Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник (33)

32.

— Кучи син! — изрева полковникът. — Моро е готов да те застреля и аз ни най-малко не го обвинявам! Какво си направил?

— Ако се успокоиш, ще ти кажа.

— Да се успокоя? Имам причини да бъда спокоен! Обявен си за персона нон грата, ще те изхвърлят от страната! Срещу мен е подадена нота от френското правителство!

— Моро ли стои зад всичко това? Значи ще се оправим.

— Слушаш ли ме изобщо? Нападнал си двама агенти на „Дьозием“ и си ги завързал като заложници, не си се обаждал от няколко часа, като по този начин си провалил френска разузнавателна операция!

— Затова пък напреднах. Мисля, че Моро ще остане доволен.

— Какво?…

— Изпратете отряд от морски пехотинци в лутеранската църква в Ньой-Сюр-Сен — Латъм съобщи на Витковски адреса и му разказа за Кьониг. — Това е ръководителят на нацисткото движение в Париж, може би е по-важна клечка дори от граф Страсбург.

— Как го откри?

— Няма време да ти обяснявам. Обади се на Моро и изпрати морските пехотинци да закарат Кьониг в „Дьозием“. Кажи на Клод, че му го подарявам.

— Той ще иска нещо повече от завързан лутерански свещеник. Трябват им факти, за да го съдят.

— Няма да го осъдят. Кодовото име на Кьониг е Деметра. Действай! След това ще се срещнем някъде.

— Ще те убия, да знаеш!

— Отложи го за по-късно, Стенли. Знам къде е Карин.

— Какво?

— „Рю Лакост“ No 23, апартамент под наем.

— Отецът ли ти го каза?

— Умираше от страх. Няма време, Стенли! Имам нужда от теб за една операция.

— Нямам избор. Трябва да ти повярвам.

* * *

Карин де Врийс седеше на стола, ръцете й бяха вързани отзад. Срещу нея, възседнал дървен кухненски стол отзад напред, седеше неонацист. В дясната си ръка държеше пистолет със заглушител.

— Защо смятате, че мъжът ви е жив, фрау Де Врийс? — попита нацистът на немски. — А дори и да е така, защо ние трябва да знаем нещо за него? Той беше екзекутиран от ЩАЗИ, всеки го знае!

— Това е лъжа. След като съм живяла с него осем години, мога да позная гласа му, независимо колко е променен.

— Изключително! Чула сте гласа му?

— Два пъти.

— В папките на ЩАЗИ пише друго. Има много доказателства.

— Там е работата — студено отвърна Карин. — Прекалено много са доказателствата.

— Говорите глупости.

— Дори гестаповците не са описвали толкова подробно всички мъчения на пленниците.

— Та къде сте чула този глас?

— По телефона, разбира се.

— По телефона? Той ви се е обадил?

— Съпругът ми е болен човек, господине.

— Защо ми казвате това?

— Защото мисля, че той работи за вас.

— За нас? — попита немецът. — Фреди де Врийс, провокаторът от Амстердам, врагът? Извинете ме, госпожо Де Врийс, но това е безумие.

— Той обичаше да мрази, а вие сте въплъщение на неговата омраза.

— Не ви разбирам.

— Не съм психолог, но съм права. Нямаше какво да прави с омразата си, а вие сте се възползвали от това. Направили сте нещо с тази омраза, сигурна съм, макар и да нямам доказателства. Дори мисля, че знам как сте го направили?

— Кое?

— Как сте го обърнали срещу неговите приятели.

— И как сме направили това?

— Той е зависим от вас. През последните месеци от съвместния ни живот настроението му се променяше много рязко. Беше станал друг човек — депресиран, гневен, избухлив. А след това идваше да моли за прошка.

— Не ви разбирам, госпожо.

— Говоря за наркотици. Сигурна съм, че снабдявате Фредерик с наркотици. Затова той е зависим от вас. Той е съкровищница, пълна с тайни, някои от които е забравил.

— Съществуват наркотици, които за броени минути могат да извадят наяве всички тайни. Защо да му продължаваме живота?

— Защото не е лесно да се извадят наяве тайни, които човек вече не помни.

— За какво ни е този човек тогава? Много романи четете, госпожо. Имам един въпрос към вас. Да приемем, че сте права. Защо искате да го откриете? Искате отново да заживеете заедно?

— Това е последното, което бих искала.

— Защо тогава?

— Приемете, че искам да задоволя болното си въображение. Искам да разбера кое може да накара един човек да се превърне в нещо съвсем различно от това, което си обичал. По-добре да беше мъртъв.

— Бихте ли го убила, ако можехте? — подигравателно каза нацистът и насочи пистолета към главата си. — Бум! Бихте ли го направила?

— Сигурно.

— Защото сте си намерила друг, нали? Хари Латъм, много умен агент от ЦРУ.

Чертите на Карин се издължиха.

— Това няма нищо общо.

— Ние не мислим така, госпожо. Вие сте любовници, нали?

— Защо ви интересува… Хари Латъм?

— Знаете го по-добре от мен, госпожо — усмихна се нацистът и се залюля на стола. — Той проникна в нашата долина в Хаусрук и видя някои неща, които не биваше да вижда. Но след час-два той вече няма да ни безпокои. Ще направим всичко точно така, както са ми казали, ще го застреляме в черепа. Много сме стриктни, нали? Не можете да ни спрете!

— Защо трябва да го улучите в черепа?

— В лявата страна на черепа. И ние не знаехме, но един много образован тип от нашите разкри загадката. През XVIII век осъдените войници били екзекутирани от един-единствен офицер. Ако осъденият покаже храброст в битката, пронизват го в дясната част на главата, ако е мекушав — в лявата. Хари Латъм е боклук, няма смисъл да обяснявам повече.

— Това е варварски ритуал — тихо проговори Де Врийс. Тя се взираше в мускулестия убиец.

— Ритуалите са основата на всяка дисциплина, уважаема госпожо. Колкото по-древни са, толкова повече трябва да се уважават.

От съседната стая се чу приглушен мъжки глас, който говореше на немски. След малко вратата се отвори и в стаята влезе друг неонацист, по-млад от този, който седеше срещу Карин, но също толкова мускулест.

— Обадиха се от Берлин — каза той. — Парижките власти не знаят нищо, така че продължаваме по плана.

— Не биха могли да знаят.

— А телата пред хотел „Нормандия“?

— И какво от това?

— Шато дьо Венсан, северно от Боа.

— Разбрах. Нещо друго?

— След час ще стане светло.

— Хелмут е на мястото си, нали?

— Там е.

— Кажи му да се обади след двайсет минути. Тръгвай!

Вторият неонацист изчезна. Този, който остана в стаята, се обърна към Карин:

— Боя се, че ще се наложи да ви залепя устата, фрау Де Врийс. След това ще ви развържа и ще ни придружите.

— Къде отиваме? Ще ме убиете ли?

— Не бъдете такава песимистка. Вашето убийство не влиза в задълженията ни.

* * *

Латъм се срещна с Витковски в една тъмна пресечка източно от „Рю Лакост“.

— Добро място — отбеляза Дру.

— Това беше най-подходящото.

— Можем да познаем апартамента единствено по светещите прозорци.

— Грешиш. Намира се на петия етаж, в западния ъгъл.

— Сигурно се шегуваш.

— Благодари на Моро.

— Кьониг ли му е казал?

— Добрият прелат фигурираше в папките на „Сюрте“.

— Като неонацист?

— Не, харесвал малките момченца от църковния хор.

— А за апартамента?

— Клод откри собственика, останалото беше лесно. Никой не би желал да си има работа с агенция, която може да го наклевети пред данъчното.

— Стенли, ти си цяло чудо!

— Не аз, а Моро.

— Първо ще влезем вътре и ще се качим по стълбите — много тихо и внимателно.

— Сигурно са сложили охрана на стълбите. По-добре да използваме асансьора. Ще се направим на пияници, ще си пеем нещо.

— Не е лошо като идея, Стан.

— Да тръгваме. Върви край стената — от петия етаж няма да те видят.

Латъм и Витковски тръгнаха по „Лакост“, като се движеха плътно край стените и влизаха във входовете. Накрая стигнаха до номер 23. Входът нямаше стълби. Влязоха в коридора и заразглеждаха списъка на живущите в отделните апартаменти. Витковски протегна ръка и натисна звънеца на апартамент на деветия етаж. По домофона се обади сънлив женски глас. Полковникът заговори на чист френски:

— Името ми е капитан Луи д’Амбер, от „Сюрте“. В тази сграда има опасен човек, който може да навреди на живущите. Трябва да влезем и да го арестуваме. Нека ви продиктувам телефона на офиса ми в „Сюрте“, откъдето ще потвърдят моята самоличност.

— Не се притеснявайте — каза жената. — В днешно време навсякъде има престъпници и убийци, дори в собствените ни домове!

Вратата избръмча и Дру и Витковски влязоха. Асансьорът беше отляво. Светлините показваха, че се намира на четвъртия етаж. Латъм натисна копчето. Асансьорът започна да трака и да подрънква. Вратата се отвори, но светлинката сочеше петия етаж — някой искаше да извика асансьора.

— Ние сме първи — каза Стенли. — Натисни копчето за втория етаж.

— Неонацистите са! — прошепна Дру. — Няма кой друг да бъде!

— Така е, по това време… — съгласи се полковникът. — Ще слезем от асансьора, после ще се върнем по стълбите и ще видим колко сме бързи.

Върнаха се на партера, промъкнаха се до края на облицованото с плочки фоайе и видяха как вратата на асансьора се отваря. Карин де Врийс се появи със залепена уста, до нея вървяха трима мъже в обикновени цивилни дрехи.

Витковски изскочи от сянката. Латъм го последва. Последният от неонацистите се завъртя и протегна ръка към кобура си. Полковникът стреля, човекът се завъртя и падна на пода.

— Беше по-лесно, отколкото ми мислех — каза Витковски.

— Nein!^[1] — извика водачът на тримата, грабна Карин и се скри зад нея, след което извади пистолета си. — Не мърдайте, или тази жена ще умре! — и опря пистолета в дясното слепоочие на Де Врийс.

— Пистолетът ми се пада от дясната страна, а трябва да бъде отляво — студено изрече Карин, след като отлепи лейкопласта от устата си.

— Млък! — неонацистът я повлече към вратата. — Хвърлете оръжието! — изкрещя той.

— Хвърли го, Стенли — каза Дру.

— Разбира се — отвърна полковникът.

Изведнъж от стълбището се чу ядосан глас.

— Какво означава това? — говореше на френски възрастна жена, която слизаше по нощница. — Плащам си наема, за да мога да се наспя, и трябва да търпя това?

Карин се възползва от внезапната намеса и се отскубна от ръцете на неонациста, а Витковски извади втори пистолет изпод шлифера си. Де Врийс се наведе, той стреля два пъти и улучи неонациста в челото и в гърлото.

— Mon Dieu!^[2] — изкрещя жената и хукна нагоре по стълбите.

Латъм изтича при Карин и я прегърна.

— Добре съм, скъпи мой, добре съм! — каза тя, забелязала сълзите, които се стичаха по лицето му. — Всичко свърши, Дру.

— Няма що? — извика полковникът, който държеше двамата нацисти под прицел. Раненият се надигаше от пода. — Вземи! — Стенли подаде един от пистолетите на Де Врийс. — Не изпускай тази измет, а аз ще се погрижа за другия. А ти, момче, използвай телефона и се обади на Дърбейн в посолството да изпрати кола!

— Не мога, Стан.

— Какво има, по дяволите?

— Той може да е от тях.

* * *

Във Вашингтон беше полунощ. Сорънсън преглеждаше материалите, изпратени от Нокс Талбът. Часове наред четеше всичките петдесет и едно досиета и търсеше нещо, което да отдели един заподозрян измежду всички други. Телефонът иззвъня и разсея вниманието му. Беше Клод Моро от Париж. Той му описа възмутителното поведение на Латъм.

— Може да е надушил нещо, Клод — опита се да го успокои Уесли.

— Ако е така, трябваше да ни каже, а не да действа сам. Няма да търпя това!

— Дай му малко време…

— Ще го изхвърля от Париж, от Франция!

— Ще видя какво мога да направя.

По-късно, след неприятен разговор с Витковски, който бе също толкова ядосан, Моро се обади отново в пет сутринта. Дру беше заловил протестантския свещеник.

— Трябва да призная, че донякъде смекчи вината си — каза французинът.

— Значи ще го оставиш в Париж?

— Но ще го държа под око, Уесли.

След като се върна към материалите, изпратени от ЦРУ, шефът на Консулски Операции започна да отделя хората, които бяха сигурни — досиетата горе-долу съвпадаха с отделените от Нокс. От останалите двайсет и четирима той продължи да отделя тези, които бяха вън от подозрението въз основа на мотив или възможности. Накрая останаха трима заподозрени. Всеки от тях имаше обикновено лице и остри черти. Нямаха влиятелно положение в обществото. Всеки от тях имаше достъп до секретните отдели — бяха или куриери, или следователи. Освен това, всички живееха прекалено богато за средствата си.

Питър Мейсън Пейн — женен, с две деца. Живее в къща за 400 000 долара във Виена, Вирджиния, скоро си е направил басейн за около 60 000. Автомобили: „Кадилак Броъм“ и „Рейндж Роувър“.

Брус Уидърс — разведен, с една дъщеря, ограничени права за свиждане. Бившата му съпруга живее на Източния бряг на Мериленд в къща за 600 000 — твърди се, че е купена от родителите й. Обектът живее в скъп квартал във Феърфакс. Автомобил: „Ягуар SJ 6“.

Ролънд Васкес Рамирес — женен, без деца. Къща в скъп комплекс в Арлингтън. Съпруга — адвокат от средна ръка в Департамента на Правосъдието. Често посещават скъпи ресторанти, носят скъпи дрехи. Автомобили: „Порше“ и „Лексус“.

Това бяха фактите — може би нито един от тях нямаше връзка с нацистите. Питър Мейсън Пейн вербуваше нови агенти, имаше законно право да иска екземпляри от разследванията, за да си изяснява положението. Работата на Брус Уидърс беше да се занимава със сложна техника за оборудване на офисите. Трябваше да оглежда сложни машини, дори да работи с тях. Ролънд Васкес Рамирес координираше информационния поток между трите нива на разследване. Разбира се, трябваше да се подчинява на строги ограничения, но въпреки това тези ограничения често невинно се нарушаваха в интерес на по-голямата експедитивност.

И тримата бяха подходящи за неонацистки „къртици“. Имаха мотив — да поддържат начина на живот, с който са свикнали, възможност — имаха достъп, който положението им позволяваше. Но какво би накарало всеки един от тях да стане предател? Пейн преглеждаше резюметата на кандидати за работа и хората, които одобряваше, скоро започваха да печелят много повече пари от него. Уидърс можеше само да препоръчва покупки и колко от хората, на които ги препоръчваше, печелеха много, а той — нищо? А Васкес Рамирес беше куриер, носеше тайни, които други преглеждаха, а той оставаше извън играта. Всеки бе работил безобидната си работа години наред и почти нямаше шанс да бъде повишен. Подобни хора лесно се продаваха.

Нямаше време за повече размишления. Уесли Сорънсън протегна ръка към телефона.

— Питър Мейсън Пейн, ако обичате?

— Пит Пейн е на телефона, кой се обажда?

— Обажда се Кърнс от Централното разузнавателно управление — каза Сорънсън, като се представи с името на известен заместник-директор. — Не сме се срещали досега, Пийт, извинявай, че те безпокоя по това време…

— Не се притеснявайте, господин Кърнс, гледам телевизия. Жена ми си легна. С какво мога да ви бъде полезен, господине?

— Малко е деликатно, Пийт, но причината, поради която ти се обаждам сега, е, че шефовете могат да те повикат рано сутринта, и може би ще ти се наложи да внимаваш какво говориш.

— Какво да говоря? Какво ще ме питат?

Уесли си помисли, че Питър Мейсън Пейн може и да не е „къртица“. Но във въздишката му долови нещо.

— Имахме проблеми с набирането на агенти. Провеждаме събрания за оценка — почти двайсет и четири часа в денонощието, по дяволите. Няколко души, които си препоръчал, се оказаха ужасно неквалифицирани и заради тях компанията изгуби много работно време.

— Вероятно резюметата им са били подправени или кандидатите са репетирали за интервютата, господин Кърнс. Никога не съм предлагал някого, за когото да не съм вярвал, че ще се справи с работата и никога не съм вземал подкуп, за да препоръчам някого!

— Разбирам.

„Значи такава била работата! — помисли си Сорънсън. — Твърде бързо започна да отрича, преди още да са му намекнали за подобно нещо.“

— Но аз не съм и предполагал такова нещо, Пийт.

— Така е, но аз съм чувал какво се говори за богатите семейства, които искат децата им да поработят една-две години в ЦРУ, защото на тях се гледа с добро око, когато пожелаят да работят нещо друго… Не казвам, че не е възможно да се е промъкнал някой такъв — това се дължи, както казах, на фалшива информация и отрепетирани интервюта, но трябва да проверите работата и на другите служители по набирането на нови кадри. В тях може да е причината. Аз никога не съм вземал подкупи!

„Благодаря на Бога, че си само чиновник, господин Пейн“ — помисли си директорът на Консулски Операции. Както и да е, Питър Пейн току-що бе стигнал до най-важния въпрос.

— Тогава може би някой от останалите се опитва да те наклевети. Нали разбираш, родителите на един от некадърниците твърдят, че онзи ден рано сутринта са се срещнали с някакъв наш служител, за да внесат определена сума.

— Не бях на работа, за бога!

— А къде си бил, Пийт?

— О, по дяволите! — В гласа на Пийт се долови облекчение. — С жена ми бяхме на гости на конгресмена Ърлич, той ни е почти съсед. Имаше нощно парти по съседски. Останахме докъм два и половина през нощта. Честно казано, господин Кърнс, никак не ни се тръгваше оттам.

„Предположението се отхвърля“ — помисли Сорънсън.

 

 

— Господин Брус Уидърс, моля?

— Тук не живее никой друг освен мен, човече. Кой се обажда?

Сорънсън отново се представи като заместник-директора Кърнс, но този път заговори за значителното превишаване на разходите по офисоборудването.

— Модерната техника е скъпа, господин директор. Не мога да направя нищо по въпроса, а и, честно казано, не е моя работа да вземам подобни решения.

— Но е твоя работа да даваш препоръки, нали?

— Все някой трябва да извършва първоначална преценка. Аз тъкмо това правя.

— Ако имам нужда от по-мощен компютър на стойност около сто хиляди долара, от теб зависи какъв компютър ще получа, нали?

— Освен ако шефовете ми не решат нещо друго.

— Но в случай че не могат да решат, сигурно ще приемат препоръката ти, нали така?

— Да.

— И е възможно ти да имаш изгода от това да избереш определена компания, нали?

— Престанете с тези въпроси! Какво се опитвате да ми кажете?

— Онзи ден — рано сутринта, ако трябва да бъдем точни — някаква сиатълска фирма с лоби тук, във Вашингтон, е дала подкуп на някого. Бих искал да знам дали не си ти.

— Глупости! — ядоса се Уидърс. — Извинете ме, господин директор, но съм дълбоко засегнат. Вече седем години се занимавам с тази загубена работа, защото познавам модерните технологии по-добре от всеки друг! Не ме повишават, защото съм незаменим — разбира се, не ме и понижават, което би трябвало да ви говори нещо.

— Не исках да те обидя, Брус, просто искам да разбера къде си бил в три часа сутринта онзи ден.

— Нямате право да ме питате.

— Мисля, че имам. Тогава е получен подкупът.

— Вижте какво, господин Кърнс, аз съм разведен човек и когато мога, си позволявам някои удоволствия, ако разбирате какво искам да кажа.

— Мисля, че разбирам. И къде беше тази нощ?

— При една омъжена жена, чийто съпруг е извън страната. Той е генерал.

— Тя ще го потвърди ли?

— Не мога да ви съобщя името й.

— Знаеш, че ще го научим.

— Да, сигурно… Добре. Тази вечер бяхме заедно тук, тя току-що си тръгна. Генералът е на инспекция в Далечния Изток и й се обажда около един часа — не дай Боже да наруши някоя военна програма заради самотната си съпруга. Такъв е бракът на тази жена.

— Много трогателно, Брус. Как се казва?

— Прибира се у дома за двайсет — двайсет и пет минути.

— Името й, ако обичаш?

— Анита Гризуълд, съпругата на генерал Андрю Гризуълд.

— На онзи откачен Анди Гризуълд? Та той не е ли прекалено стар?

— За армията — със сигурност. Анита е четвъртата му жена. Тя е много по-млада. Мисля, че догодина Пентагонът ще се опита да се отърве от него.

— Защо изобщо се е омъжила за него?

— Била е разорена, а има три деца. Престанете с тези въпроси, господин директор!

„Предположението е под въпрос“ — каза си Сорънсън.

 

 

— Господин Васкес Рамирес, ако обичате.

— Момент — отвърна женски глас с лек испански акцент. — Мъжът ми говори по другия телефон, но скоро ще свърши. За кого да му съобщя?

— Обажда се заместник-директорът Кърнс от ЦРУ. Извинете ме за късния час, но е спешно.

— Със сигурност, сеньор. Мъжът ми работи понякога почти до полунощ. Щеше ми се да получава и заплата в съответствие с работата, която върши. Изчакайте, моля.

Странно! Никъде не бе отбелязано Васкес Рамирес да работи до късно.

Рамирес взе слушалката.

— Каква е тази спешна работа, господин Кърнс?

— От отдела ви изтича информация, господин Васкес Рамирес.

— Моля ви, познаваме се! Да не сте настинал господин Кърнс? Гласът ви звучи странно.

— Имам грип, Рамирес. Едва дишам.

— Опитайте с ром, горещ чай и лимон — това ще ви помогне… А сега — с какво мога да ви бъда полезен?

— Открихме, че информацията изтича от твоята секция.

— Ние сме четирима — прекъсна го латиноамериканецът. — Защо се обаждате точно на мен?

— И на другите ще се обадя. Ти си пръв в списъка.

— Защото кожата ми не е бяла като на останалите?

— Хайде стига! Престани!

— Не, няма да престана, защото това е истина. Разбира се, че ще заподозрете първо мен!

— Сега обиждаш и себе си, и мен. Онзи ден някой е спечелил пари, като е разкрил строго секретна информация от вашата секция — много пари. Открихме хората, които са дали парите. Сега въпросът е само кой ги е взел. Така че не ми говори за расизъм!

— Чуй какво ще ти кажа, американо. Моите хора не плащат за информацията, защото я получават без пари. Да, случвало ми се е да отлепя някой и друг запечатан плик, но само от тези, на които пише „Карибски район“. И веднага ще ти кажа защо. На шестнайсет години воювах в Залива на Свинете, пет години прекарах в гадните затвори на Кастро, а накрая ме замениха срещу лекарства! Хората от великите Естадос Унидос^[3] само знаят да дрънкат, а нищо не правят, за да освободят моята Куба!

— Как дойде на работа при нас?

— По най-лесния възможен начин, амиго^[4]. Изгубих шест години, но се изучих и сега имам три дипломи — достатъчно квалифициран съм за предлаганата от вас работа, дори прекалено. Наистина вярвах, че ще оцените знанията ми и ще ми предложите добро място, от което бих могъл да променя нещо… Но вие не го направихте, защото се подмазвате само на белите момчета и на чернилките — о, колко нискоквалифицирани чернилки предпочетоха пред мен! Те са много удобни, когато искате да не ви смятат за расисти!

— Мисля, че си несправедлив.

— Мислете каквото си искате. За двайсет секунди мога да изчезна от тази къща, никога няма да ме откриете!

— Недей да го правиш, моля те! Не преследваме теб. Преследваме нацистите!

— За какво говорите, по дяволите?

— Много е сложно — спокойно каза Сорънсън. — Остани на работното си място и си върши работата. Няма да те притеснявам. Ще се погрижа шефовете да оценят високата ти квалификация.

— Наистина ли мога да разчитам на това?

— Да. Аз те излъгах — не съм от вашето Управление. Но съм директор на външна организация, която често се координира с ЦРУ на най-високо ниво.

Предположението на Сорънсън не се оправдаваше.