Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник (27)

26.

Моро, помощникът му Жак Бержерон и Латъм се сблъскаха с Франсоа почти едновременно. Заедно извървяха петдесет ярда в посока към южния вход, където шефът на „Дьозием“ вдигна ръка; мястото не беше толкова многолюдно, жалките бараки отдясно се използваха за тоалетни и гримьорни на персонала.

— Тук можем да поговорим — каза Моро и погледна шофьора. — Mon Dieu^[1], приятелю, какъв лош късмет!

— Трябва да измисля много убедително обяснение.

— Децата няма да ти проговорят цяла седмица, Франсоа — сконфузено се усмихна Жак. — Така е, нали?

— Сега имаме по-важни неща за обсъждане — прекъсна го Франсоа, сякаш се защитаваше. — Подслушах две възрастни жени, които си говореха… — и шофьорът повтори разговора, който случайно бе дочул. Накрая завърши с думите: — Тя е там, вътре, в офиса на управителя.

— Жак — каза Моро. — Огледай сградата по най-професионалния начин. Бих ти предложил да се престориш на пиян; свали си сакото и вратовръзката, ще ги оставиш при нас.

— Ще се върна след три-четири минути.

Агентът свали сакото и вратовръзката, извади ризата си от панталона и се заклатушка напред-назад към южния вход.

— Жак ги умее тези неща — заключи Моро, гледайки с възхищение своя подчинен. — Невероятно за човек, който дори не помирисва уиски и само понякога си позволява чаша вино.

— Възможно е преди да си е позволявал и от двете — каза Дру.

— Не — отвърна шефът на „Дьозием“. — Има проблеми със стомаха, получава киселини. Когато вечеряме с министрите, които контролират нашите финанси, винаги изпада в неудобно положение. Мислят го за превзет бюрократ.

— Какво ще правим, ако жената на Кортлънд не излезе? — попита Латъм.

— Не знам — отвърна Моро. — От една страна сме сигурни, че е дошла тук — това оправдава предположението ви, че паркът е място за свръзка на Братството, но от друга страна, не искаме те да знаят, че ние знаем това. По-добре да се въоръжим с търпение и да държим това място, наречено офис, под постоянно наблюдение, за да научим кой къде ходи — или може би да го нападнем?

— Избирам второто — отвърна Латъм. — Иначе само ще изгубим време. Ще измъкнем мръсницата навън и ще заловим свръзките.

— Звучи изкусително, Дру, но е опасно, а и непродуктивно. Ако сме прави и това жалко подобие на увеселителен парк е ключово място за свръзка на Братството, не знам дали е по-добре да го превземем и да ги изненадаме, или да изчакаме, за да научим повече?

— Според мен трябва да го превземем.

— И да хвърлим в тревога неонацистите из цяла Европа? Има и други начини, приятелю. Можем да подслушваме телефоните им, факсовете им, радиоизлъчванията на УКВ, ако има такива. Можем да следим жената на Кортлънд, да държим под наблюдение парка двайсет и четири часа в денонощие. Трябва да обмислим действията си много внимателно.

— Излишно е да говорим толкова.

— За късмет или не, галският скептицизъм ми е предаден по наследство.

— Сигурно сте прав. Просто бих искал да не е така. Нямам търпение.

— Брат ви бе убит по най-брутален начин, Дру. Ако бях на ваше място, щях да се чувствам по същия начин.

— Чудя се дали Хари би се чувствал така.

— Странна мисъл — Моро се взря в лицето на Латъм и забеляза отнесения поглед на американеца.

— De sang froid^[2] — тихо промълви Дру.

— Моля?

— Нищо, нищо — той изведнъж се върна към действителността. — Какво очаквате да открие Жак?

— Жената на посланика — отвърна Франсоа. — Надявам се, че ще успее, защото колкото по-рано се върна у дома, толкова по-добре. Дъщерите ми се разплакаха, когато си тръгнаха с Ивон… Извинете ме, господин директор, не искам да намесвам личните си проблеми. Те нямат отношение към въпроса.

— Няма нужда да се извиняваш, Франсоа. Мъж, който няма живот извън „Дьозием“, е лишен от перспектива, а това само по себе си е опасно състояние.

— Я виж ти! — каза шофьорът и погледна към алеята.

— Какво? — попита Моро.

— Виждате ли онзи тип с оранжевия клин и синята риза?

— Какво толкова? — попита Дру.

— Търси някого. Все тича нагоре-надолу; сега идва към входа.

— Разделете се! — заповяда шефът на „Дьозием“.

Тримата мъже се отдалечиха в различни посоки, а младият брадясал мъж в оранжев клин притича край тях, като от време на време се спираше и се оглеждаше. Франсоа застана между две от бараките с гръб към пътеката. След малко край него профуча мъжът и изчезна в бараката с табелка „Управление“. Моро и Латъм се приближиха към Франсоа в тясното пространство между бараките.

— Със сигурност търсеше някого — каза Дру. — Може би теб?

— Не виждам причина — намръщи се шофьорът. — Но сега си спомням, че забелязах нещо оранжево, когато се обърнах, за да ви повикам по радиопредавателя.

— Но, както казваш, едва ли има причина да те търсят. Убеден съм, че има много просто обяснение. Места като този увеселителен парк са убежище за хората, които укриват данъци. Получават само пари в брой и сами си печатат билетите. Може би някой е предположил, че си от Данъчния отдел и пресмятах продажбите. Не е необичайно; тези чиновници често вземат подкупи.

— Mes amis^[3]!

Възвърнал нормалния си вид, Жак се втурна към тях и грабна сакото и вратовръзката си от Франсоа.

— Ако мадам Кортлънд е влязла в офиса на управителя, тя трябва да е все още там. Няма друг изход.

— Ще чакаме — каза Моро. — Пак ще се разделим, но ще държим връзка с радиопредавателите. Някой от нас през цялото време ще наблюдава вратата. Ще се сменяме през двайсет минути. Аз ще бъда пръв, и помнете — дръжте радиопредавателите си така, че да чуете сигнала.

— Аз ще бъда след вас — Дру погледна часовника си.

— А аз след вас, мосю — добави Жак.

— След него аз — довърши Франсоа.

Минаха два часа. Всички се бяха сменили вече по два пъти; накрая шефът на „Дьозием“ им нареди да се срещнат на южния вход.

— Жак — каза Моро, — сигурен ли си, че няма врата отстрани или зад сградата?

— Няма дори прозорец, Клод. Само онези отпред.

— Започва да става тъмно — обади се Франсоа. — Може би тя чака да стане съвсем тъмно, за да си тръгне към къщи с последните тълпи.

— Възможно е, но все пак — защо?

— Измъкнала се е от вашите хора на „Шанз-Елизе“, така ли? — въпросително вдигна вежди Латъм.

— Няма начин да е разбрала, че я следят, мосю — възрази Жак.

— Може би някой й е казал.

— Това коренно променя нещата, Дру. Но нямаме доказателство за това.

— Само предполагам. Може би просто е параноичка — подобна личност трябва да е параноик, по дяволите! Нека ви попитам. Кого видяхте да излиза от онази врата? Аз видях онзи странен мъж с оранжевия клин, който се срещна с друг мъж в клоунски костюм.

— Видях две силно гримирани жени, които изглеждаха така, сякаш идваха от харема на някой обеднял шейх — каза Жак.

— Може ли някоя от тях да е била жената на Кортлънд? — бързо попита Моро.

— И аз си помислих същото, затова се престорих на пиян и буквално се блъснах в тях. И двете бяха доста възрастни, едната имаше отвратителен дъх.

— Виждате ли колко е способен? — възкликна шефът на „Дьозием“. — А ти, Франсоа?

— Само един висок мъж с големи тъмни очила, облечен в спортни дрехи, доста скъпи. Подозирам, че е собственикът, защото провери дали вратата е заключена.

— Тогава, след като мадам Кортлънд още не се е появила, а офисът е заключен за през нощта, всички смятаме, че тя е още вътре, нали?

— Определено да — отвърна Дру. — Може да е вътре по куп причини, включително частен телефонен разговор, докато посланикът е във Вашингтон… Кой от вас би се наел да изиграе ролята на неканен гост?

— Неканен гост ли? — попита Франсоа.

— Иска да каже — да отвори заключената врата и да проникне незаконно в сградата — поясни Моро.

— Та какъв гост е това? — попита обърканият шофьор.

— Няма значение, Жак ще се справи.

— Наистина си талантлив — каза Латъм.

— Подозирам, че моят приятел Жак е бил истински бисер сред крадците, преди да влезе в правия път и да се присъедини към нашата организация — каза Моро.

— Господин директорът избира странни начини да ми прави комплименти. Както и да е, бюрото ме изпрати за един месец на специализация. Когато разполагаш с подходящите приспособления, всички ключалки са податливи, защото принципът е един и същ с изключение на последното изобретение — компютризираните ключалки.

— Тази жалка барака изглежда доста модернизирана. Хайде на работа, Жак, ние ще бъдем точно срещу теб от другата страна.

Обученият в отварянето на врати агент на „Дьозием“ бързо се върна при грубата постройка, а другите го последваха и застанаха в мрака на пътеката. Само след миг преценката на Клод Моро се оказа напълно погрешна: изведнъж завиха сирени, които отекнаха в целия парк. Униформени пазачи, клоуни, полуголи гълтачи на саби, джуджета и африканци в тигрови кожи се струпаха около сградата с агресивността на монголско нашествие. Жак хукна да бяга, останалите също си плюха на петите.

— Какво стана? — извика Латъм веднага след като се качиха в колата на „Дьозием“ и рязко потеглиха. — Какво, по дяволите, означава това?

— Всеки ден го виждате при най-новите автомобили, мосю. Малък черен чип се поставя в стартовия ключ; без него моторът не може да запали. Най-скъпите коли са снабдени със сирени.

— Много сте проницателен, Клод.

— Какво да ви кажа? Не бях прав, но това ни подсказа нещо, не е ли така? Увеселителният парк е убежище на Братството — значи сме били прави.

— Но сега знаят, че сме разбрали.

— Не точно, Дру. При такива спешни случаи ни изпращат подкрепления — сътрудничим с полицията и „Сюрте“.

— Какво?

— Имаме списъци на престъпници, които излежават условни присъди от шест месеца до една година. Ако поемат вината за още някое углавно престъпление, като например опит да се ограби увеселителен парк, присъдите им се намаляват, а в някои случаи и досиетата им се изчистват.

— Да уредя ли въпроса? — попита Жак от предната седалка и се протегна към телефона на колата.

— Моля те.

Докато подчиненият му служител говореше по телефона, Моро започна да обяснява:

— След около петнайсет-двайсет минути полицията ще се обади на охраната на парка и ще съобщи, че са заловили кола, в която са пътували двама известни крадци. Разбрахте ли сценария?

— Мисля, че да. Естествено, трябва да попитат дали е имало обир и ако е така, какво е откраднато и има ли някой, който може да идентифицира нападателите?

— Точно така.

— И никой няма да се отзове на поканата — добави Латъм и се вгледа в сгъстяващия се мрак на задната седалка.

— Невинаги е така, mon ami — възрази Моро. — Тъкмо затова набедените обвиняеми трябва да ни бъдат подръка. Както и да е, свидетелите неизменно предявяват едно и също изискване.

— Отиват на разпознаването само при условие че виждат заподозрените, без те да могат да ги видят — каза Дру.

— Много сте проницателен.

— Ако не можех да схвана това, би трябвало да се оттегля още в деня, в който завърших обучението си. Но концепцията за тези — как ги нарекохте? — „набедени обвиняеми“ е нещо страхотно. За Бога, не споменавайте тази идея пред Вашингтон. Уотъргейт и Иран ще изглеждат като кукленско шоу в сравнение с аферите на ЦРУ и Департамента. Истинските важни клечки ще разберат, че могат да използват свои двойници, включително и самият президент.

— Честно казано, ние пък не разбираме как още не са се досетили.

— Запазете вашето мнение за себе си, имаме достатъчно неприятности.

— Клод — прекъсна го Жак и се обърна назад. — Това ще ти хареса. Нашите нападатели са двама счетоводители с много ниски заплати, които са се опитали да оберат верига от месарски магазини.

— Много добре.

— За лош късмет миналата вечер в магазина са инсталирали нова апаратура и нашите счетоводители са били записани на видеозапис, докато отваряли сейфа.

— Едва ли са били подготвени за новата техника. Добре, откарай мосю Латъм в „Нормандия“, а мен — в офиса. И, за Бога, накарай Франсоа да се прибере.

— За мен не е проблем да остана с вас, мосю директор — каза шофьорът. — За всеки случай, ако изникне нещо спешно.

— Не, Франсоа, не бива да отбягваш семейните си задължения. Твоята очарователна съпруга няма да ти го прости.

— Сигурен съм, че ще ми прости, господине. Но децата са много по-взискателни.

— Преживял съм го, значи и ти можеш. Това възпитава характера.

— Много сте мил — забеляза Дру. — А какво ще правите в офиса?

— Трябва да напиша отчет за днешния следобед. Ще държим връзка. Освен това, mon ami, вие също имате „семейни“ задължения. Днес очарователната Карин е била на лекар.

— Боже, съвсем забравих!

— Бих ви посъветвал да не й го казвате.

— Не сте прав, Моро. Тя ще ме разбере.

* * *

Карин нервно крачеше пред големия прозорец, когато Латъм отвори вратата.

— Боже мой, толкова дълго те нямаше! — извика тя и се втурна към него. Те се прегърнаха. — Добре ли си?

— Хей, госпожа, връщам се от увеселителен парк, а не от битката за Бастон. Разбира се, че съм добре!

— Нямаше те цели четири часа! Какво стана?

Той й разказа, след което попита:

— А ти как си? Какво каза лекарят?

— Виж! — Де Врийс гордо вдигна дясната си ръка. Превръзката беше наполовина по-малка от предишната. — Направихме измервания за протеза — ще бъде дълга около два сантиметра, по-малко от инч. Ще я слагам върху пръста си, ще има нокът и практически няма да се забелязва.

— Страхотно, но вчера раната кървеше.

— Лекарят каза, че може би съм била много развълнувана и съм стиснала нещо. Имаш ли драскотини по гърба, скъпи?

Дру отново я придърпа в прегръдките си. Целунаха се, после Карин бавно се отдръпна.

— Трябва да поговорим — каза тя.

— За какво? Разказах ти какво стана.

— За твоята безопасност. Обадиха се от „Мезон Руж“…

— Тук, в „Нормандия“? Знаели са къде да те намерят?

— Те често научават нещата, преди ние самите да сме ги научили.

— Значи са получили информация, която не е трябвало да получават, по дяволите!

— Сигурно си прав, но нали знаем на чия страна са „Антинеос“?

— Не съм сигурен. Сорънсън ги отряза.

— По време на Студената война той е бил таен агент от разузнаването и те много са се страхували от него. Сорънсън подозира всеки.

— Откъде знаеш това?

— Отчасти от теб, но главно от Фреди.

— Фреди?…

— Разбира се. Информацията циркулира. Човек не знае на кого може да разчита. Крайната цел е оцеляването, нали?

— Защо са се обаждали от „Мезон Руж“?

— Информаторът им в Бон и Берлин съобщава, че два отряда обучени блицкригери са били изпратени в Париж да открият и убият Латъм, оцелял след нападението на кръчмата във Вилжуф. Те вярват, че това е Хари Латъм.

— Нещо ново, за Бога.

— Казват, че броят на убийците е между осем и дванайсет. Преследва те цяла малка армия.

Латъм помълча, после се обади:

— Наистина впечатляващо, а? Искам да кажа, по-популярен съм, отколкото някога съм желал и в най-смелите си мечти, а дори не съм този, който им трябва.

— Налага ми се да се съглася с теб.

— Но защо толкова им е потрябвал Хари? Списъкът му вече е пуснат в ход; би трябвало да знаят, че цялото това объркване е в тяхна полза — но защо?

— Дали няма нещо общо с доктор Крьогер?

— Той дрънка само лъжи.

— В какъв смисъл?

— Казал е на Моро — а той вярва, че Моро е от техните — че трябва да открие Хари, за да научи името на някаква предателка от долината на Братството…

— Каква предателка? — прекъсна го Де Врийс.

— Не знам, а и Хари не е знаел. Когато беше в Лондон и говорихме по телефона, той спомена за някаква сестра, предупредила „Антинеос“ за неговото бягство, но мъжът, който го качил в камиона си, не му изяснил нещата.

— Ако това е лъжата на Крьогер, може и да не е лъжа.

— Но на Витковски е казал нещо съвсем различно. Настоял, че трябва да намери Хари, преди да е минал ефектът от лекарството, защото в противен случай Хари ще умре. Стенли ни най-малко не му повярвал. Тъкмо затова искаше да го обработи с химикали — за да види дали не може да научи истината.

— Но лекарят на посолството не би го позволил — тихо довърши мисълта му Карин. — Сега разбирам защо Витковски беше толкова разочарован от него.

— И тъкмо затова този лекар ще бъде отзован, дори ако се наложи Сорънсън да изнудва лично президента.

— Наистина ли? Той… поддава ли се на изнудване?

— Всеки се поддава, особено президентите. Наричат го политически геноцид — зависи към коя партия принадлежиш.

— Хайде да сменим темата, ако обичаш.

Латъм отиде до телефона на бюрото.

— Искам да изгоня лекар, който е готов да продължи живота на един мръсник вместо да предпази от смърт невинни хора.

— Може би теб трябва да изгонят, Дру.

— Може би — Латъм вдигна телефона.

— Изслушай ме! — викна Де Врийс. — Затвори телефона и ме изслушай!

— Добре, добре — Дру постави обратно слушалката и бавно се обърна към нея. — Какво има?

— Искам да бъда докрай откровена с теб, скъпи, защото те обичам.

— Добре, бъди докрай откровена.

— Ти си умен, дори изключителен човек — по свой начин. Наблюдавала съм те, възхищавала съм се от способността ти да вземаш бързи решения, както и от физическата ти сила, която със сигурност превъзхожда и тази на моя съпруг, и тази на Хари. Но ти не си Фреди и не си Хари, а те всеки ден и всяка нощ бяха на косъм от смъртта. Това е свят, който не познаваш, Дру, ужасен, изкривен свят, в който никога не си прониквал — да, сблъсквал си се с него, но не си живял с неговите кошмари.

— Говори по същество, искам да се обадя по телефона.

— Моля те, умолявам те, съобщи ми цялата информация, която имаш, всички изводи, до които е стигнало въображението ти — твоето и на онези, които са живели в този свят… на Моро, Витковски, твоя началник Сорънсън. Те ще отмъстят за смъртта на брат ти; могат да го направят.

— А аз не мога, така ли?

— Боже мой, преследва те банда убийци! Хора със средства и връзки, за които нищо не знаем. Достатъчно е дори само един да те предаде. Ето защо ми се обадиха от „Антинеос“. Честно казано, те мислят, че положението ти е безнадеждно, освен ако не изчезнеш.

— И отново се върнахме на първоначалния въпрос, нали така? Защо е цялото това преследване на Хари Латъм? Защо?

— Нека други се заемат с това, скъпи мой. Нека ти и аз се измъкнем от тази ужасна игра.

— Ти и аз?…

— Това отговаря ли на предишния ти въпрос?

— Толкова ме изкушава, но е невъзможно, Карин. Може би нямам опита на другите, но имам нещо, което те нямат. Това е гняв; и колкото и незначителни да са способностите, които притежавам, това ме прави водач на групата. Съжалявам, наистина съжалявам, но така трябва да бъде.

— Апелирам към чувството ти за оцеляване — за нашето оцеляване — не към смелостта ти, тя не се нуждае от повече доказателства.

— Смелостта няма нищо общо с това, по дяволите! Никога не съм претендирал за храброст, не обичам да се правя на храбър, от това умират идиотите. Говоря за брат си, за човека, без когото нямаше да завърша гимназията или колежа; сега сигурно щях да бъда хокеен герой без пукнат долар. Жан-Пиер Вилие каза, че дължи точно толкова, а може би и повече, на баща си, когото никога не е познавал. Не съм съгласен. Аз дължа повече на Хари, защото го познавах.

— Разбирам — Карин млъкна. Очите им се срещнаха. — Тогава ще ги посрещнем заедно.

— По дяволите, не искам това от теб?

— Моля те само за едно, Дру. Не позволявай на гнева си да те убие. Не мисля, че бих понесла да загубя единствения мъж, когото съм обичала след Фреди, по същия начин, по който загубих и него.

— Можеш да бъдеш сигурна в това. Има твърде много неща, заради които си струва да живея… А сега може ли все пак да се обадя на Сорънсън, преди да е отишъл да обядва? Сигурен съм, че ще му разваля обяда. Това, което правя, не му харесва, но ме търпи поради една важна причина.

— Каква?

— Самият той би направил същото.

* * *

Уесли Сорънсън се чувстваше и раздразнен, и потиснат. Вицепрезидентът Хауърд Келър му беше изпратил по факса списък на сто и единайсет сенатори и конгресмени и от двете партии, които бяха побеснели от това, че бившият им колега е включен в списъка на нацистите, и са напълно съгласни да свидетелстват. Към тях беше прибавен и друг списък — на потенциалните му съперници, които варираха от отхвърлени, но все още силни фундаменталистки лидери, до смахнати фанатици, но всички биха нарекли Второто пришествие на Христа политическа манипулация, ако това им е изгодно. В края на списъка вицепрезидентът със собствен почерк бе добавил:

Горепосочените хора са готови и горят от нетърпение да унищожат всеки, който не е съгласен с тях. Намерил съм адвокати. Заедно с тях ще направим на пух и прах всички тези глупаци! Нека го внесем в Сената и покажем на всички какво представляват!

Както и да е, Сорънсън не бе подготвен да се справи публично с този скандал. Зоненкиндер наистина съществуваха — където и да се намираха, каквито и постове да заемаха. Мислеше да се обади на Хауърд Келър и да му съобщи мнението си. Тогава телефонът иззвъня — търсеха го по червената линия.

— Да?

— Аз съм, шефе.

— Искаше ми се да не бях твой шеф.

— Напредваме.

— Как!

— Бон и Берлин изпращат една-две роти да ме открият — тоест, да открият Хари — и да ме елиминират.

— Това напредък ли е според теб?

— След първата стъпка винаги идва втора, нали?

— Ако бях на твое място, щях да се махна от Париж, по дяволите.

— Така ли, Уес?

— Може би не, но няма значение. Латъм, на нас ни беше по-лесно. Знаехме кои са враговете ни — а ти не знаеш.

— Тогава ми помогни да разбера. Кажи на онзи доктор от посолството да използва цялото налично количество опиати за Крьогер. Трябва да научим нещо.

— Той казва, че това би могло да го убие.

— Тогава да убием този кучи син! Защо толкова искат да убият Хари?

— Съществува кодекс на медицинската етика…

— По дяволите този кодекс, аз пък си имам свой собствен! Не съм привърженик на смъртното наказание, защото стават съдебни грешки. Кога за последен път бял тип със скъпо платена адвокатска кариера зад гърба си е бил изпратен на електрическия стол? Но ако има изключение, според мен това е Крьогер. Видях как това копеле с куршуми дум-дум пръсна на парчета двама невинни служители в хотела просто защото бяха там! И още нещо — благородният доктор от нашето посолство не е казал, че инжекциите ще го убият, а само, че могат да го убият.

— Добра адвокатска реч… Ако те подкрепя и накарам Държавния департамент да те подкрепи, какво мислиш, че ще научиш от Крьогер?

— Не знам, за бога. Може би нещо, което би трябвало да обясни защо неонацистите така яростно се стремят да убият Хари.

— Пълна загадка.

— Нещо повече, Уес — това е ключ към нещо много по-голямо.

— Може би към списъка на Хари?

— Възможно е. Четох протоколите от разпита му в Лондон. Няма спор, че е вярвал в автентичността на списъка, но е допускал и дезинформация.

— Човек греши. Може би са сгрешени, не фалшиви имена — тихо каза Сорънсън. — Да, спомням си, четох протоколите. Ако правилно съм запомнил, беше ядосан от намека, че са го измамили, и поиска от контраразузнаването да даде крайна оценка на материала.

— Не го е формулирал точно така, но това е казал.

— И мислиш, че Крьогер би могъл да запълни някои бели петна?

— Не мога да се сетя кой друг би могъл. Крьогер е бил лекуващ лекар на Хари, и — доста странно, вероятно защото Крьогер го е лекувал — сякаш бе омагьосал брат ми. Хари не го мразеше.

— Брат ти бе твърде добър професионалист, за да допусне омразата да изплува на повърхността.

— Разбирам това и го признавам, но мисля, че Хари като че ли го уважаваше. Може би „уважаваше“ не е точната дума, но определено бе привързан към него. Не мога да го обясня, защото не го разбирам.

— Може би си прав. Крьогер се е държал прилично с него — като завоевател, който оказва внимание на пленника.

— Пак ли намекваш за Стокхолмския синдром? Моля те, спести ми го, в тази теория има твърде много грешки, особено що се отнася до Хари.

— Бог ми е свидетел, че ти го познаваше по-добре от всеки друг… Много добре, Дру, ще издам такава заповед и дори няма да си правя труда да безпокоя Адам Болинджър в Департамента. Той вече ни е дал разрешение, макар и поради съвсем други мотиви.

— Мотиви? Искаш да кажеш причини?

— Причините са второстепенно нещо за Болинджър. Мотивите са на първо място. Пази се, не се оставяй да те убият и много внимавай.

* * *

В болницата на посолството Герхард Крьогер бе завързан за масата. Една-единствена прозрачна тръба, смесваща течностите от две пластмасови бутилки над главата му, бе прикрепена с игла към лявата му ръка — иглата бе забита във вената. Бяха му дали успокоителни преди процедурата и сега Крьогер беше пасивен пациент, който не знае какво го очаква.

— Ако умре — каза лекарят на посолството, който гледаше екрана на електрокардиографа, — вие, мръсници, ще поемете вината. Аз съм тук да давам живот на хората, а не да го отнемам.

— Кажи това на семействата на хората, които той застреля, без дори да ги познава — отвърна Дру.

Стенли Витковски хвана Латъм за лакътя и го отведе настрана.

— Уведоми ме, ако се приближи до състояние на кома — заповяда той на лекаря.

Дру отстъпи назад, застана до Карин и всички в стаята се загледаха, едновременно доволни и отвратени от това, което ставаше.

— Навлиза в състояние на най-малко съпротивление — каза лекарят. — Със или без заповед, след две минути спирам кислорода. Боже мой, ако се забавим и една минута, той ще умре!… Не искам да се забърквам в това. Не мога да го направя!

— Тогава се отдръпнете, господине, и ме оставете да си свърша работата.

Витковски се наведе над тялото на Крьогер и заговори, отначало шепнешком, в лявото му ухо, като задаваше обичайните въпроси относно самоличността и мястото му в неонацисткото движение. Отговорите бяха бързи, отсечени, гласът — равен; след това полковникът повиши тон, който постепенно стана заплашителен и накрая започна да отеква в стените.

— Стигнахме до най-важното, докторе! Защо искате да убиете Хари Латъм?

Крьогер се гърчеше на масата, напрягаше се да разкъса ремъците. Изкашля се и изплю сива храчка. Лекарят от посолството сграбчи ръката на Витковски; полковникът рязко я изтръгна.

— Имате трийсет секунди — каза лекарят.

— Кажи ми, или веднага се умреш! Няма полза от теб, кучи сине! Кажи ми, или ще отидеш в ада при своя оберфюрер! Ще умреш! Ще умреш, хер доктор!

— Престанете — каза лекарят на посолството и отново сграбчи ръката на полковника.

— Махни се от пътя ми, момче!… Чуваш ли ме, Крьогер? Пет пари не давам за това дали ще живееш, или ще умреш! Кажи ми! Защо трябва да убиеш Хари Латъм? Кажи ми!

— Заради мозъка му! — извика Герхард Крьогер и се блъсна в масата с такава сила, че скъса един от ремъците. — Заради мозъка му! — повтори нацистът и потъна в небитието.

— Това беше, Витковски — твърдо каза лекарят и затвори клапите на комбинираната венозна инжекция. — Пулсът му е сто и четирийсет. Още пет удара и ще свърши.

— Нека ти кажа нещо, докторе — каза полковникът ветеран от G-2. — Знаеш ли какъв беше пулсът на двамата хотелски служители, които този боклук размаза из фоайето? Никакъв, докторе, и не мисля, че това е много хубаво.

* * *

Тримата седяха на маса в едно тротоарно кафене на „Рю дьо Варен“. Дру още беше в цивилните си дрехи, Карин държеше ръката му под масата. Витковски продължаваше да клати глава, очевидно объркан.

— Какво, по дяволите, имаше предвид кучият син, като повтаряше „заради мозъка му“?

— Първото, което ми идва наум — неохотно каза Латъм, — е промиване на мозъка, което според мен е трудно за вярване.

— Съгласна съм — намеси се Де Врийс. — Познавам Хари и неговата мания на тема самоконтрол и изобщо не мога да си го представя.

— Какво ще правим сега? — попита Витковски.

— Аутопсия — предложи Карин.

— Какво ще се промени, ако научим, че е бил отровен? — отвърна Витковски. — Между другото, всички аутопсии трябва да се регистрират в Министерството на здравеопазването с пълен комплект от медицински досиета. Не можем да поемем риска. Не забравяй, че сега Дру е Хари.

— Тогава да започнем отначало — каза Дру. — Макар че дори не знаем къде е началото.

* * *

Служителят в моргата на „Рю Фонтьоне“, чието задължение бе да проверява труповете в техните временни хладилни гробове, тръгна по коридора, като вадеше всяко тяло, за да се увери, че безкръвните трупове са идентифицирани както трябва и не са местени заради това, че моргата е претъпкана. Стигна до номер сто и едно — специален случай, за което говореше червеният етикет, а това означаваше, че не бива да се мести — и го отвори.

Изведнъж зяпна от учудване — не вярваше в това, което видя. В черепа зееше огромна дупка, сякаш след смъртта в него бе избухнала експлозия. Парчета кожа и тъкан се бяха размазали като сплескана ягода. Течността беше сива и странна на цвят. Служителят бързо затвори вратичката и не успя да усети мириса на газообразната утайка. Нека някой друг го изследва.