Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник (14)

13.

Часът в Монте Карло бе три сутринта. По тесните, слабо осветени улички около казиното нямаше никой, освен посетителите, които си тръгваха от все още оживеното заведение за хазарт. Някои от тях бяха безнадеждно пияни, други — в еуфория, но повечето бяха уморени. Клод Моро тръгна по алеята, която водеше към каменната стена на пристанището. Приближи се до стената. Погледът му се спря на гледката отдолу — това бе пристанище за богаташи от целия свят, което личеше по светлините на огромните луксозни яхти и катери, вързани за стълбовете. Моро не изпитваше никаква завист — беше обикновен наблюдател, който се любува на външната красота на този разкош. Лесно му беше да не ревнува — работата му изискваше да прекарва доста време сред собствениците на тези луксозни яхти, да наблюдава начина им на живот, често — не съвсем повърхностни неща. Това му бе достатъчно. Ако изобщо се поддаваха на определение, тези хора в много отношения бяха отчаяни и прекарваха времето си в търсене на нови интереси, нови преживявания и вълнения. Постоянното търсене се бе превърнало в начин на живот — беше безкрайно и винаги отвеждаше към друго търсене. Те имаха необходимите удобства, нуждаеха се от тях, защото останалото беше скука в търсене на поредното предизвикателство: „А сега какво? Какво ново?“

— Хей, мосю! — дочу се глас от тъмнината. Някакъв силует излезе от мрака и се приближи към него. — Нали сте приятел на Братството?

— Вашата кауза не струва — каза Моро, без да се обръща. — Казвал съм ви го стотина пъти, но вие продължавате да ме подпомагате финансово. Ще направя каквото пожелаете.

— Интересува ме нашият блицкригер, жената до масата в казиното. Откарахте я. Какво стана?

— Самоуби се, както и другите двама в затвора преди няколко месеца. Ние сме французи — по време на ареста не проверихме интимните й части. Ако бяхме го сторили, щяхме да открием капсули с цианкалий в пластмасови опаковки.

— Sehr gut^[1]. Нищо ли не ви каза?

— Как? Не излезе жива от тоалетната.

— Значи сме чисти?

— Поне засега. Очаквам обичайното си възнаграждение в Цюрих за значителната ми помощ.

— Дадено.

Силуетът се отдалечи и потъна в мрака. Моро бръкна във вътрешния си джоб и изключи магнетофона. Устните уговорки не означаваха нищо, ако не бяха документирани.

* * *

Базил Марчънд, член на Камарата на лордовете, удари месинговото преспапие по бюрото си с такава сила, че стъкленото покритие се пропука и късчетата се разлетяха из стаята. Човекът срещу него отстъпи една крачка назад и бързо се обърна.

— Как смеете? — извика възрастният джентълмен. Ръцете му трепереха от гняв. — Мъжете в това семейство са участвали във всички войни от Кримската насам, включително и в Бурската, когато едно вестникарче на име Чърчил е възхвалявало храбростта им под свистенето на куршумите. Как сте могли дори да помислите да ме обвините в подобно нещо?

— Простете ми, лорд Марчънд — спокойно каза служителят от МИ-5, който дори не се отдръпна. — Семейството ви е получило признание за заслугите си във войните от нашия век, но е имало и изключения, нали? Разбира се, имам предвид по-големия ви брат, който е бил един от основателите на кръга на Кливдън и е оказвал доста големи почести на Адолф Хитлер.

— Семейството ми се отрече от него! — прекъсна го Марчънд ядосан, рязко издърпа едно чекмедже и извади свитък в сребърна рамка. — Вижте, нахален простак! Това е почетна грамота от самия крал! Бях шестнайсетгодишно хлапе и спасих трийсет и осем души, които можеха да бъдат заклани или взети в плен! А това беше още преди да ме наградят с Военния Кръст за службата ми в Кралската флота!

— Знаем за изключителния ви героизъм, лорд Марчънд…

— Щом е така, не ми приписвайте безпътните увлечения на по-големия ми брат, когото едва познавах — а доколкото го познавах, никак не ми харесваше — продължи побеснял членът на Камарата на лордовете. — Ако бяхте направили докрай проучването си, щяхте да знаете, че през хиляда деветстотин и четирийсета година той е напуснал Англия и никога повече не се е връщал. Без съмнение, пиенето го е докарало до смърт на някой от онези острови в Тихия океан, където се е скрил.

— Боя се, че не сте напълно точен — каза посетителят от МИ-5. — Брат ви се е установил в Берлин под чуждо име и през цялата война е работил в Министерството на информацията на Райха. Оженил се е за германка и също като вас е имал трима сина…

— Какво?

Старецът бавно се облегна назад в креслото си, отворил уста от учудване. Едва дишаше.

— Никога не са ни го казвали — добави той толкова тихо, че почти не го чуха.

— Нямало е смисъл, сър. След войната той е изчезнал заедно с цялото си семейство — най-вероятно в Южна Америка, в един от онези германски анклави в Бразилия или Аржентина. Тъй като не е фигурирал официално в списъка на военнопрестъпниците, не е организирано издирване, а като се имат предвид загубите, понесени от семейство Марчънд…

— Да — тихо го прекъсна лорд Марчънд. — Другите ми двама братя и сестра ми… Те бяха пилоти, а тя — медицинска сестра.

— Точно така. Нашите служби решиха да погребат цялата тази мръсна история.

— Много любезно от ваша страна, много любезно. Съжалявам, че се държах толкова непочтително с вас.

— Няма значение. Както сам казахте, не бихте могъл да знаете това, което не ви е било съобщено.

— Да, да, разбира се… Но тук, сега, този следобед, вие почти ме обвинихте, по дяволите — а ако разгледаме въпроса в по-широк мащаб, по този начин обвинихте и семейството ми — че вземам участие в някакво фашистко движение в Германия. Защо?

— Това е доста груба процедура и повечето от нас се чувстват неудобно, когато я използват, но е ефикасна. Не ви обвиних в нищо конкретно, сър; ако си спомняте, формулирах намека си по следния начин: „Колко ли би била обидена Короната, ако научеше…“ и така нататък. Незабавният отговор винаги е изблик на гняв, но съществува и фалшив гняв, и истински. Не е трудно да се определи кой какъв е — не и ако сте наблюдавали известен брой такива случаи, а аз съм.

— И направих ли го както трябва?

— Предполагам, че ако бяхте по-млад, щяхте да ме нападнете физически и буквално щяхте да ме изхвърлите от дома си със собствените си ръце.

— Точно така, бих го направил.

— Това бе вашата естествена реакция, съвсем не беше фалшива.

— Отново ще ви попитам — защо?

— Имената на двама от синовете ви фигурират в списък — строго поверителен списък — на хора, които тайно поддържат неонацистките терористи в Германия.

— Мили боже, но как?

— „Марчъндс Лимитид“ е текстилен комплекс, нали така?

— Да, разбира се, всички го знаят. Нашите фабрики в Шотландия са вторият по големина производител в Обединеното Кралство. Двама от синовете ми ги управляват, откакто се оттеглих. Третият — нека Бог се смили над душата му — е музикант. Та какво са направили, за да им бъде отправено подобно обвинение?

— Сключвали са сделки с фирма на име „Оберфелд“. Доставяли са хиляди метри плат за еднакви ризи, блузи, панталони и гащеризони за складовете й в Манхайм.

— Да, прегледах сметките — винаги настоявам да го правя. „Оберфелд“ плащат сметките си на точно определените дати и са чудесен клиент. И какво?

— Фирма „Оберфелд“ не съществува; това е прикритие за неонацисткото движение. Преди около седем дни името и складовете в Манхайм са престанали да съществуват по същия начин, по който брат ви е изчезнал преди петдесет години.

— Какво предполагате?

— Ще ви го кажа по възможно най-мекия начин, лорд Марчънд. Възможно е синовете на брат ви да са се завърнали и да са вкарали вашите неразумни синове в конспирация, която подпомага възраждането на нацистите, като ги снабдява с униформи.

— С униформи?

— Това е следващата стъпка, лорд Марчънд. Съвсем обичайна от историческа гледна точка.

* * *

Нокс Талбът не обичаше да се прави на Господ, тъй като мнозина други твърде дълго време се бяха правили на Господ пред хората от неговата раса. Неудобно му беше да изпада в подобно положение, чувстваше се голям лицемер, но нямаше друг избор. Най-мощните строго секретни компютри на Управлението бяха компрометирани. В софтуера им се пазеха световни тайни, операции от изключителна важност, провеждани от ЦРУ в цял свят. Сред тях беше и мъчителната тригодишна одисея на Хари Латъм. Хари Латъм — Александър Ласитър с кодово име Жилото.

Под претекст, че ще мести хората, заемащи някои постове, Талбът бе помолил за над три дузини лични досиета, но само осем привлякоха вниманието му. Това бяха мъже и жени, които отговаряха за компютрите АА-Нула; само те притежаваха кодовете, ключовете към тайните, които биха прекъснали живота на тайните агенти и информатори или биха направили операциите безполезни. Беше един от тях — не един, а двама, защото блокираните дискове изискваха двама души да се подключат с различни кодове, за да освободят софтуера и да го пуснат на екрана. Но кои бяха тези двама и какво всъщност бяха извършили? Хари Латъм бе успял да избяга, бе платил скъпа цена — живота на брат си, но беше жив и се криеше в Париж. Не само бе останал жив, но беше донесъл и обвинителния списък с имена, разтърсил цялата страна или поне медиите, които направо полудяха да правят съобщения при всеки сгоден случай. Според убития Дру Латъм нацистите са знаели за Жилото, но кога са го разбрали? Преди или след като Хари е събрал имената? Ако е било преди това, целият списък беше под подозрение, но дори и това не се връзваше с изчезването на Рудолф Мец. Ако някога бе съществувал фанатик нацист, това беше той. Служителите от лабораториите в Роклънд бяха установили, че Мец непозволено е използвал собствени кодове, за да извлече и изтрие резултатите от едногодишни изследвания, а ФБР бе проследило бягството на Мец и жена му в Щутгарт. Бяха използвали фалшиви паспорти и бяха отпътували с полет 7000 на „Луфтханза“ от международното летище „Дълс“. Колко ли още хора като Мец съществуваха? А колко ли бяха невинните като сенатора Руут? Нещата се развиваха извън техния контрол и щяха да продължат да се развиват, докато разследването не приключеше.

Двама от осемте „бели“, минали основна проверка специалисти в областта на най-сложните компютърни операции, бяха „къртици“. Как беше възможно? И възможно ли беше? В личните им досиета нямаше нищо, което да буди и най-малкото подозрение… После изведнъж в ума на Талбът оживяха спомени от разпита на Хари Латъм в Лондон. Той отвори едно чекмедже и извади протокола. Отгърна на търсената страница.

В. (МИ-5): — Говори се, че нацистите — неонацистите — са знаели за теб от самото начало.

Х. Л.: — Това не е „слух“, те сигурно вярват, че е така. Какво, по дяволите, правим и колко често вече сме го правили, когато открием някоя „къртица“ — човек, който се е обърнал срещу нас и е офейкал към Матушка Русия, след като ни е откраднал куп информация? Разбира се, започваме да крещим колко сме умни, колко надълбоко проникваме и колко ефикасно действаме, и колко безобидна е информацията, която са ни откраднали — а тя никак не е безобидна.

В. („Дьозием“): — Не е ли възможно да са ти предоставили фалшива информация?

Х. Л.: — Преди да избягам, в долината ми се доверяваха напълно. Аз бях техният велик благодетел, който е предан на тяхната кауза — защо да ми пробутват боклук? Но ще отговоря на въпроса ви — да, разбира се, възможно е. Дезинформация, погрешна информация, човешка или компютърна грешка, въображение, фантазии — всичко е възможно! Ваша работа е да потвърждавате или да отричате, не моя. Предоставих ви материала, а ваше задължение е да го оцените.

Нокс Талбът внимателно прегледа отговорите на агента. Би могло да се предположи, че самият Хари Латъм е разпространил информацията. Всичко беше абсурд — абсурд с вероятни потвърждения и възможни отрицания — но нацисткият вирус от Германия, който бързо се разрастваше, беше реален. Директорът на ЦРУ остави настрана протокола и заразглежда осемте приготвени досиета, подредени в дъга на бюрото му. Препрочете ги, но не откри никаква следа, нищо съществено. Беше се приготвил да вземе всяко от тях, максимално да се концентрира и да чете между редовете, докато му се зачервят очите. В този момент — слава богу — телефонът иззвъня. Той натисна бутона на таблото. Обади се секретарката му:

— Господин Сорънсън на трета линия, сър.

— Кой е на първа и втора?

— Двама продуценти от радиото. Искат да участвате в някакви програми и да обсъждате домашните разпити, проведени от Бюрото.

— Излязъл съм да обядвам и ще се върна след месец.

— Разбрах, сър. Трета линия, освен ако не желаете да съобщя същото.

— Не, ще говоря с него… Здравей, Уес, моля те, не ме ядосвай допълнително.

— Хайде да обядваме заедно — предложи Уесли Сорънсън. — Трябва да поговорим — насаме.

— Какъвто съм дребничък, не бия много на очи, стари приятелю, ако не си го забелязал. Ако искаш, можем да отидем в някой ресторант из черните квартали на града, където ти повече ще биеш на очи — още от десет-двайсет ярда.

— Хайде тогава да елиминираме ярдовете. Ела в зоологическата градина в Рок Крийк Парк. В отделението за птици има павилион за хотдог — там ме водят внуците ми. Не е лош, слагат му чили.

— Кога?

— Това е най-важното. За двайсет минути ще се оправиш ли?

— Предполагам, щом се налага.

* * *

Оливър Моуздейл, петдесетгодишен учен, работещ към Министерство на външните работи, виден съветник на министъра на външните работи на Англия, си сипваше бренди, докато младата икономка тъпчеше лулата му. Когато я натъпка, му я донесе.

— Благодаря ти, детето ми — каза той и се запъти към голямото кожено кресло срещу телевизора. Здраво стиснал лулата между зъбите си, той се отпусна в него с въздишка, сложи питието на масичката отпред, бръкна в джоба и запали лулата си със златна запалка „Дънхил“.

— Вечерта беше доста досадна и отегчителна — продължи Моуздейл. — Шефът беше пиян, разбира се — сигурен съм, че обилно бе полял с „Гаторад“ патицата с портокали; а онези идиоти от Трезора искат да орежат бюджета до такава степен, че да заприличаме по-скоро на Лихтенщайн, отколкото на останки от Британската империя. Пълна глупост и пълна досада.

— Горкичките патенца — каза пълничката, около двайсетгодишна икономка. Освен кокни диалекта^[2], в произношението й се долавяше още нещо. — Много бачкате и това си е.

— Моля те, не ми говори за патенцата, скъпа.

— Какво?

— Вечерях основно с тях.

— Извинявайте… Искате ли да ви разтрия врата, това винаги ви отпуска — момичето застана зад стола и се наведе над работодателя си. Пищните й гърди, които излизаха от дълбокото деколте, докосваха тила му, а ръцете й се движеха по врата и раменете му.

— Чудесно — измърмори служителят на Министерството на външните работи, който ту се протягаше за брендито си и отпиваше, ту смукваше от лулата си. — Много добре го правиш. Но и други неща правиш добре, нали?

— Старая се, Оли, миличък. Вече ви казах, че са ме възпитавали да уважавам мъжете с качества и да изпълнявам всичко, каквото ми наредят — понеже им се възхищавам. Не съм някоя фльорца, дето все вика по адрес на привилегированите класи, изобщо не съм от тях. Мама винаги ми казваше: „Ако милостивият Бог искаше да живееш в замък, ти щеше да се родиш в замък.“ А пък мама е хитруша, така си е. Казваше още, че да служим на по-добрите е гордост за нас, християните, защото някъде в Библията пишело, че е по-добре да даваш, отколкото да вземаш, нещо такова. Е, баща ми работи на доковете и не е толкова изтънчен като мама…

— Не е необходимо да говориш, дете мое — прекъсна я Моуздейл и смръщи вежди; беше потиснат, но се владееше. — Мисля, че е време за новините по Би Би Си, нали? — той погледна часовника си. — Да, наистина! Струва ми се, че масажът беше достатъчен, сладка моя. Защо не пуснеш телевизора? После можеш да се качиш горе и да се изкъпеш. След малко ще дойда при теб, чакай ме, ангел мой.

— Добре, Оли. И ще си сложа оная нощница, дето много ти харесва. Бог ми е свидетел, веднага ще я облека, не е толкова трудно.

Икономката компаньонка отиде до телевизора, включи го и изчака, докато откри търсения канал. Изпрати въздушна целувка на Моуздейл и със закачлива походка тръгна към стълбите.

Говорителят от новините на Би Би Си с неутрален глас и съответното изражение на лицето започна да съобщава последните събития на Балканите, премина към новините от Южна Африка, спря се накратко върху постиженията на Кралската военна академия, след което продължи със съобщение, което прикова вниманието на Оливър Моуздейл върху екрана.

— Известен брой членове на Парламента и други правителствени чиновници са сериозно обезпокоени от продължаващите разследвания на Британското разузнаване, засягащи частния им живот. Джефри Билоуз, депутат от Манчестър, отхвърли пред парламента тази, както той се изрази, „тактика на полицейската институция“, като изтъкна, че са били разпитвани съседите му, включително и викарият. Друг депутат — Ангъс Фъргюсън — обяви, че не само са разпитвали съседите, но дори са ровили в боклука му, а в често посещаваната от него книжарница са се интересували какви книги купува. Очевидно дори Министерството на външните работи не е застраховано, тъй като няколко високопоставени чиновника съобщиха, че ще подадат оставка, за да не бъдат подложени на подобна „нелепост“, както се изрази един от тях. Имената им се пазят в тайна по молба на министъра на външните работи.

По всяка вероятност тези събития са аналогични на сигналите от САЩ, където видни личности в правителството и извън него са претърпели подобна намеса в личния си живот. Една статия в „Чикаго Трибюн“ е формулирала въпроса по следния начин: „Дали това не е лов на възродили се комунисти или фашисти?“ Ние от Би Би Си ще продължаваме да ви информираме за развоя на събитията.

Изказваме нашето голямо съжаление по повод това, че известни антики, собственост на Кралското семейство…

Внезапно Моуздейл скочи от креслото, загаси телевизора и грабна телефона от масичката в стил „Кралица Ана“ до стената. Трескаво набра номера.

— Какво става, по дяволите? — кресна съветникът на министъра на външните работи.

— Имаш още време, Руте — обади се женски глас отсреща. — Мислехме да ти се обадим рано сутринта и да ти предложим да не ходиш в министерството. Още не са стигнали до твоята секция, но това може да стане всеки момент. Имаш резервация в „Бритиш Еър“ за Мюнхен за утре по обяд. Билетът е на твое име. Всичко е уредено.

— Не ми харесва кой знае колко. Искам да се измъкна още тази вечер!

— Моля те, успокой се, ще проверя в компютрите.

Последвалото мълчание измъчи Моуздейл. Накрая гласът отново се обади:

— В двайсет и три и трийсет има полет на „Луфтханза“ за Берлин. Ще успееш ли?

— Разбира се, по дяволите! Ще успея.

Оливър Моуздейл затвори телефона, отиде в коридора, застана пред стълбището и се провикна:

— Ангелче, приготви ми багажа! Сложи само един комплект бельо, както обикновено. Бързо!

Голото „ангелче“ се появи на най-горното стъпало.

— Къде отиваш, любов моя? Тъкмо щях да си обличам нощницата, дето най-много обичаш да ми я сваляш. И после да ни бъде хубаво като в рая, нали така, Оли?

— Млъкни и прави каквото ти казвам! Трябва да се обадя на едно място. Като свърша, очаквам куфарът ми да е свален тук, долу!

Моуздейл изтича обратно до масичката с телефона, вдигна слушалката и също така нервно набра номера.

— Тръгвам — каза той. Отсреща в отговор се чу само сумтене.

— Индикаторът на телефона ми сочи, че се обаждат от дома на Руте с кодово име Ключ. Ти ли си това?

— Много добре знаеш, че съм аз, по дяволите! Погрижи се за нещата ми тук в Лондон.

— Вече го сторих, Ключ. Къщата е обявена за продажба и щом се продаде, ще ти изпратя парите с телеграфен запис в Берн.

— Сигурно ще вземеш половината…

— Най-малко половината, хер Руте — прекъсна го гласът по телефона. — Мисля, че е съвсем правилно. Колко хиляди съм прехвърлил в Цюрих с цената на собствени рискове?

— Но ти си от нашите!

— О, не, грешиш. Аз съм обикновен адвокат, който прави услуги на лоши хора, които дори може да са предатели на Короната. Откъде да знам?

— Ти си един жалък лихвар!

— Отново грешиш, Ключ. Аз съм експедитор — без значение колко ми струва това. Честно казано, ще имаш късмет, ако получиш и десет лири за тази къща. Всъщност не си ми особено симпатичен, сигурно разбираш.

— Години наред си работил за мен — за нас! Как можеш да говориш така?

— Не мога да ти опиша колко ми е лесно. Сбогом, Ключ; за твое сведение, единственото, което ще остане между нас, ще бъде доверието между адвокат и клиент. Разбираш ли, това е силното ми място.

Адвокатът англичанин затвори, а Моуздейл огледа просторната всекидневна. Обзе го безпокойство при мисълта, че ще трябва да се прости с толкова спомени от живота си. След това се изправи, изпъна се и си припомни думите, които баща му извика от най-горното стъпало, когато обявиха войната: „Ще се бием за Англия, но ще пощадим хер Хитлер! Той е по-скоро на прав, отколкото на погрешен път! Низшите раси покваряват нашите нации. Ще победим във временния конфликт, ще създадем Обединена Европа и ще го направим фактически канцлер на континента!“

Младата жена, която Моуздейл бе нарекъл „ангелче“, облечена по възможно най-подходящия начин (или неподходящия, зависи от гледната точка) — в късата си нощничка — смъкна куфара надолу по стълбите.

— Хей, любов моя, какво става тука?

— Може би ще изпратя някого по-късно да те вземе, но точно сега трябва да тръгвам.

— По-късно ли? Какво говориш, Оли?

— Няма време за обяснения. Бързам да хвана самолета.

— Ами аз? Кога се връщаш?

— Няма да е много скоро.

— Много разбрано, няма що! Ами аз какво да правя?

— Ще останеш тук, докато не дойде някой да те изхвърли.

— Да ме изхвърли?

— Нали чу какво ти казах!

Моуздейл грабна куфара, бързо тръгна към входната врата, отвори я и замръзна в учудване от това, което видя. Лондонската мъгла се бе превърнала в порой; двама души в дъждобрани стояха на тухлените стълби пред къщата му. Зад тях на улицата беше спрял черен микробус, на чийто покрив стърчеше антена.

— Със съгласието на властите телефонът ви се подслушва, сър — каза единият. — Мисля, че е най-добре да дойдете с нас.

— Оли! — провикна се от коридора оскъдно облечената икономка. — Няма ли да ме запознаеш с приятелите си?

* * *

Виковете на децата, дошли с родителите си, се смесваха с крясъците на множеството птици в зоопарка в Рок Крийк Парк. Един доста грозен кондор с размах на крилете поне осем фута с крясък се отдели от високия прът. Ноктите му се вкопчиха в решетките на огромната клетка. Децата и възрастните веднага отстъпиха назад. Втренченият поглед на гигантската птица изразяваше враждебно задоволство.

— Мамка му и хищник, а? — каза Нокс Талбът и застана зад Уесли Сорънсън.

— Никога не съм разбирал защо думи, свързани с майката, се използват при описание на огромни размери например — отговори директорът на Консулски Операции, без да отмества погледа си.

— Заради силата й, да речем. Именно безжалостната агресивност на женската, която пази малките си, ни е спасила през Ледниковия период.

— А мъжете какво са правили?

— Най-вече това, което правят и днес. Ловували навън, докато жените пазели пещерите от зверовете — далеч по-опасни от тези, които някога сме преследвали.

— Говориш много тенденциозно.

— Просто съм женен; до този извод стигна жена ми. И тъй като сме заедно само от трийсет и шест години, не виждам защо да обръщаме лодката на този ранен етап.

— Хайде да хапнем по един хотдог. Павилионът е на около петдесет ярда по-наляво, там можем да седнем на някоя пейка. Обикновено има много хора, така че със сигурност няма да ни забележат.

— От чили получавам газове.

— Опитай с кисело зеле.

— Още по-зле.

— Тогава само с горчица.

— Виждал ли си някога как се прави хотдог, Уес?

— А ти?

— Мисля, че ръководиш компания, която ги произвежда.

Седем минути по-късно Сорънсън и Талбът седяха един до друг като двама дядовци, които се възползват от крайно необходимата почивка от палавите си внуци.

— Има нещо, което не мога да ти кажа, Нокс — започна директорът на Консулски Операции. — И сигурно по-късно, когато го разбереш, ще побеснееш…

— И ти побесня, когато махнахме името на Моро от списъка на Хари Латъм, който ти изпратихме.

— Приликата е очевидна.

— Тогава сме квит. А какво можеш да ми кажеш?

— Първо, мога открито да ти кажа, че молбата идва от бивш специалист от G-2, действал в Берлин през трудните времена. Името му е Витковски, полковник Стенли Витковски…

— В момента е шеф на охраната на посолството в Париж — прекъсна го Талбът.

— Познаваш ли го?

— Неговата репутация ми е известна. Толкова е умен, че може да се нареди след теб на опашката за моята длъжност, ако получи признанието, което заслужава. Досега не можеше да го получи, защото работеше в зоната на мълчанието.

— В момента той очевидно служи за свръзка на Хари Латъм, който не би рискувал сам да се свърже с Лангли.

— Заради компютрите АА-Нула?

— Очевидно… Латъм искаше таен достъп до теб, но той не те познава. Нали помниш, че ти стана директор на ЦРУ, когато дойде новата администрация — почти две години, след като Хари мина в нелегалност. И тъй като познава Витковски отпреди, е решил да използва него. А тъй като и аз познавам полковника оттогава, той пък реши да използва мен за свръзка.

— Логично — каза Талбът и кимна.

— Не знам дали е логично, Нокс, но по-късно, след като ти обясня всичко, ще видиш, че е било необходимо и ще ми простиш.

— А каква е работата?

— Става дума за един германски лекар, който може би има огромно влияние в нацисткото движение, а може би е човек със съвест, който работи срещу тях. Трябва да научим всичко възможно за него, а ти си важна клечка.

— Всички така смятат — съгласи се директорът на ЦРУ. — А как се казва?

— Крьогер. Герхард Крьогер. Но има нещо много важно.

— Слушам те.

— Трябва да го пазиш в пълна тайна, в абсолютна тайна! Името му не бива да се споменава в Управлението.

— Пак ли заради компютрите АА-Нула?

— Единият отговор на този въпрос е „да“, но освен него може да има и други отговори. Можеш ли да го направиш?

— Мисля, че да. Когато се захванах с тази работа, която ти трябваше да поемеш, настоях с мен да дойде и секретарката ми. Тя ми е секретарка вече от двайсет години, бързо схваща и е толкова умна, че не ми се налага да си довършвам изреченията. Освен това е англичанка — това очевидно й дава определена власт над нас, хората от колониите… Крьогер, Герхард, доктор. Тя сама ще прегледа данните и ще събере всичко, с което разполагаме по въпроса.

— Благодаря ти.

— Няма защо. Ще ти се обадя, щом ми донесат данните. И ще дойдеш при мен в кабинета да пийнем по едно.

— Чудесно, много съм ти благодарен.

— Има още нещо, което не сме си казали, нали така, Уесли?

— Естествено, става дума за лова на вещици. Последиците от списъка на Хари започват да стават неуправляеми.

— Точно за това си мислех секунди преди да се обадиш. Чу ли последните новини от Англия?

— Да — за недоволството в парламента. И за сравненията с онова, което става тук. Предполагам, че е било неизбежно. Станало е по вина на секретаря Болинджър, надявам се, че той го знае.

— Значи не си чул за това. Тези неща като че ли стигат първо до нас.

— За какво говориш?

— За един човек на име Моуздейл. Заема много висок пост в Министерството на външните работи.

— И какво?

— Бил е изправен пред неблагоприятни алтернативи и си е признал. През последните пет години е работил за Братството. Фигурира в списъка на Хари и твърди, че навсякъде има стотици, а може би и хиляди като него.

— О, боже мой, започва се! Навсякъде…