще бъде знак за теб, че трябва да затвориш телефона, без нищо да казваш или да предаваш.

— А ако някой се появи, ти ще разбереш, че е неонацист и че ми подслушват телефона — прекъсна го Карин.

— Точно така. Ако всичко върви добре, може би ще успея да го заловя и да го предам на нашите химици.

— А ако предположим, че е повече от един?

— Казах: „ако всичко върви добре“. Не смятам да се бия сам срещу тълпа със свастики.

— Ако използвам собствената ти терминология, тук има едно голямо „бяло петно“, както ти го наричаш. Защо Хари Латъм е останал в Париж?

— Защото е Хари Латъм. Неотстъпчив пред трудностите, безмилостен в преследването — всичко, което беше Хари, но ще добавим и тежката му лична загуба — по-малкият му брат е бил убит в Париж.

— Това определено е убедителен мотив — съгласи се Де Врийс. — Всъщност — твоят мотив… Но как ще направиш така, че новината да се разчуе? Това няма ли да бъде трудно?

— Деликатно е — кимна Дру и се намръщи. — Най-вече защото Управлението ще напрегне колективния си мозък и ще изкрещи: „Измама!“. Но ще бъде прекалено късно, а аз имам една идея: полковникът може да измисли нещо. Имам среща с него по-късно в едно кафене в Монмартър.

— Имаш среща с него? Ами аз? Мислех, че съм вътре в играта.

— Вече стреляха по вас, госпожа. Не мога да ви моля за…

— Няма да ме молите, мосю — прекъсна го Карин. — Аз настоявам. Идвам с теб. Съпругата на Фредерик де Врийс идва с теб. Дру, ти изгуби брат си по един ужасен начин, а аз изгубих съпруга си… по начин, който е също толкова ужасен. Недей да ме изключваш.

Вратата на чакалнята за хирургичния кабинет се отвори и докторът, нает от посолството, влезе вътре.

— Имам сравнително добра новина за вас, мадам — каза лекарят на френски със странна усмивка. — Прегледах рентгеновите снимки след операцията — чрез терапия ще можете да възстановите поне осемдесет процента от движението на дясната си ръка. Но връхната фаланга на средния пръст ще бъде изгубена. Разбира се, можем да ви сложим постоянна протеза.

— Благодаря ви, докторе. Отървах се с малко и съм ви благодарна за това. Ще дойда след пет дни, както ми наредихте.

— Извинете, мосю — името ви е Латем?

— Това е почти най-доброто произношение, което хората могат да постигнат. Да.

— Трябва да се обадите по телефона на мосю С. от Вашингтон, когато ви е удобно. Можете да използвате телефона тук. Всички разходи влизат в сметката, разбира се.

— Естествено, но в момента не е удобно. Ако се обади отново, моля ви, кажете му, че съм си тръгнал и не сте успял да ми предадете съобщението.

— Необходимо ли е, мосю?

— Той ще ви бъде благодарен за това, че му спестявате допълнителни проблеми и лично ще плати сметката.

— Разбирам — каза докторът. Усмивката му сега бе одобрителна.

* * *

— Аз не разбирам — каза Карин; това бяха първите й думи, след като излязоха от болницата и тръгнаха по циментовия тротоар към паркинга.

— Не… какво?

— Не разбирам. Защо не пожела да говориш със Сорънсън? Мислех, че би желал да се посъветваш с него. Каза, че му имаш доверие.

— Имам му доверие. Но знам също, че и той има абсолютно доверие в системата, живял е в нея десетки години.

— Е, и?

— Ще има неприятности заради онова, което смятам да направя. Той ще каже, че това е работа на Управлението, че Управлението трябва да реши какво да прави по-нататък, а не аз. И ще бъде прав, разбира се.

— А ако е прав, тогава защо ще го правиш?… Извинявай, не си прави труда да ми отговаряш, въпросът беше глупав.

— Благодаря — Латъм погледна часовника си. — Почти шест часът е. Как е ръката ти?

— Не бих казала, че ми е много приятно. Местната упойка преминава и аз благодаря на Бога, че не можах да видя какво точно е станало с ръката ми.

— Два часа под ножа — това означава доста кълцане. Сигурна ли си, че искаш да дойдеш с мен при Витковски?

— По дяволите, дори да загубя ръката си, това няма да ме спре.

— Но защо? Ти си просто уморена, госпожа, и те боли. Нищо не бих скрил от теб — досега би трябвало да си го разбрала.

— Така е, знам — те спряха до колата и Дру отвори вратата. Очите им се срещнаха. — Знам, че нищо не би скрил от мен и ценя това. Но може би ще успея да ти помогна с нещо, след като разбера какво точно се опитваш да направиш. Защо не ми обясниш?

— Добре, ще се опитам.

Латъм затвори вратата, заобиколи реното и седна на шофьорското място. Запали мотора, зави с колата, излезе на изходната алея и продължи напред. Усещаше погледа й върху себе си.

— Кой е Герхард Крьогер и какво го е свързвало с Хари?

— „Свързвало“? Какво го е свързвало с него… Очевидно е лекар нацист, очевидно е добър и брат ти го е познавал от Хаусрук. Може би е лекувал Хари от някаква тежка травма. Човек може да оцени дори и врага, ако той му помогне, особено що се касае до медицинска помощ.

— Чувството му към Крьогер надхвърляше обикновената благодарност — каза Дру, който внимателно следеше табелките, за да не пропусне отклонението към парижкия Монмартър. — Когато попитах Хари кой е Крьогер, той ми отговори със следните думи — помня ги точно и никога няма да ги забравя: „Ласитър може да ти каже. Не мисля, че аз трябва да ти го казвам“. Звучи страшно, госпожа.

— Да, така е… беше. Но думите съответстваха на поведението му. Внезапният изблик на емоции, риданията, виковете за помощ. Това не беше Хари, когото и двамата познавахме, за когото си говорехме — хладнокръвният, аналитичен, безпристрастен човек.

— Не съм съгласен — тихо каза Латъм. — Изолирай тези думи от контекста, повтори ги и ще чуеш как говори Хари, когото познавахме — който размишлява над избора си и не е готов да вземе решение, докато не е премислил всичко. „Ласитър може да ти каже. Не мисля, че аз трябва да ти го казвам.“

Дру сви рамене, направи завой и подкара реното по широк булевард към центъра на Париж.

— Герхард Крьогер е нещо повече от обикновен лекар, когото Хари е срещнал в долината на Братството. Отначало го нарекох кучи син, но може и да не съм прав. Може би Крьогер е човекът, помогнал на брат ми да избяга. Но който и да е, той може да ни каже какво е станало с Хари, докато е бил в долината, и как се е сдобил с онзи списък.

— Искаш да кажеш, че Крьогер може да е наш съюзник, а не неонацист, и че Хари в своето психическо объркване всъщност го защитава?

— Просто не знам, но съм сигурен, че е повече от лекар, който го е излекувал от лоша настинка или артрит. Имам чувството, че Герхард Крьогер е бил твърде важен за брат ми. Убеден съм в това. И тъкмо затова Крьогер е ключът — ето защо трябва да го открия.

— Но как?

— И това не знам. Витковски може да има някаква идея. Може би трябва да повикаме на помощ антинеосите, които да пуснат слуха, че Хари е още жив. Просто не знам. Все едно летя със затворени очи и антените ми улавят разни неща… Извинете, мадам Лингвист, сигурно не се изразявам правилно, но поне не звучи тъпо.

— Съгласна съм. Освен това съм заинтригувана от постоянните ти извинения за всичко, което казваш или мислиш и от това как се поправяш, сякаш аз съм някоя учителка.

— Предполагам, че е така, защото в тези области ти си по-близо до Хари, отколкото аз. Той постоянно ме поправяше, повечето пъти добродушно, но никога не престана да го прави.

— Той те обичаше…

— Да — уморено я прекъсна Дру. — Нека сменим темата, може ли?

— Добре. В какъв вид мислиш, че ще се появи полковникът, както ти го наричаш?

— Нямам ни най-малка представа. Но ако прилича поне малко на досието си, всичко ще е тип-топ.

* * *

Интернешънъл Хералд Трибюн — Парижко издание

ТЕРОРИСТИ НАПАДАТ СЛУЖИТЕЛ НА АМЕРИКАНСКОТО ПОСОЛСТВО

Американското посолство съобщи, че вчера терористи с чорапи на главите са нахлули в ресторант в околностите на Вилжуф, където са обядвали двама американци. Господин Дру Латъм, аташе в американското посолство, е бил убит. Неговият брат, господин Хари Латъм, свръзка на посолството, е оцелял и в момента се крие по заповед на своето правителство. Убийците са избягали и нито самоличността им, нито причините за атентата са изяснени. Те са изчезнали. Описват ги като двама мъже със среден ръст, облечени в тъмни делови костюми. Оцелелият господин Латъм е описал и двамата нападатели като тежко ранени в резултат на бдителността на брат му. Господин Дру Латъм е бил въоръжен и е стрелял няколко пъти, преди да го убият. Френските власти разследват случая под огромен натиск от страна на американското посолство. Предположенията кръжат около иракски или сирийски…

— За бога, какво става там? — изкрещя държавният секретар Адам Болинджър по телефона на посланика във Франция Даниъл Кортлънд.

— Ако знаех, щях да ти кажа. Искаш ли да ме смениш? Ако е така, давай, Адам. Вие, копелета такива, ме изложихте на открит огън, а аз дори не знам достатъчно добре френски, за да викам за помощ! Аз съм държавен посланик, а не заемам някоя от шибаните ви политически длъжности! Като стана дума за това, никой от твоите благодетели не говори езика, повечето едва говорят и родния си език!

— Сега не му е времето да бъдеш язвителен, Даниъл!

— Време е и ние да се научим да се подчиняваме като германците, Болинджър! Дру Латъм — един от малкото агенти с ясна представа за нещата и глава на раменете — е убит след четири несполучливи опита, а аз нямам никакво обяснение!

— Брат му е жив — неубедително забеляза държавният секретар.

— Направо страхотно! Къде, по дяволите, е той?

— Имам отворена линия с ЦРУ. Веднага щом разбера това, ще го разбереш и ти.

— Страхотен си — подигравателно каза Кортлънд и въздъхна. — Наистина ли мислиш, че тайните агенти от ЦРУ ще ти кажат каквото и да било, по дяволите? Ти си седиш зад бюрото, а те рискуват живота си. Научих го, когато бях във Финландия и с КГБ буквално бяхме съседи. Ние сме кръгли нули в подобни ситуации, Адам. Казват ни само онова, което искат да ни кажат.

— Едва ли е точно така. Ние сме върховната власт, командирите, ако предпочиташ.

— Кажи го на Дру Латъм, когото застреляха, защото не можахме да го подкрепим. Проникнали са дори в нашето посолство!

— Изобщо не ви разбирам бе, хора!

— По-добре започни да разбираш, господин секретар. Нацистите се завръщат.

* * *

Директорът на Консулски Операции Уесли Сорънсън седеше на бюрото си, подпрял издадената си брадичка с ръце. Изпитваше такава мъка, че в очите му блестяха сълзи. Загубата беше толкова непоносима, толкова ненужна; той разсъждаваше над смисъла на собствения си живот. Дру Латъм бе убит — самия него толкова пъти можеха да го убият — и за какво? Какво би променила смъртта на един-единствен офицер от разузнаването, когато баровците щяха да продължат да се събират на банкети в луксозни хотели, на международни преговори и развяващите се знамена на техните паради и в конгресните зали нямаше да означават нищо друго, освен церемониално лицемерие?

Сорънсън усети, че това е краят. Нямаше какво повече да даде, знаеше, че в сянката на тези паради има прекалено много смърт. Не виждаше и искрица светлина.

Но точно в този момент тя се появи.

* * *

— Уес, надявам се, че скрамблерът е включен.

— Дру? Боже мой, ти ли си?

Сорънсън рязко се наведе над бюрото си. Кръвта се бе отдръпнала от лицето му.

— Жив ли си?

— Надявам се също така, че си сам. Попитах секретарката ти и тя го потвърди.

— Да, разбира се… Чакай да си поема дъх. Това е невероятно — не знам какво да кажа, какво да мисля… Нали това си ти — жив?

— Последния път, когато ти проверявах пулса, беше така.

Мълчание — като затишие пред буря.

— Тогава сигурно ще ти се наложи да дадеш доста подробни обяснения, младежо! По дяволите, вече написах писмо до родителите ти, в което изказвах съболезнованията си.

— Майка ми е мъжко момиче, ще го преживее. А колкото до баща ми, ако изобщо е там, вероятно ще се опита да проумее кой от двама ни е застрелян.

— Безвкусни шеги…

— По-добре така, отколкото иначе, господин директоре — прекъсна го Латъм. — Сега няма време за това.

— По-добре намери време за обяснение. В такъв случай сигурно е Хари — той ли е убитият?

— Да. Аз ще заема мястото му.

— Какво?

— Току-що ти казах.

— За бога, защо? Никога не бих разрешил подобно нещо! Няма да го позволя!

— Така си и знаех. Точно затова те заобиколих и го направих сам. Ако постигна нещо, можеш да си припишеш заслугата. Ако не успея — е, тогава няма да има значение, нали?

— По дяволите заслугата, искам да знам дали си даваш сметка какво правиш! Поведението ти е недопустимо и ти го знаеш!

— Не съвсем, сър. На всички ни е позволено да вземаме решения според обстановката — ти ни го позволи.

— Само в случай че не можете да се свържете по нормалния канален ред с началството, в изключителни ситуации. А аз съм тук и ти можеш да се свържеш с мен, независимо дали съм в офиса, у дома, на игрището за голф или в някой мръсен публичен дом — ако случайно посещавам такъв! Защо не се свърза?

— Току-що ти казах. Щеше да ми откажеш и нямаше да си прав. Не си тук и не мога да те накарам да разбереш, защото всъщност самият аз не разбирам, но знам, че съм прав. И ако ми позволите, сър, тъй като знам някои неща от служебното ви досие, мисля, че някога самият вие сте предприемал подобни еднолични акции.

— Стига си дрънкал, Латъм — каза Сорънсън с уморен и тъжен глас. — Какво си измислил и как смяташ да го направиш? Защо искаш да се правиш на Хари?

С нежелание и болка Дру описа последните минути от живота на брат си, необичайните за него изблици на емоции, сълзите, очевидното затруднение в различаването на фалшивата и истинската самоличност и накрая — отказа му да даде информация за едно име на лекар, което е споменал няколко пъти на Карин де Врийс и после на самия Дру.

— Говореше така — обясни Латъм, — сякаш този човек е тайнствена фигура, която или трябва да изобличи, или да предпази.

— Грешник или светец? — запита Сорънсън.

— Да, предполагам, че може и така да се каже.

— Стокхолмски синдром, Дру. Пленникът се идентифицира с този, който го е пленил. Чувствата му са объркани; той го отхвърля и същевременно цени услугата, която са му оказали, докато накрая стига дотам, че епизодично си представя, че е човекът, който притежава властта. Много е просто — на Хари са му гръмнали бушоните. Прекалено дълго е живял на ръба.

— Разбирам всичко това, Уес. Стокхолмската теория ми е твърде добре позната и според мен е доста безпочвена, поне що се отнася до Хари. Добре познатият ни хладен разум още не беше го напуснал. Този Герхард Крьогер — така се казва докторът — независимо дали е грешник, или светец, е означавал нещо за брат ми. Той знае какво се е случило с Хари, може би дори знае как брат ми се е сдобил с онзи списък. Възможно е този Крьогер да е на наша страна и сам да му го е предоставил.

— Мисля, че всичко е възможно, но точно сега тези имена са в състояние да предизвикат национална катастрофа. В момента Бюрото работи върху дузина тайни операции, с цел да се направи най-щателно проучване на всички от този списък.

— Дотам ли стигнаха нещата?

— По думите на нашия вездесъщ Държавен секретар, който е и лявата, и дясната ръка на Президента, ако този кабинет успее да изкорени нацисткото влияние в страната, народът ще му бъде вечно благодарен. Положението е следното: „По дяволите торпедата, пълен напред!“

— Боже мой, страшно е.

— Съгласен съм, но разбирам и защо става така. Всички смятаха Хари Латъм за най-добрия и най-опитния таен агент на ЦРУ. Не беше лесно да се отрекат разкритията му.

— Не е лесно — поправи го Дру. — Не „беше“, а „е“, Уес. Хари е жив — трябва да остане жив, докато открия този Герхард Крьогер.

— Ако е жив, Хари трябва да се свърже с Управлението, проклет глупако!

— Не може, защото както ти казах, той знае, че нацистите са проникнали в Лангли чак до компютрите ниво АА-Нула.

— Предадох тази информация на Нокс. Не искаше и да чуе.

— Трябва да повярва — документирана е.

— Убедих го. Той работи по нея — каза Сорънсън. — Но твоят самотен полет няма да даде резултат, младежо. Направиш ли го, ще станеш агент в немилост, на когото никой няма да вярва.

— Самотният ми полет има строго определена траектория с посока Лангли.

— Без мен! Няма да компрометирам Консулски Операции, като заобикалям Управлението. И без това хората в този град достатъчно си подливат вода, а аз се възхищавам от Нокс Талбът и го уважавам. Няма да се намесвам в това.

— Знаех, че няма да се съгласиш и затова си намерих друг. Спомняш ли си Витковски, полковник Стенли Витковски?

— Естествено — G-2, Берлин. Срещали сме се няколко пъти, умен човек е. Сега работи в посолството.

— Шеф на охраната е. Има всички необходими препоръки, за да задоволи директора на ЦРУ. Хари е работил с Витковски в Берлин; той е бил естественият му канал за свръзка, защото брат ми му е вярвал — по дяволите, налагало се е да му вярва. Полковникът му е доставил достатъчно сведения от G-2, за да удължи престоя си там, а вероятно и живота си. Стенли ще намери начин да се свърже с Талбът по секретния канал и ще го помоли да проследят тайнствената следа на този Крьогер.

— Разумно е. Витковски е подходящ. Какво искаш от мен?

— Абсолютно нищо. Не можем да рискуваме с подобни разговори, защото могат да бъдат уловени от нацистките „къртици“. Все пак ти благодаря за подкрепата; ако изпадна в затруднение, ще ми потрябват няколко добри съвета.

— Не съм сигурен, че ще мога да ти ги дам. Много време мина.

— Бих приел от теб дори такива съвети, които помниш смътно като Евангелието, господин директор… Значи така: Хари Латъм е жив и здрав и търси някакъв лекар — грешник, светец или и двете. Ще държим връзка.

Слушалката заглъхна, Уесли Сорънсън я държеше в ръка като унесен. Действията на Латъм бяха странни и опасни и би трябвало да се пресекат — директорът на Консулски Операции знаеше това. Знаеше, че трябва да се обади на Нокс Талбът и да му докладва всичко; щеше да направи всичко възможно, за да обясни ситуацията и да защити своя служител, но никак не му се искаше да го прави. Дру беше прав: като действащ офицер Сорънсън често бе действал извън правилата, защото разбираше, че няма да одобрят решенията му, а все пак знаеше, че онова, което иска да предприеме, е единственото възможно решение. Не само го знаеше, но беше напълно убеден в това. Като слушаше Дру Латъм, сякаш слушаше себе си на младини. Той бавно затвори телефона. Устните му безмълвно занареждаха молитва.

* * *

Жан-Пиер и Жизел Вилие слязоха от лимузината пред хотел „Ермитаж“ в Монте Карло. Бяха пристигнали от Париж с частен самолет. Причината за пътешествието, както съобщиха на пресата, беше, че знаменитият актьор има нужда от почивка след шестте месеца всеотдайна игра в „Кориолан“, чиято кулминация е била емоционално опустошителното събитие, накарало го да отмени останалите представления. Това бе всичката информация, дадена на медиите — друга нямаше да получат, тъй като нямаше да има други изявления и със сигурност нямаше да има интервюта. Разбра се, че след няколкото дни приятно отпускане в „Казино дьо Пари“ двойката ще отлети на таен остров в Средиземно море, където вероятно вече се намират родителите на актьора.

Онова, което пресата не научи, беше, че два военни самолета „Мираж“ придружаваха частния самолет от Париж, за да го ескортират до крайната му цел. И друго: един или двама от униформените портиери, служителят на рецепцията и няколко по-незабележими прислужника в хотела бяха хора на „Дьозием“, изпратени от „Бен дьо Мер“ — организацията, която извършваше селекция, управляваше работите в Монте Карло и служеше за дипломатическа връзка с монакските власти. Освен това, винаги когато мосю и мадам Вилие напускаха хотела и тръгваха бавно към казиното на три пресечки оттам, бронираната им лимузина се придружаваше от въоръжени мъже в скъпи, добре ушити костюми и така луксозната кола стигаше до стъпалата на великолепното заведение за хазарт, където всички приемаха обичайните си роли.

Още с настаняването в апартамента двойката бе посетена от шефа на бюро „Дьозием“ Клод Моро.

— Както виждате, приятели, окупирали сме всичко, включително покривите — там сме поставили отлични снайперисти. А прозорците на всички коли се наблюдават непрекъснато с телескопи. Няма от какво да се страхувате.

— Не сме ви „приятели“, мосю — хладно отвърна Жизел Вилие. — А що се отнася до предпазните мерки, един-единствен изстрел би обезсмислил всичко.

— Само ако позволим този изстрел, мадам, а ние няма да го позволим.

— А какво ще кажете за самото казино? Как бихте могли да контролирате тълпата, която може да ме разпознае? — попита актьорът.

— Всъщност тълпата е част от защитата, но само периферна част. Знаем кои игри обичате и на всяка от тези маси има хора, които ще ви следват, заобикалят и ще закриват телата ви със своите. Нито един убиец и със сигурност нито един блицкригер не би се опитал да стреля, без да е сигурен, че се цели право във вас. Убийци като тях не биха си го позволили.

— Да предположим, че вашият убиец е сред хората около масата — прекъсна го Жизел. — Как ще предпазите мъжа ми?

— Още един проницателен въпрос, който напълно очаквах от вас, мадам — отвърна Моро. — Вярвам, че отговорът ми ще ви задоволи. Край всяка маса ще видите да обикалят мъж и жена и да се спират до всеки играч като любопитни зяпачи, които се чудят дали да не се впуснат в хазарта. Всъщност в ръцете си ще държат скенери за метал, чувствителни към твърда стомана — те могат да открият оръжие от най-малък калибър.

— Измислено е съвършено — призна Жизел.

— Така е, нали ви обещах — съгласи се Моро. — Моля ви, запомнете: достатъчен ми е и един блицкригер, който ще се опита да ви нападне. Целта ми е да го заловя жив. Ако това се случи тук — толкова нашироко разгласихме пътуването ви — вие сте свободни да отлетите при родителите на мъжа ви.

— На онзи митичен остров?

— Не, мосю, съвсем истински е. Родителите ви си прекарват чудесно в едно имение в Корсика.

— В такъв случай — каза Жан-Пиер, — наистина се надявам нещо да се случи тук. Никога досега не съм си давал сметка колко е хубаво да бъдеш свободен.

И точно там наистина се случи нещо. Но по начин, който Клод Моро изобщо не бе предвидил.