Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник (41)

40.

Големият правоъгълен прозорец откриваше празното пространство на резервоара в Бове. Намираха се в офиса на управителя на водните съоръжения. Жак Бержерон говореше по телефона с Париж и бършеше сълзите си.

Генералът беше разпънал карта и разхвърлял купчина снимки на огромната маса пред прозореца. В ръката си държеше показалка и излагаше детайли от своите защитни мероприятия. Генералът беше сигурен, че останалите не го слушат: те гледаха към служителя от „Дьозием“. Накрая Жак затвори телефона, стана и тръгна към масата.

— Боя се, че положението е много по-лошо, отколкото можем да си представим. Ужасно е да си го помислим, но Клод е трябвало да бъде убит на паркинга, защото иначе е щял да се прибере у дома и да открие любимата си съпруга разстреляна.

— По дяволите! — изкрещя Дру, след което внезапно понижи тон. — Ще открием и ще убием тези кучи синове! Няма милост за тях!

— Има още нещо. По заповед на президента на Франция аз съм настоящият директор на „Дьозием“. Трябва да се върна в Париж.

— Едва ли някога си искал да стане така, Жак, но все пак те поздравявам — каза Латъм.

— Няма значение. Каквото и да стане през следващите шестнайсет часа, ще подам оставка и ще си потърся друга работа.

— Защо? — попита Карин. — Може би ще те назначат за постоянен директор.

— Много сте любезна, но аз се познавам. Не ставам за водач. Човек трябва да бъде честен пред себе си.

— Трябва да се залавяме за работа — каза Латъм. — Ти го дължиш на Клод, аз — на Хари. Да започнем отначало, генерале.

— Трябва да се върна в Париж — повтори Бержерон. — Това е заповед на президента и аз трябва да се подчиня.

— Ще направим всичко, което е по силите ни, Жак — тихо каза Карин.

— Добре. Върни се в Париж и дръж връзка с Лондон и Вашингтон — твърдо каза Латъм. — Дръж ни в течение.

— Довиждане, приятели — служителят на „Дьозием“ се обърна и излезе.

— Докъде стигнахме, генерале? — попита Дру и се надвеси над масата.

— Въоръжени войници са пръснати по цялата площ — продължи генералът и посочи голямата карта на резервоара и околните гори. — Ескадрон от бойни самолети е готов да излети при сигнал за тревога. В цялата гора е пръсната над дванайсетхилядна войска. Всички отряди поддържат връзка помежду си. Седемнайсет сапьорни взвода работят без почивка и проучват бреговете в търсене на експлозиви с часовников механизъм. Има и патрулна лодка с апаратура за химически анализ. При първия признак за наличие на токсини шлюзовете ще сигнализират — ще се отворят клапаните към водоизточници от други райони.

— Колко време трябва да мине, докато потече водата от другите водоизточници? — попита Дру.

— Според управителя, който скоро ще се върне, най-дългото регистрирано време е четири часа и седем минути. В средата на трийсетте е имало повреда на машините. Най-важният проблем е драстичното понижаване на водното налягане — предизвиква се силен приток на нечистотии от неизползваните тръби.

— Нечистотии ли? — попита Карин.

— Става дума за кал, мръсотия и ръжда от тръбите. Достатъчно е, за да причини стомашно разстройство и повръщане, но не е фатално. По-голяма заплаха представляват подводните хидранти — налягането може да причини пожар.

— Ако „Водна мълния“ наистина успее и вие вземете своите мерки, налягането ще падне и в цял Париж ще избухнат пожари.

— Точно така, мадам, но след като ви изложих нашите мерки за защита, как можете да допускате, че тази „Водна мълния“ ще успее?

— Не ми се иска да е така, генерале.

— А Лондон и Вашингтон? — попита Латъм. — Моро… ми каза, че държите връзка с тях.

— Виждате ли мъжа, който седи на бюрото там, до червения телефон? — генералът посочи към майора в отсрещния край на стаята. — Той е мой син.

— Ваш син?

— Да, мосю Латъм — усмихна се генералът в отговор. — Той е изключителен офицер. В момента говори по телефона с Лондон. Линиите са постоянно отворени, един бутон променя направлението.

Майорът затвори телефона и генералът го повика:

— Нещо ново, майоре?

— Не, господин генерал — строго отвърна майорът.

— Казвам се Латъм, майоре.

— Знам кой сте, господине. Аз съм Гастон.

Майорът стана от бюрото и протегна ръка на всички от групата.

— Генералът е предприел изключителни мерки за сигурност. В Лондон и Вашингтон, както и тук, се използва най-съвременна техника.

— Каква например? — попита Дру.

— Инфрачервени сензорни лъчи из цялата гора, паяжини от пластмасови нишки по пътищата — ако някой се добере до тях, това активира облаци пара и парализира всичко наоколо — нашите войници, разбира се, носят маски. Над дърветата радари могат да засекат ракети на двеста километра разстояние и да задействат изстрелването на противоракети, чувствителни към топлинно излъчване…

— А резервоарът? — попита Карин.

— Какво очаквате да открием там, мадам? Барабани, пълни с токсични вещества, към които има предварително прикрепени експлозиви? Водолазите не откриха подобни. Резервоарът е под постоянно наблюдение, заобиколен е с ограда — ако някой проникне, веднага ще разберем.

— Просто се опитвам да премисля всичко. Очевидно вече сте предвидили всяка възможност.

— Да, но вие сте обучени разузнавачи, познавате врага — каза генералът. — Можете да забележите нещо, което ние сме пропуснали. Затова сега ще се качим на един отворен камион и вие лично ще огледате всичко.

Обиколката на горите, полетата и околните пътища бе не само изтощителна поради неудобния камион без покрив, но отне и повече от три часа. Всеки си водеше бележки. Само двамата командоси имаха някакви съмнения.

— Вашите теории имат достойнства — каза Латъм на капитан Диц, след като се върнаха в кулата, — но не мислите мащабно. Да погледнем снимките.

Дру се приближи към масата и видя, че снимките са подредени в някакъв особен ред.

— Подредих ги от най-далечното разстояние към най-близко — обясни синът на генерала. — Заснети са с инфрачервени камери на относително ниска височина.

— Какво е това? — попита Дру и посочи към няколко тъмни петна.

— Силози — отвърна майорът. — Местната полиция ги провери.

— А това? — Карин сочеше към три снимки, на които имаше дълги четириъгълни форми със светлини от едната страна. — Прилича на полигон за ракети.

— Това са железопътни гари. Виждате ли светлините по линиите?

— А това? — Латъм взе показалката и посочи една снимка, на която се очертаваха два големи самолета.

— Въздухоплавателни апарати, купени за Саудитска Арабия. Очакват транспорт за Риад. Проверихме в Министерството на търговията и открихме, че всичко е наред.

— Купили са френски, а не американски самолети? — попита Джералд Антъни.

— Много хора го правят, лейтенант. Нашите самолети са превъзходни! „Мираж“ е сред най-добрите бойни самолети в света. Освен това, човек си спестява милиони франкове, като ги докарва от Бове, а не, да речем, от Сиатъл или Вашингтон.

— Със сигурност, майоре.

Всяка снимка се изучаваше под лупа, задаваха се въпроси. Но това не водеше доникъде.

— Какво е това, което не можем да видим? — запита Латъм.

* * *

В един от коридорите на британското разузнаване най-опитните аналитици и криптографи от МИ-5, МИ-6 и Кралските тайни служби се потяха над кашоните с материали от дома на Гюнтер Ягер. Внезапно един глас се издигна над шума от околните машини:

— Намерих нещо — каза една жена, която седеше пред компютър. — Не знам какво означава, но беше закодирано.

— Какво е то? — попита директорът на МИ-6, който ръководеше операцията, и се приближи. Витковски мълчаливо го последва.

— „Дедал ще полети и нищо няма да го спре“. Това е съобщението.

— Какво, по дяволите, означава това?

— В гръцката митология Дедал избягва от Крит с криле, покрити с пера, залепени с восък за ръцете му, но синът му Икар се издига твърде високо и слънцето стопява восъка. Той пада в морето и загива.

— Какво общо има това с „Водна мълния“?

— Не знам, сър. Има три степени за кодиране — А, В и С; тук е използвана С — най-сложната.

— Виждам, мис Греъм.

— Съобщението е било предназначено за много малко хора.

— Имате ли представа откъде е изпратено? — попита полковникът.

— За късмет — да. От Лондон, с факс, преди четирийсет и два часа.

— Браво! А можете ли да го проследите?

— От МИ-6, Германската секция.

— Извинете, но в тази секция има повече от шейсет служители. Почакайте! Всеки трябва да влиза с пропуск, без който машината няма да заработи.

— Майер Голд, сър, шефът на секцията.

— Майер! Невъзможно! Той е евреин. Баба му и дядо му са загинали в лагер. Точно по тази причина помоли да го включим в Германската секция.

— Може би не е евреин, сър. А може и някой друг да е използвал неговия пропуск.

— Всеки от служителите използва само своя пропуск.

— В такъв случай не мога да ви помогна — каза мис Греъм.

— Може би аз мога, сър — каза друг експерт, офицер от Западна Индия.

— Какво има, Вернал? — попита директорът на МИ-6 и бързо отиде до бюрото му.

— Съобщение с код С. Отново се появява името „Дедал“, но е изпратено преди трийсет и седем часа от Вашингтон.

— Какво пише?

— Дедал в позиция, започва отброяването. Ein Volk, ein Reich, ein Führer Jäger^[1]. Какво ще кажете?

— Проследихте ли факса? — попита Витковски.

— Американски Държавен департамент, офисът на Джейкъб Вайнщайн, секретар за Близкия Изток. Голям майстор на преговорите.

— Мили Боже, използват служители евреи за прикритие!

— Това не бива да ви учудва — каза експертът. — Фактът, че Дедал се появява в две секретни съобщения от последните няколко часа, трябва да означава нещо.

— Те са абсолютно уверени в успеха на операцията!

Директорът на МИ-6 застана в средата на стаята и плесна с ръце.

— Открихме важна информация, свързана с операция „Водна мълния“. Някой да е срещал името „Дедал“?

— Да — обади се мъж на средна възраст с брада и очила с телени рамки. — Преди около час. Реших, че е кодово име на нацистки агент или група от агенти, вероятно зоненкиндер, и не видях връзка с „Водна мълния“.

— Да, доктор Ъпджон — нетърпеливо го прекъсна директорът на МИ-6, — но в този случай може да става дума за митичния полет, предприет от Дедал и сина му.

— Съмнявам се. „Водна мълния“ просто не се вписва в този контекст, не виждате ли?

— Моля ви, професоре, дайте ни съобщението.

— Добре — обидено отвърна професорът. — Ето го тук, в купчината факсове.

— Прочетете го, ако обичате.

— Идва от Париж, изпратено е вчера в единайсет и седемнайсет. Съобщението гласи: „Господата Дедал се чувстват чудесно, готови да ударят в името на славното ни бъдеще.“. Вероятно това са объркани последователи фанатици, напълно възможно е да са убийци.

— Има още нещо — каза мис Греъм.

— Какво например, уважаема госпожо? — покровителствено изрече професорът.

— О, престанете, Хърбърт, не се намирате в Кеймбридж — тросна се тя. — Всички се занимаваме с едно и също.

— Какво е вашето предположение? — попита Витковски.

— Озадачава ме това множествено число — „господата“.

— Французите са извънредно прецизни — каза професор Ъпджон. — Но много често лъжат.

— Престанете с тази просветителска беседа — намеси се директорът на МИ-6. — Съберете материалите, обадете се в Бове и Вашингтон и им изпратете всичко по факса. Все някой трябва да измисли нещо.

— Да, сър.

— Побързайте — добави полковникът.

* * *

Край резервоара Дейлкарлая в Джорджтаун експерти от ЦРУ, G-2 и Националната Агенция по сигурността изучаваха факсовете от Лондон. Заместник-директорът на ЦРУ вдигна ръце.

— Подготвени сме за всичко! Можем да ги посрещнем, откъдето и да дойде нападението. Какво остава, по дяволите?

— Защо са толкова самоуверени? — попита подполковник от G-2.

— Защото са фанатици — отвърна млад мъж от Агенцията по сигурността. — Не могат да не вярват в това, което са им казали, толкова време са им го набивали в главите! Но не са глупави. И не мога да отрека, че е възможно да са прави.

* * *

Бове, Франция. Три часа до операцията. Беше точно един и половина през нощта. Всички поглеждаха към стенните и ръчните часовници. Напрежението нарастваше с всяка измината минута.

— Нека пак огледаме снимките — предложи Латъм.

— Колко пъти ще ги гледаме? — попита Карин. — Какво очакваш да видиш, Дру?

— Не знам. Просто искам да ги погледна. Искам да видя онези силози. Казахте, че местната полиция е направила проверка. Достатъчно квалифицирани ли са били хората?

— Казахме им какво да търсят, един от моите офицери беше с тях — обясни генералът. — Прегледахме всичко до нивото на земната повърхност.

— По-подготвени не можем да бъдем — добави синът на генерала.

— Тогава да се върнем към материалите от Лондон. Какъв е този Дедал, за Бога?

— Ще ви обясня, сър — предложи лейтенант Антъни. — Според мита Дедал е прикрепил крила към ръцете си…

— Моля те, Джери, ако още веднъж го повториш…

— Все се връщаме към въздуха, нали? — прекъсна ги Карин. — Ракети, Дедал…

— Никакви ракети не могат да проникнат в нашето въздушно пространство, без да бъдат засечени и свалени — отвърна майорът раздразнен.

— Проверихте ли летищата в Париж? — продължаваше да настоява Латъм.

— Всички полети закъсняват!

— Не знаех това.

— Това ужасно нервира пътниците. Същото е на „Хийтроу“ и „Гетуик“, „Дълс“ и „Нешънъл“. Нищо не можем да им обясним. Всеки самолет минава на проверка, преди да бъде пуснат по пистата.

— Извинете ме. Но защо тогава неонацистите са толкова сигурни, по дяволите, че ще успеят?

— Не знам, мосю.

* * *

Лондон. Два часа до операцията. Беше един и двайсет и две по Гринуич, директорът на МИ-6 говореше по телефона с Вашингтон.

— Нещо ново?

— Не — гневно му отвърнаха отсреща. — Започвам да мисля, че цялото това упражнение е блъф! Някой в Германия сега си умира от смях.

— Склонен съм да се съглася, но нали видя онзи запис и материалите, които ти изпратихме? Мисля, че са доста убедителни.

— Опитвам се да не пропускам нищо.

* * *

Вашингтон. Четирийсет и две минути до операцията. Беше девет и четирийсет и осем вечерта и юлското небе беше облачно. Дъждът беше неизбежен. Бригадният генерал, който ръководеше операцията в резервоара Дейлкарлая, ходеше напред-назад из офиса. В Лондон и Париж никой нищо не знаеше! Тази шега струваше милиони на данъкоплатците, които скоро щяха да ги обвинят за всичко.

* * *

Дванайсет минути до операцията. В Париж беше четири часа и осемнайсет минути, в Лондон — три и осемнайсет, във Вашингтон — десет и осемнайсет. На няколко мили от резервоарите излетяха шест мощни реактивни самолета.

— Неидентифицирани самолети! — обявиха радарните специалисти в Лондон, Париж и Вашингтон.

След малко всеки от тях се обади:

— Фалшива тревога. Тръгнаха обратно.

* * *

Шест минути до операцията. В тъмното небе над Лондон, Париж и Вашингтон самолетите се отдалечиха от мишените си. Те направиха завой, двигателите рязко заработиха на минимум и също така бързо, както се бяха издигнали, се спуснаха и влязоха във въздушни коридори, които щяха да ги изведат към полетата, където ги чакаха масивните глайдери „Месершмит“ МЕ 323.

* * *

Бове. Четири минути до операцията. Дру се взираше през прозореца в мрака над резервоара, а Карин седеше на бюрото до червения телефон. Изведнъж Латъм почти извика:

— Лейтенант, какво казахте за крилата на Дедал?

— Били са направени от пера… Някои казват, че птиците сякаш плуват по въздуха…

— Какво има, Дру? — попита Карин.

— Какво, мосю? — добави майорът.

— Те се плъзгат по въздуха… Глайдери! Използват глайдери!

— Имат нужда от извънредно големи глайдери — каза генералът. — Или поне много на брой.

— Радарът щеше да ги засече, мосю — добави майорът.

— Имаше ги на снимките! Двата глайдера за Саудитска Арабия! Вероятно радарът няма да ги засече, защото нямат мотори, а и металът е много малко.

— Боже мой! — възкликна генералът. — Германците са експерти по глайдерите!

— Дали са останали глайдери оттогава?

— Защо не? Всички запазихме въздушната си флота.

— Годни ли са за летене след толкова години? — попита Карин.

— Компанията „Месершмит“ строеше за векове. Без съмнение, нещо трябва да се подмени, но е напълно възможно!

— И все пак щяха да се появят на екрана — обади се радарният специалист.

— Какъв образ може да се види на екрана от летящ обект, по който почти няма метал, няма мотори и скелетът му е от бамбук?

— Вярно е, че ще е по-слаб от образа на обикновен самолет.

— Но и от облаците се получава някакъв образ, нали?

— Да, но има разлика.

— Почакайте! — каза Карин, като трескаво ровеше из джобовете си и накрая измъкна скъсано парче хартия. — Това беше в един от кашоните от дома на Ягер. Едно парче липсва.

Джералд Антъни бръкна в горния джоб на френския си военен гащеризон. Издърпа оттам смачкан лист хартия.

— Намерих това в параклиса на Ягер. Ето какво пише: „От плат и дърво“.

— „Самолет, построен от плат и дърво“ — каза Де Врийс.

— Глайдери — бързо добави Латъм.

— Самолетите се върнаха в нашето пространство! На четирийсет километра от резервоара!

— Активирайте ракетите! — изкрещя синът на генерала по телефона.

— Предайте на Лондон и Вашингтон! — кресна Латъм.

— Ракетите… — каза синът на генерала.

— Изстреляйте ги!

* * *

В тъмното небе над Лондон, Париж и Вашингтон последваха експлозии под крилете на товарните глайдери „Месершмит“. Те бяха издигнати на необходимата височина от две хиляди и седемстотин фута. Кабелите се скъсаха и глайдерите се освободиха, за да започнат спираловидното спускане към резервоарите.

Изведнъж небето светна като от кълбовидна мълния и самолетите се пръснаха във въздуха. Но всички пилоти на глайдерите знаеха своята задача и продължиха по плана.

* * *

Бове. Начало на операцията.

— Улучихме ги! — извика генералът, когато белите петънца се появиха на екрана.

— От Лондон и Вашингтон се обаждат за същото! — крещеше майорът. — Приключихме!

— Не сте приключили — каза Дру. — Вижте радара! Тези експлозии са станали хиляди футове над необходимото ниво за навлизане. Вижте! Обадете се на Лондон и Вашингтон! Виждате ли тези съвсем бледи образи? Това са глайдерите!

— О, Господи! — възкликна капитан Диц.

— Как преценявате височината?

— Между хиляда и хиляда и деветстотин фута. Въртят се в широки спирали…

— След колко време ще се спуснат?

— От четири до шест минути.

— Предупредете Лондон и Вашингтон! Изпратете бойни самолети на височина хиляда и петстотин фута!

— Ще ги взривим!

— Луди ли сте? — изкрещя Латъм. — Те са натоварени с отровни вещества, вероятно течни. Маневрирайте така, че реактивните потоци да издухат глайдерите в незаселени територии!

— Разбрано, мосю.

Следващите няколко минути бяха напрегнати. Всички следяха екрана на радара. Изведнъж неясните образи се разпръснаха в различни посоки. Отдалечаваха се от резервоара.

— Обадете се в Лондон и Вашингтон — нареди Дру.

— И там е същото — отвърна майорът. — Глайдерите са принудени да кацнат в изолирани райони.

— Всичко е било изчислено с точност до секундата, нали? — каза Латъм пребледнял.

— Хари щеше да се гордее с теб, Дру — каза Карин и сложи ръце на раменете му.

— Не сме свършили, Карин. Хари и Моро бяха предадени. Аз имах късмет. Някой ни наблюдава съвсем отблизо. И знае за нацисткото движение и за откачения генерал от долината на Лоара. Странно, но изведнъж си помислих, че може би се досещам кой би могъл да бъде.